Автор: Дейвид Брин
Издава: Бард
Цена: 27.99 лв.

Ревю: Рандъм

След десетгодишно отсъствие Дейвид Брин най-сетне се завърна с нов роман. Ако зачетете Битие, няма да ви е трудно да си обясните как подобно чудовище е отнело на автора си толкова много време. Книгата е огромна, не просто като брой страници, но и от концептуална гледна точка. Earth, публикувана от Брин през 1990-а година, е сродна твар, която гъмжи от прогнози, изследвания и интерпретации на близкото бъдеще и се справя успешно на почти всички фронтове. Битие е наследила тази ДНК, но това последно отроче е било отгледано от автора си с още по-голяма амбиция. Тук на фокус не е просто близкото бъдеще, а цялата космическа битийна линия, чийто образ е пречупен през призмата на човешката цивилизация. Заглавието на книгата правилно обхваща многобройните нишки, впредени в нея, защото всички те в крайна сметка сочат към един и същ проблем. Каква е целта на живота и съзнанието? Възможно ли е оцеляването в студената вселена? Как можем изобщо да дефиниране различните начини на съществуване и как да ги разберем по-добре? Тези въпроси пронизват текста, а любопитството, въображението и прилежността, с които Брин ги разглежда на всяка страница, правят Битие важно събитие на научно-фантастичния хоризонт.

Историята се развива около средата на настоящия век, дори не съм сигурен, че точната година се споменава в книгата. Светът се е променил значително, но в същото време е останал изненадващо близък до съвременния. Интернет е еволюирал в Тhe Mesh – сбор от онлайн мрежи, съставлявани от стотици информационни нива, където усилената реалност (augmented reality) е избуяла почти неконтролируемо. Мнозинството хора са постоянно вързани към глобалната мрежа чрез интерактивни очила и системи за интерфейс, които им позволяват да подават команди чрез субвокализация, да упражняват контрол чрез почуквания на зъбите, да моделират свои собствени виртуални среди и да използват стотици изкуствени очи. Всичко е фундаментално обвързано с изкуствените интелекти – все още неспособни да преминат Тюринговия тест, но въпреки това изключително умни машини. Дори човешкият език се е изменил в крачка с прогреса на ИИ и морфемата „ai“ е станала толкова продуктивна, че влиза в комбинации с почти всякакви фонологични шаблони, произвеждайки думи като: „aixperts“, „waiste“, „aies“, „vaice“, „vraility“ и т.н. След „Awfulday“ – катастрофа толкова ужасна и незабравима, че дори не е описана в прав текст – Вашингтон е облъчен с тежка радиация, а Америка е раздробена на множество боричкащи се щати и републики. В глобален мащаб усилията на социалните инженери са довели до The Big Deal – компромис, който е разбил надеждите за прозрачно общество и е разслоил населението на десет съсловия (или касти), започващи със свръхбогатите трилионери и свършващи с най-бедните граждани и дори ИИ. Космическите изследвания са до голяма степен замразени, тъй като нациите на Земята са съсредоточени върху решаването на по-непосредствените проблеми, тормозещи планетата.

Колелата на сюжета се завъртат, когато Джералд Ливингстън – въоръжен с ласо космически боклукчия – попада на невероятна находка в земната орбита: кристален овоид с фантастични технологични функционалности, който твърди, че е вестоносец от извънземна цивилизация. Епохалното откритие веднага превръща Земята в разбунен мравуняк. Сформиран е контактьорски екип за комуникация със симулираните същества в артефакта. Междувременно, Пен Шиян Бин, брегоукрепник и член на черноработническата каста, който отчаяно се опитва да осигури поминък за семейството си, се натъква на нещо не по-малко интересно и внезапно се озовава във вихър от съперничещи си сили. Сред останалите сюжетни агенти са: свръхбогат космически жокей, спасен от стадо свръхумни делфини; майка му, трилионер и благодетел на астрономията; известен филмов режисьор и писател, консултиращ ретроактивно политическо движение; неуморим репортер, изцяло потопена в усилената и многопластова реалност на бъдещето; аутистично момиче, чиито мисли са оформени като причудлива нелинейна поезия.

Надявам се, че тези няколко параграфа са ви дали груба идея за мащабността на Битие, макар и да са само драскотина по върха на наистина много голям айсберг. Именно тези многобройни разклонения и усложнения са едновременно най-голямата сила и слабост на романа. Брин се е справил с проект, който би ми се сторил почти неизпълним – създал е полифоничен роман, чиято полифония не е композирана от гласовете на героите, а от множеството техноезици на бъдещето, които жужат, шептят и ечат по продължение на историята. Слоеве усилена реалност, различни разновидности ИИ, киборги и роботи, трикове от машинното учене, когнитивна и невро-наука, реалността като симулация, нано-принтери, цепелини от умни полимери, криптиране на далечни разговори през папагалски мозъци, седемизмерна гещалт-логика, ракетни гмуркания в стратосферата, умни тълпи, самоорганизиращи се в мета-съзнания с божествени интелекти, списъкът може да продължи със страници, обхващайки дори най-меките технологии от социалното и политическото инженерство. Романът е поел свръхдоза бъдеще, но трипът му определено е добър. Брин е пресял толкова всеобхватно мрежата и академичната литература, че Битие спокойно може да бъде мокрите сънища на колективното несъзнавано на технологичните предприемачи. Дори само наситеността на прогностични идеи би направила книгата специална, но Брин е постигнал нещо повече. Успял е да оркестрира тези толкова много гласове, така че от привидната какофония да се очертае мотив и единен, макар и постоянно модулиран глас, който в крайна сметка говори от името на цялото човечество. Тази дефинираща за вида ни песен обаче не е статична или опростенческа, а дръзка, оригинална и стремяща се към всеобхватност. Човешкото прелива в машинното и обратно, други видове се присъединяват към нас и дори вътрешновидовото разслояване е видяно като нещо възможно и може би дори желателно. Това е едно от вълнуващите послания в бутилка, носещите се по морето на книгата: Защо трябва да сме милион видове, които се преструват на един вид? Нека да бъдем милион видове, които са един въпреки разликите си. Стига да сме способни да разпознаваме екзистенциалните черти, които ни крепят привързани към това многократно по-интересно семейство от разумни същества.

Структурата на романа също допринася към полифоничността му. Всяка част е предшествана от болезнено актуални цитати от различни мислители, а почти всяка глава е следвана от откъси от художествената нехудожествена литература на Брин. Някои от тях описват различните сценарии за край на човечеството, други дискутират парадокса на Ферми и космическата тишина, а трети пресяват мрежата и насочват текста по мета-траектория обратно към самия себе си. Гласът на самия Брин се разпознава тук-таме и в тези моменти е трудно да не оцениш с усмивка на уста неизчерпаемата му вяра в смисленото ни бъдещо съществуване и отдадеността, с която е градил визията си в продължение на десетилетия.

Битие не е просто песен за бъдещето и технологичните му чудеса. Романът се опитва да отдели доброто от лошото, да разкрие скритите контрасти и фалшивите тонове в музиката на човечеството, да демонстрира как единството може да се зароди от разнородността:

“The distinction between “one” and “many” can  be ambiguous. The best models of a human mind portray it as a mélange of interests and subpersonalities, sometimes in conflict, often merging, overlapping, or recomposing with agile adaptability.

Sanity is viewed as a matter of getting these fluid portions of the self to play well together, without letting them become rigid or too well defined. In human beings, this is best achieved through interaction with other minds––other people––beyond the self. Without the push-back of external beings––outside communities and objective events––the subjective self can get lost in solipsism or fractured delusion.”

За да изследваме тези различия ни трябват повече прозрачни арени, както ги нарича Брин, като например науката, изкуствата, медиите, социалните мрежи, където различни идеи да се конкурират и комбинират към споделена крайна цел. Нуждаем се от повече от тези игри с ненулев сбор, за да функционираме по-добре като вид:

“But it seems deceit is nature’s coin. Among humans, animals, or across the cosmos. Unless you’re held accountable by opponents who know your tricks. And you’ll retaliate, shining light on theirs.”

Но да не забравяме:

”Everyone’s different, I hear. Our inner images map onto the same reality as other people see––the same streetlights and billboards and such. Each of us claims to perceive identical surroundings. We all call the sky “blue”. And yet, the actual experience of sight––the “qualia”––is said to be peculiar to each person. Our brains are not logically planned. They evolve––every one of us, in that sense, becoming their own species.”

Именно в това се крие най-голямата ни сила, която толкова често бива задушена в името на фалшиви или лошо дефинирани каузи.

Във връзка с горните параграфи не мога да не отделя още един на две от най-интересните идеи на Брин: интелигентните делфини и аутистите. Битие може да бъде разглеждана като предшественик на поредицата за Ъплифта, тъй като изследва първите експериментални стъпки по посока издърпване на животинските познавателни способности до нивото на човешките. Почитателите на тези по-ранни романи сигурно ще оценят тези части от книгата. Темата за аутистите е дори по-новаторска. Аутизмът е представен не като заболяване, а като удивителна разлика между нормалните, свръх-концентрирани хора и нелинейните, множествено-интегриращи, синестезийни и поетични аутисти. На планетата ни може би вече има различни форми на разумен живот, но като типични скучни хомосапиенси не осъзнаваме, че са такива. Ще споделя тези два поетични откъса, оставям на вас да отгатнете кой е делфинският и кой аутистичният:

# If you’re good at diving––chase fish!

# If you have a fine voice––sing!

# If you’re great at leaping––bite the sun!

 &

“nervous normalpeople +/- building careers +/- building houses – civilizations – families … breeders-breeders linear thinkers obsessed with time. reason-not-rhyme -/-”

Вече споменах, че огромният размер на романа е и негово Ахилесово сухожилие. За съжаление, героите в Битие са твърде недоразвити. Това не се дължи толкова на недостатък в писателските умения на Брин, по-скоро е резултат от ограниченията, които сам си е наложил. Избрал е да разкаже и покаже твърде много, а пространството, което е имал, за да разгърне разказваческите гласове във високоразделителни човешки камери, просто не достига. Героите, трябва да се отбележи, имат огромен потенциал да са много интересни. Тук-таме, особено в частите с Пен Шиян Бин, Брин подава дребни подробности за животите им, които им придават завидна пълнокръвност. Също така на няколко пъти авторът демонстрира, че може да характеризира прекрасно. Въпреки това прогностичната и философската жилки доминират и героите постоянно говорят ли, говорят, най-вече в главите си, за да обясняват, обясняват. Ако беше съумял да изгради герои на същото ниво като идеите в книгата, Брин щеше да ни е поднесъл шедьовър.

Друг проблем на романа се корени в структурата му. Първите три четвърти, макар и объркващо сложни, са достатъчно балансирани между различните герои и сюжетни нишки, полифоничното лепило държи здраво повествованието. Седма и осма част обаче скачат още по-напред в бъдещето и свиват разказа така рязко, че несръчната характеризация започва да пречи на четенето и придава твърде отчетливо дидактичен тон на текста. При все това, тези части допринасят някои  от централните и най-впечатляващи парченца от пъзела на битието, сглобен от Брин.

Въпреки всичките оплаквания (които биха били много по-сериозни в контекста на друга книга), новата творба на Дейвид Брин е внушително постижение. Като роман за първи контакт е също толкова впечатляваща като Среща с Рама на Кларк, като екстраполация на близкото бъдеще е от класата на Stand on Zanzibar на Брънър, а по фантазия може спокойно да се мери с останалите книги на Брин. Не очаквайте спиращо дъха словотворене, макар и авторът да владее красивата фраза (“At nights he felt more relaxed than he had in years, perhaps ever, dozing while the dolphins’ clickety gossip seemed to flow up his jaw and into his dreams.”). Споменът за героите едва ли ще остане твърде дълго в главите ви, но няма и да ги запомните с лошо. Това, което ще остане, вероятно ще е автентичният научно-фантастичен мироглед, който Брин сее в чуждите съзнания. В негово лице бихме могли да припознаем един от визионерите на бъдещето, а в Битие – неговия манифест за бъдещето на вида ни.

Оценка: 8.5/10

Забележка: Рецензията е превод на следния материал, писан по оригиналния текст на романа.