Europe in Autumn

Балканизираната Европа на Дейв Хътчинсън в Europe in Autumn кристализира в ума, като строшена чаша на обратен каданс, от много различни посоки, и е многолик, многоцветен, чудесно написан образ на едно близко бъдеще на престрадалия ни Континент, в който, когато брат не убива брата, най-много обича да го рита по кокалчетата. Освен това цялото повествование е рядко срещан, плавен, почти недоловим ход с коня – и в последната четвърт от романа изведнъж, някак неусетно, ужким в същия коловоз, изведнъж се оказваме не просто в съседния, ами в някой, който изобщо го няма на картата.

Руди е естонски младеж, учил се в руски ресторант, който понастоящем готви в полски, а след една (без)паметна вечер с участието на унгарски мутри, е вербуван в Куриерите – архетипна до клишираност шпионска/контрабандистка организация, врекла се да „пази духа на Шенген“. Защо ще го пази?

Ами, оказва се, че в близкото бъдеще на европейския гоблен му е причинен (и му се причинява) еквивалентът на шивачка с Паркинсон, и се е превърнал в място, където не е в сферата на немислимото управител на естонския национален парк да поиска да го превърне в държавица. По същия начин е допустимо съществуването на самообособила се в нация немска футболна агитка, чиято национална територия представлява изоставен жилищен комплекс.

Наблюдаваме Руди през поредица от обичайни за работата му мисии, прекъснати на няколко ключови места от епични, наглед безсмислени и несвързани обърквации – включващи първо ментора му, после мистериозно куфарче, и накрая гореспоменатия управител на естонския национален парк, по съвместителство и баща на Руди, – които лека-полека го насочват към Смисъла и Целта на живота му.

Това е роман, написан с еманацията на равния, функционален, „прозрачен“ стил, който обаче на по-висока резолюция може да се чепка като това тук. Прекарах 30-ина процента от Europe in Autumn на тръни, очаквайки това писане да премине в клишета и всеобща дървения, каквато повечето хора припознават като „прозрачното“ писане. (Това вечно ме хвърля в недоумение. Не, не е прозрачно. Съвсем разпознаваем, изпъстрен със сковани конвенции и мъчителен за четене стил на писане си е.) Хътчинсън обаче контролира всичко чудесно, а на места се издига до пестеливо великолепие като това:

„A collossal amorphous murmuration of starlings surged and darted across the darkening topaz sky.“

„Lewis did have a girlfriend, a wispy presence named Angela who did makeup for advertising shoots and who sometimes drifted through the flat, naked but for a huge butterfly parrette in her hair (…)“

Хътчинсън е взел флобертианското стратегическо решение да не трупа дантели по езика си, а да се съсредоточи върху множество, гъсто напластени ужким странични детайли от въображаемата си реалност. Както обаче умелите читатели на фантастика знаят, това е начинът наистина да се почувстваш на друго място, в друго време. На едно място жена в обществена пералня пуска една от машините, като слага монета от десет паунда в нея. На друго разбираме, че един от героите, за който вече сме прочели 50-ина страници, е чернокож, едва когато го виждаме през гледната точка на главатар на немска неонацистка футболна агитка. Светостроене чрез инфлация и новоизсечени пари, информация за раса и етнос с отложен ефект – ей така се прави! Доста често дори не регистрирах абсолютно абсурдния свят, в който се развива действието, в който, за да влезеш в столицата на една новосъздадена държава, трябва да преминеш пропускателен пункт на границата й, после още няколко на границите на други държави, някои с размерите на квартал, преди да стигнеш обратно до поредната границата на държавата, към която поначало си се запътил.

Както умелите читатели на литература по принцип пък знаят, ужким страничните детайли са и начинът да пишеш живи хора, а не просто колелца в сюжетна машина. Което ме води към следващото:

Това е епизодичен роман, съставен от няколко големи, гъсти сцени, в които като цяло не се случва нищо светоопределящо (нито характероопределящо), а между тях прескача с години напред – при все това Руди е може би един от най-симпатичните разпознаваемо човешки герои, за които съм чел напоследък, за разлика очевадните литературни конструкти (добри или не), които 95% от образите във фантастиката представляват.

Руди е готвач – храна в книгата има навсякъде. Има значение кой с какво се храни, колко и каква храна може да си позволи, дали храната е добра, или не. Същото важи и за други основни елементи от пирамидата на Маслоу – придвижване, подслон, безопасност, работа. (При все като цяло отсъствието на секс.) Руди има навици – всъщност доста от сцените му представляват добиването на тези навици; има спорадични изблици на раздразнение, на недоумение. Има всичко, което си имат и истинските хора, и дори останалите герои придобиват плътност с висока добавена стойност, когато Хътчинсън споменава тук-там подобни детайли за тях, дори да са малки и малко.

При все че го виждаме само няколко пъти в рамките на може би поне 10 години, ориентирите, които Хътчинсън залага в характера на Руди, са предостатъчни, за да си свържем точките по смислен и въздействащ начин, тъй че накрая, когато го видях най-после целеустремен, наистина „герой“ като от книга, а не просто човек като нас, размахах юмрук и му пожелах успех в налудничавата му мисия.

И като споменах Флобер, има нещо леко старомодно, но и солидно и сочно в дългите откриващи абзаци в някои сцени, които обобщават историята на съответния герой, преди да преминат към същинското действие. Тези абзаци са винаги много съдържателни, майсторски подредени като светостроене и съвършено ясни (несъмнено защото Хътчинсън наскоро е възобновил художествената си кариера след дълги години в журналистиката). Техническите подробности от шпионската професия са предадени абсолютно правдоподобно, а романът в нито един момент не изпуска от поглед и всички тропи, от които заимства – Кафка, Ле Кар, Пинчън, – и дори успява да влезе в диалог с тях.

Общото усещане от всичко е за книга, много по-дълга от 300-тината си страници, ангажирана майсторски с належащи и модерни въпроси, учебникарски пример за светостроене в близкото бъдеще, и за едно момче, което от зор заман и почти по случайност навлиза в една скрита, другояче подредена реалност, за да пази духа на Шенген, и се превръща в нещо много повече.