Други песни

Преди възходът на научните романси през XIX-и век и на научната фантастика през XX-и, за задоволяване на спекулативните интереси и разискването на определени (често опасни) идеи е било популярно да се пишат рамкови повествования, утопии и дистопии, приемащи формата на сънни или въображаеми пътувания (Утопия на Томас Мор, Пътешествията на Гъливер на Джонатан Суифт). Друга страна на тази традиция, продължила и в модерността, са философските романи (conte philosophique), които използват по-очевидно романови похвати за чепкане на различни философски идеи и възгледи, например Кандид, Непоносимата лекота на битието и други. А причината за този увод е, че не знам по-какъв начин да категоризирам романа на Яцек Дукай освен като философски фантастичен роман (phi-fi, ако си поиграем на некадърно словотворство) с фентъзи елементи. Или философски фентъзи роман с фантастичен подход. Във всеки случай е едно от най-оригиналните неща, които съм чел в последните години.

Причината книгата така да обърква е на първо място светът ѝ. Уж е нашият, негова версия по-точно, но с едната дребна разлика, че не се основава на законите на природните науки каквито ги познаваме, а върху метафизиката на Аристотел. Уж частично и върху идеализма на Хегел, по-точно телеологичния му възглед за историята като феномен с ясна крайна точка и Цел. В книгата невидимите Форми, за които Платон смята, че имат свой независим свят, влияят на Материята, а тя от свой ред се проявява като различни Субстанции в зависимост от това влияние. Хората, като мислещи същества, са способни чрез умовете си да променят Формата си, оттам характера, външния вид, даденостите си и чуждите форми – на живата и неживата материя. Следователно могат и да впрягат в различни употреби петте класически елемента – вода, земя, въздух, огън и ефир (хидор, ге, аер, пирос и ураноиза в романа), така както ние използваме науката. Различните хора имат различни форми, но винаги при общуване между хора един бива доминиран, друг – доминиращ. Както има хора с естествено робски Форми, дулоси (от гр. δούλος – роб), така има и хора с изконно подчиняващи и невъобразимо силни Форми, наричани кратистоси (от Κράτος – сила), в чиито километрични аури всичко се изменя по тяхно подобие и оставя трайна следа дори години след смъртта им. Въпросната следа се отпечатва в кероса; думата произлиза от καιρός – време, в смисъла на пълен с потенциал момент, използвана по сходен начин в класическата реторика, за да обозначи момента, в който опонентът оставя пролука и в името на успеха е препоръчително да се нахлуе със сила през нея. Той е де факто пространственият континуум, в който действат Формите. Първият кратистос е бил Александър Велики, а Александрия е била център на великата му империя и още е важна; летоброенето пък се води След Упадъка на Рим (СУР), а в 4-ти век от александрийската ера някакъв си еврейски кратистос се самоубива, като налага Формата си над римляните, уж за да изкупи човешките грехове.

В този заливащ ни с авторови неологизми, гръцки думи и измислени имена на държави сетинг, се запознаваме с Йероним Бербелек. Йероним някога е бил велик стратегос, човек когото хората естествено следвали и който умеел да командва и да планира по време на битка, но е бил прекършен от кратистоса, наричан Магьосника, и вследствие на това загубил Формата си. Сега води сиво битие на търговец във неургийския (някъде около територията на Холандия/Белгия) град Воденбург, занимавайки се със сделки и обзет от летаргия. До момента, в който бившата му жена не му поверява децата им. Подтикнат от съблазнителната александрийка Шулима Амитаче, той решава да си наложи Форма да пътува, поисква нещо и отвежда децата в Александрия, а след това и на сафари. Още с отпътуването от Воденбург на борда въздушна свиня (нещо подобно на дирижабъл), романът променя тона и атмосферата към детективски, когато се случва необяснимо убийство; след това се изменя към дворцови интриги, после в сафари приключение, а под цялото нещо надзърта фентъзи структурата на герой, търсещ себе си… Както сигурно е станало ясно, романът не е лесен за четене, особено в началото, но при все че сюжетът се развива естествено бавно, всъщност е достатъчно интригуващ и добре изпълнява целта си. А тя е да ни показва още и още от вълнуващо различния свят, да илюстрира как той функционира с природно заложени властови динамики и да разисква чрез образите си метафизиката, свободата и избора в него. Има и немалко обрати и внезапни смърти, всъщност прави впечатление колко безскрупулен е полякът както към случайни хора, докоснали се до сюжетните събития, така и към именувани второстепенни герои.

Въпросните не са особено развити, встрани от Бербелек, през чиято призма наблюдаваме събитията през по-голямата част от книгата. Даже бих казал, че са не толкова персонажи както аз разбирам думата, колкото са характери – те просто действат както решат, привидно капризно понякога. Но след като помислих малко, това ми се струва следствие от светостроенето. Когато персонажите си влияят един на друг в различни степени и никой не е сигурен дали се държи точно като себе си, освен тези с най-силните воли, е трудно да се говори за развитие на персонаж и неговата собствена деятелност. Конкретно Йероним е инатлив и параноичен, и то по начина, по който са такива досадните персонажи, а с развитието на сюжета тези качества дори биват подплатени със сила, гордост и смелост. Сред по-дребните образи най-любим ми беше исмаилитът нимрод (човек с Форма на изключителен ловец) Ихмет Зайдар – имам си слабост към лаконичния ловец с лула в уста, чиято дума тежи на място.

Заедно със споменатите леки смени в жанра от момент към момент, прозата също е многообразна като форма. През част от времето има всезнаещ разказвач в трето лице с елемент на авторов коментар, свободна непряка реч, пречупена през Бербелек, Зайдар и други, пасажи в първо лице, епистоларни сегменти. Доколкото мога да съдя по превода, на синтактично ниво Дукай често се повтаря, но пък стилът му е достатъчно описателен, за да компенсира, а в диалозите и мислите на героите я има онази хапливо-вулгарна славянска жилка, която лично обичам. Що се отнася до неологизмите, Дукай е достоен наследник на Лем с неговите блюмби и сепулки – има вихръкавици (бойни ръкавици, задвижвани с ефир), вечномакини (перпетуум мобиле), гепантропи (хора, морфирани със гепарди), пиросидери (пушки, от Σίδερος – желязо) и прочие. Други песни е от книгите, които четете с отворен браузър, но всичките термини придават различна текстура на този свят в сравнение с множеството англоцентрични измислени светове. А и превръщат четенето в забавна мини-игра на отгатване на думи. Това няма как да се хареса на всички, но поне на мен такива романи – като творбите на Нийл Стивънсън, – от които излизаш научил дребни факти и в които героите дебатират в продължение на страници, са ми слабо място.

Светостроенето действително е на много високо ниво и наистина влияе на всичко, както си трябва. Няма лекари, има демиургоси на тяло, a вместо терапевти – текнитеси на психе, защото ако човек е болен, умствено или физически, това показва слабост на духа и Формата. Има парни пневматони, които се тестват в Северен Хердон (Северна Америка), а в Александрия – аерни макини, в които чрез постоянно напрежение на въздуха се поддържат летателните тела в небето; има го и феноменът на какоморфията – когато тялото и умът проявяват недъгавостта на Формата, с който Йероним и свитата му се запознават при сафарито си на юг от Египет, в зоната на Изкривяването:

Изтезаваният керос бе приел какви ли не форми… Вече трябваше да търсят приближаване в съединението, преобръщането и деформираното на познатото. Например: не дърво, а вдървен мускул, излизащ от земята на височина шейсет пуса; изпружен към небето крайник на погребан под джунглата исполин. Или друго: не лиана, а извит пламък (пари при докосване). Друга лиана – напрегната жила, в която пулсира тъмен гел. И трета – плитка човешки коси, дълга цял стадий. Или: птица с шест крила. (Зайдар я простреля, птицата падна, тутакси възкръсна и се зарови под дънера на крокодилово дърво.) И още: вкоренени камъни, снасящи яйца. Шебрек едва смогваше и вече на затваряше скицника нито за миг.

Тук е моментът обаче да отбележа и слабите страни. Една от тях е употребата на расистките стереотипи на благородния дивак и агресивния дивак-канибал, когато се говори за африканските и северноамериканските племена в книгата. Да, да, в книгата е обяснено, че поради колективния начин на живот, те са по-близко до животни, заради слабата обща Форма, но чисто на авторово ниво не виждам никаква причина за включването на това в книгата, т.е. не виждам каква хипотеза излага и разисква чрез това. От друга страна, ако авторът има такива убеждения, е странно как исмаилитските държави като Пергам и Вавилон и източно-азиатските като Джун Гуо и Иппон са описани положително или най-малкото неутрално. Колкото и да ми харесваха другите елементи, все си спомнях за това с горчив вкус в устата. При жените всъщност има хубави персонажи и няма особени проблеми, но макар че не се стига до sword-and-sorcery нива на описание на женските образи, на моменти Дукай твърде се заплесва по бедра, ханшове и гърди, когато пише от трето лице и не прави същото по отношение на мъжете. Друг минус е прекаленият фокус върху политическите интриги към края на книгата, вместо върху битката с истинския враг. Финалът също беше незадоволителен, доколкото няма особена развръзка.

Преводът на Силвия Борисова е за похвала, както и художественото оформление на Росен Дуков. Не съм забелязал очевидни грешки, а предвид предизвикателството, което сигурно представлява книгата в оригинал, смятам, че преводачката се е справила забележително, особено с превода на разните неологизми. Книгата просто звучи добре на български, най-вече в някои по-лирични пасажи.

В крайна сметка, колкото харесах кривините на сюжета и невероятния свят, толкова ме подразниха стереотипите, развръзката, определени (мисля) авторови възгледи и други дреболии. Въпреки това силно я препоръчвам, рядко се издава нещо толкова самобитно и пращящо от въображение на българският пазар. Прочетете и направете сами изводи, струва си.