Денят на инвикта

В края на 2016 г. на скромния ни книжен пазар за научна фантастика се появи нова светлинка – Денят на инвикта от Николай Пеев. Преди да ви разкажа по-подробно за какво става дума в книгата, ще ви оставя в компанията на резюмето от задната корица:

3367 година. Човечеството достига невиждан възход. Силиан се завръща на Старата Земя, решен да разкрие една от най-добре пазените тайни на инвиктите. Още с пристигането, обаче, опасен заговор го въвлича в неравна борба за живота му. Междувременно, в самия край на познатия космос, един боец, познат единствено под името Привидение, е по следите на устройството, което може да преобърне човешката история. Изправени пред лудешка надпревара с времето, Силиан и Привидение скоро разбират, че едва ли ще оцелеят достатъчно дълго, за да видят зората на следващия ден… Денят на инвикта.

И така, напред в бъдещето хората са изпълнили основните предсказания на учените от 21 век и се скитат свободно из необятния космос, колонизирайки като неуморни пчелички планета след планета. Разбира се, човечеството е претърпяло сериозни промени в биологично, социално и политическо отношение, като Главните играчи са се разпределили в четири групи. От едната страна са представителите на трите касти – Водна, Земна и Въздушна, които разполагат със специфични свръхчовешки способности, постигнати в резултат на напредъка на медицината. Основните кукловоди пък са от Великата лига на инвиктите – те могат да се препрограмират с лекота, благодарение на достъпа си до последните писъци на медицинската мода. 

Историята описва един ден от приключенията на Силиан и Привидение, които, на двата края на Вселената, изпълняват поредните мисии, с които да си направят живота възможно най-труден за възможно най-отрицателно време. Силиан е борец за справедливост с чувство за чест и дълг, обучаващ се в тайните на инвиктите. Той пристига на Старата Земя, зарината под километри бетон, за да търси отговори относно Живота, Вселената и Всичко останало (в частност инвиктите). Междувременно се измъква от поредните смъртоносни капани, съпътстващи скромния му земен път на свръхчовек.

Привидение пък е запратен на другия край на Вселената (по последния ъпдейт на картографията), за да разкрие какви тайни се спотайват на една неизвестна малка водна планетка, на която със сигурност няма разположен свръхсекретен научен комплекс, който изобщо не е защитен с най-модерни оръдия и отбраняван от дивизия скучаещи войници, не… Съпровожда го или по-точно разхожда из Галактиката по собствено усмотрение корабът Електро – циничен изкуствен интелект, който, поради липса на друга човешка мишена за тормоз, много обича да се заяжда със своя пилот/другар.

Ако се впусна в още малко описания, ще разкажа цялата книга – не е като да е прекалено обемна, но ще се опитам да обобщя, че въпреки наблягането на екшъна и пуцането с бластери, все пак мистерията зад всичко това успя да ме заинтригува и се надявам на продължение, тъй като, видно от финала, това не е самостоятелна история и не всичко от нея се изяснява. Сюжетът не е нещо особено като концепция, но е прилично изпълнен и в него има достатъчно обрати, които да поддържат читателския интерес. На няколко места си казвах, че ми е ясно какво ще се случи, но оставах с пръст в уста. Със сигурност отчетох като плюс и липсата на клиширана любовна история, която да предизвиква разсейване и въртене на очи.

Героите не могат да се похвалят с кой знае каква дълбочина. Те са корави мъжаги с работа за вършене – да спасят Вселената. Как да им остане време да развиват разни философии за смисъла на живота, докато са под лазерен обстрел? Всички те са гадни копелета, кой повече, кой по-малко, и не очаквайте драматични промени в мирогледа им – трудно нещо може да накара окото на кален войник да трепне (е, освен може би унищожението на цяла планета). И все пак именно човечността е движещата сила зад техния избор, иначе нямаше да са „нашите момчета”. Хареса ми, че не са ограничени в захаросания балон на „и всички заживели щастливо” и не са им спестени жестоките удари на съдбата.

Авторът се стреми да опише този „тренировъчен ден” от възможно най-много гледни точки, като с някой и друг тежък инфодъмп разкрива подробности за вселената си. За съжаление, фокусът е силно стеснен върху действието и светът е съвсем бегло щрихиран, което не позволява по-разгърнат коментар на писателя върху обществото. За бъдещото човечество разбираме единствено, че е много по-дигитализирано, много по-здраво и издръжливо физически, и че обича да строи кое от кое по-грандиозни творения, поглъщащи брутния вътрешен продукт на няколко галактики.

Няма как да се скрие фактът, че това е първата литературна творба на автора. Изказът на моменти е тромав и нешлифован, а  диалогът прескача на пресекулки, но, както е с всяко нещо, с повече трениране следващата част може и да се получи по-добре (все едно това мое първо ревю се е отличило с някакъв висш пилотаж). Изданието е придружено с няколко черно-бели скици, които спомагат да онагледят атмосферата там, където прозата на начинаещия автор не успява.

Ако ви се чете динамичен, разтоварващ и лек сай-фай, то може и да дадете шанс на българското (ето оттук), както направи авторът на това ревю.