Автор: Джеймс Г. Балард

Издателство: Колибри

Цена: 17 лв

I can’t turn off what turns me on
Masseduction
I hold you like a weapon
Mass destruction
I don’t turn off what turns me on

St. Vincent „Masseduction“

Сред куриозните новини, посрещани с насмешка от читателите този септември се оказа случката от Arts Electronic техническото изложение в Линц, Австрия където прототипен модел секс робот за 3000 британски лири беше изпотрошен и „силно замърсен“ („heavily soiled“ както се изразява разработчикът му) от нетърпеливи и похотливи мъже-посетители. Споменавам го, само защото колкото и печално предвидима да е случката (макар и да шокира някои хора), за Джеймс Греъм Балард това би било съвсем в реда на нещата – дори под вниманието на писателския му поглед, след като вече е изследвал пресечната точка на технологиите и човешката (или по-точно мъжката) сексуалност и психопатология в гротескните им измерения в Небостъргач, The Atrocity Exhibtion и разбира се, Катастрофа.

Катастрофа (Crash) не е очевидно научнофантастичен роман, но много трудно би могъл да се впише в традицията на реализма, често срещана в така наречената literary fiction („високолитературна фикция“, в контраст с „жанровата“ фикция) и силно заинтригувана от обикновените животи на обикновените хора, описани в почти дребнави детайли. Да, разказът за група симфорофили (хора със сексуално влечение към трагедии като пожари или автомобилни катастрофи) се развива привидно в „реалния“ свят в Лондон. Но мономаниакалността, с която обрисува всевъзможни насилствени съвкупления и сливания на човешки тела в коли и със коли, както и разпространеното отношение към чуждата болка и честотата на катастрофите поставят книгата в междужанровите пространства, където се приплъзват гротеската, порното и сюрреализмът. Британецът има неприкрит интерес към дадаизма и сюрреалното, като един от фрагментите в The Atrocity Exhibtion, „The Assassination of  Kennedy Considered as a Downhill Motor Race“ е директна препратка към винетката на Алфред Жари – „The Passion of Christ Considered as an Uphill Bicycle Race“. Както множество творби от тези традиции, Катастрофа и другите споменати книги на Балард не боравят с подтекст и завоалираност, а директно извеждат странното пред читателя като текстова реалност.

В тази реалност, предполагаемият главен образ на романа, също Джеймс Балард, споделя как негов познат, доктор Робърт Вон най-накрая е срещнал смъртта си в последната по ред, многократно репетирана катастрофа. След което превърта лентата и разказва за своята първа катастрофа. Колата му поднася по магистрала до лондонско летище и при челния сблъсък с друго возило убива мъж на място, същевременно белязвайки и свързвайки протагониста и съпругата на убития. Оттам романът описва психопатологичните и сексуални промени в животът на Балард, съпругата му Катрин и вдовицата Хелън Ремингтън след пробудения им апетит към автосекса като връзка с насилието на катастрофата. И така до срещата им с Вон и събитията водещи до смъртта му.

Извън тази бегла хронология обаче, сюжет в романа няма в стандартен смисъл и творбата наистина е, както Балард-авторът заявява във въведението, „порнороман, базиран на технологията.“ Тънката граница която разделя порното, особено масовото порно, най-често снимано или писано за хетеросексуална мъжка публика, и еротиката, която се пише в наши дни – с фокус върху чувствата и вътрешния свят на персонажите, на които да симпатизираме – тук е строго спазена. Стилистично, съответно и структурно, романът е изпълнен със стандартните за филмовата порнография повторение, повърхностност и цикличност – повтаряне на травми и сексуални актове в различни пермутации от телесни и авто- части. Според една интерпретация на прочита на Фройд от френския психоаналитик Жак Лакан, желанието  никога не може да бъде задоволено, а илюзорната му крайна цел орбитира около Аз-а, вечно тласкайки го от обект на обект. Което противостои на нагона – той се се задоволява от моментното либидинално удоволствие и от обикаляне в кръг. Това със сигурност е напълно приложимо в случая. Всички образи в книгата се стремят към нови и нови висини (или низини) на копулацията с жертви на катастрофи и в потрошени коли, в опит да догонят перверзията на Робърт Вон.

В този опит участва и самият автор на ниво език, при все дотягащото порнографско повторение на синтактични структури и отделни фрази, особено „благосклонната технология“ (benevolent technology) и „облакътен/облакътил“ (sat up on one elbow). Когато навлезе в ритъм, британецът създава страхотно натуралистични, гнусни и въздействащи образи и фрази, а неспирният паралелизъм в описанията (сперма/антифриз, извивката на женски гръб/извивката на предното стъкло, скоростния лост/фалоса) постепенно притъпява сетивата на читателя и превръща хората в предмети заедно с колите. Предмети използват други предмети за болка и удоволствие, в опит да се усетят като не-предмети. Това обяснява и плоскостта на всички персонажи, дори на Вон – Лондон от Катастрофа всъщност прилича на Америка, с нейната обсесия по личния автомобил и с медийния образ на катастрофата в новините и филмите. Книгата е писана 1973 и се забелязва ангажираността ѝ с идеята, рееща се в тогавашния цайтгайст, за фалшивостта и конструираността на всичко, що наричаме реалност. Омешването на тази конструирана реалност с фикция френският философ Жан Бодрияр нарича симулакрум трета степен – когато връзката между реалността и репрезентацията ѝ в медиите напълно се разпадне:

„Кимнах съчувствено, положил ръка върху бедрото [на Катрин] под полата ѝ. Приятно похотливото ѝ съзнание, подхранвано години наред с диета от репортажи за автокатастрофи и военни конфликти, от насилие, прожектирано в затъмнени киносалони, направи незабавна връзка между моята злополука и всички кошмарни смъртни случаи по света, възприемани като част от сексуалните ѝ развлечения.“

Същевременно с това обаче, точно където романът е успешен в изграждането на естетика на грозната сексуалност на автокатастрофата чрез чувствените описания на хромирани и пластмасови повърхности и зеещи рани-влагалища, той се проваля чисто и просто като порно. Когато всеки герой е шифър, а авторът спазва иронична дистанция от материала по примера на дьо Сад, той не успява наистина да въвлече читателя в реалността на фетишите и да им помогне да вникнат в логиката им, както примерно го прави Supervert в Necrophillia Variations. Това е естествено следствие от насмешливата, прикрито поучителна поза на Балард, който като много циници всъщност е по своему твърд моралист. Съвсем очаквано всъщност, от автор на пост-апокалиптика и дистопия. Вземете например цитати като:

„Стъпих насред сухи листа, смачкани цигарени кутии и безброй дребни стъкълца. Тези проблясващи късчета, замитани настрани от поколения санитари на линейки, образуваха тясна ивица. Взрях се в прашната огърлица, останала след стотици автомобилни инциденти. След петдесет години и сблъсъците на все повече коли те щяха да оформят същински насип, а след сто – и цял плаж от ръбест кристал. Нова раса от клошари щеше да ровичка из тях в търсене на фасове, използвани презервативи и дребни монети. И под този геоложки пласт, наслоен от ерата на автокатастрофите, щеше да лежи погребана дребната, причинена от мен смърт, анонинмна като вкаменена капчица смола върху кората на изкопаемо дърво.“

или:

„Какви ли рани и сексуални възможности щяха да създадат невидимите процеси в термоядрените реактори, в облицованите с бял фаянс контролни стаички, мистериозните сценарии на компютърните схеми? Докато прегръщах Габриела, си представях, както ме бе учил Вон, злополуки с участието на красивите и известните, рани, върху които можеха да се градят еротични фантазии, изключителни сексуални хореографии, честващи потенциала на невъобразими технологии. Чрез илюзиите най-сетне можех да се съсредоточа върху видовете наранявания и смърт, от които винаги се бях страхувал.“

Уви, неловкото напрежение между естетическите и дидактичните цели на книгата прави четенето много неравно, особено когато се появи сравнително скучно описаната хомоеротика между Вон и протагониста към края на романа, увенчан с незадоволителен финал. Малко или много незадоволителен вероятно ще зависи от това колко ви хареса прозата на Балард. Впрочем, след сверка с оригинала мога да кажа, че преводачът Деян Кючуков се е справил умело и достоверно с предаването ѝ на български, за което заслужава поздравления. В крайна сметка, колкото оценявам езиковите пиротехники на Балард, замисъла му, пророческия му поглед към постмодерната фикция и теория, дори просто вулгарната му дързост – също толкова се не успявам да не се подразня на ритъма и структурата на този конкретен текст. Ако обаче въпреки изброените недостатъци ви се чете нещо гротескно, шокиращо и вълнуващо за връзката между технологиите и секса от преди Интернет ерата, то Катастрофа е отличен избор.

 

Оценка: 6,5/10