Автор: Алистър Рейнолдс
Издава: Ace, Gollancz

Ревю: Рандъм

В The History of Science Fiction Адам Робъртс пише следното, по Хайдегер: „технологията, от вятърните мелници до водоелектроцентралите, обрамчва света по определен начин, правейки възможна представа ни за него“. Ако продължим тази теза, то науката в научната фантастика не е много по-различна от класически мисловен експеримент, упражнение по въобразяване на възможни светове и технологично-дефинираните им архитектури. Този опит за дефиниция ми се струва изключително полезен при четенето на една от централните истории на научната фантастика: футуристичния роман. Измислянето на въображаема наука не е трудно: например джоунтването в The Stars My Destination на Бестър или пък ансибъла на Ле Гуин. По-трудната задача, пред която е изправен писателят на НФ, е да предвиди технологиите на бъдещето и да ги вплете в текстовия свят. Един роман се превръща в емблема на добрата НФ, когато технологиите едновременно формират и са формирани от културния хабитат на героите му.

Алистър Рейнолдс винаги е бил технологично ориентиран фантаст. Въпреки някои сериозни дупки, зеещи в запознатостта ми с историите му, имах доста ясни очаквания към новата му книга. Липса на свръхсветлинни двигатели и други почти магически джаджи. Рейнолдс държи да е на ти с материала, с който си служи, и да гледа към технологии, чието развитие в определен бъдещ момент е най-малкото правдоподобно. Вниманието му към подробностите си проличава в разгръщането на световете му: технологията е част от когнитивните карти на героите и на дискурсите, в които те се движат. Затова и Рейнолдс я въвежда постепенно и органично чрез действията на въпросните герои, през езика и концептуалните им модели. Хората на бъдещето неизбежно ще приличат на тези от настоящето – малки огледалца, уловили в плен чертите на този свят и отразяващи ги обратно, усукани и оцветени от съзнанията им. В общия случай е глупаво бъдещата технология да бъде описвана като нещо необичайно, удивително или маргинално. Автентичният прогностичен роман няма как да постигне целите си, ако не интегрира измислената технология в концептуалната и езиковата си механика. Лъскавите идеи няма как да постигнат усещане за чудо у читателя, това може да стане само с добро писане, което запечатва правдоподобно обектите си и подмамва съзнанието в нега от сензорни симулации. Това е начинът да заразиш нечия глава с треската на научната фантастика.

Blue Remembered Earth, първата част от поредицата Poseidon’s Children, се опитва да бъде именно такава книга и успява на повечето фронтове. За разлика от поредицата Revelation Space, настоящата не се развива в далечното бъдеще, а върху пространствено по-скромно пано, което обхваща само Земята и близките й територии. Въпреки това, романът е поне толкова амбициозен в обхвата си. Целта му е да картографира подробно бъдещето през 2160 година, когато Африка и Азия са водачите на световната икономика и човечеството е започнало да осъзнава последиците от присъствието ни в Слънчевата система. Повествованието е фокусирано върху Джофри и Сънди, брат и сестра, внуци на космическия пионер Юнис Акиня и част от династията Акиня, един от високите домове на деня. Джофри е биолог, чиито изследвания в областта на когницията при слоновете е засилила значително способността му да съпреживява с огромните бозайници и го е превърнала в нещо близо до отшелник. Джофри не желае да има нищо общо с делата на финансовата империя Акиня. Сестра му Сънди също отказва да се обвърже със семейния бизнес и се бори за оцеляване като посредствен артист в псевдо-анархистичното общество на Свободната зона на Луната. След внезапната смърт на Юнис Джофри бива склонен, макар и трудно, да отпътува за Луната, за да разследва въпрос, свързан с историята на семейството. Това въвлича брата и сестрата в странен лов на тайни, който може би ще хвърли яснота върху живота на загадъчната Юнис. Междувременно различни играчи и групировки с прикрити интереси всячески се опитват да насочат действията им в конфликтни посоки.

2160 година на Рейнолдс прилича на моментен кадър от социо-икономическа система във вечно движение. Технологичните и социо-политически нишки смисъл са снадени по естествен начин, а произходът им може да бъде лесно проследен до миналото на романа, бидейки вкоренени във и обособени от важни исторически и екологични обстоятелства. Това не е постсингулярната ера, предвещавана от толкова писатели на НФ, но нито пък е и постапокалиптична такава. Вместо това е една умерено оптимистична прогноза за бъдещето на човечеството. В него хората са преживели Бедствените години (the Resource and Relocation years), както и съпътстващите ги войни на ужаса. Дори са успели да се разпрострат в космоса, колонизирали са Марс, Луната и сателитите на газовите гиганти. Космическите кораби и машините на Акиня добиват ресурси от ледените астероиди в Облака на Оорт, а на Земята Обединените водни нации изследват океанските дълбинни екосистеми. Насилието е на практика заличено, благодарение на генетичните манипулации, на които са подложени всички деца с цел да бъдат изкоренени моделите на агресивно поведение. Създадена е и допълнителна защитна мярка – Механизма, ИИ-система, която бди над почти всички обитавани от хората територии и предотвратява всеки опит за насилие, контролирайки директно наномашините в човешките мозъци. Изкуствените интелекти, способни да преминат Тюринговия тест, известни още като артилекти, са обект на преследване от Когнитивната полиция след зверствата причинени от тях по време на отминалите войни.

Този бъдещ свят с бледи утопични отенъци (които неминуемо преливат в дистопичното, в зависимост от гледната точка) е нарисуван ефективно от Рейнолдс, който успява да покаже множество айсбергови върхове и да подлъже читателя да повярва в килотоновете лед под водната повърхност. Ако трябва да характеризирам стила му на писане с една дума, то тя ще е функционален. Липсват му хитро замислените метафорични дълбини или пък заразната мараня от сензорни детайли, които да катапултират въображението в самоподдържаща се илюзия за реалност. Тези черти обаче така или иначе не са жизненоважни за типа роман, замислен от Рейнолдс. Разказаната от него истрория е неразривно свързана с настоящето, което съдържа семената на онова бъдеще. Читателят трябва да може да преминава рязко от наличните в момента към потенциалните бъдещи технологии и геополитики. Начинът на писане на Рейнолдс е изключително предразполагащ към подобна външнотекстова интерпретация и оценка. Първите двеста страници от книгата се придвижват с по-лежерна стъпка, която позволява на читателя да се потопи в света и да попие чудесата му. Рейнолдс го захранва с малки хапки, като по този начин придава на повествованието лек, почти пътеписен ритъм, В оставащите страници романът набира скорост и започва все повече да заприличва на НФ трилър. Жалко, че плавното въвличане в текстовия свят е трябвало да бъде пожертвано – с удоволствие щях да прочета още много такива страници – но сюжетът изисква подобна смяна на темпото.

Писателските умения на Рейнолдс предават добре цялата гама на романа. Писането му винаги успява да каже нещо важно и почти винаги го прави достатъчно ярко, без излишни украшения. Ето само няколко примера:

 “… it was only now that he was beginning to remember how closely braided their lives had really been. Weeks, months, in Amboseli. Memphis had often come out to the research station while Jumai was fashioning the architecture for the human-elephant neurolink. They’d often ended up eating together, late at night, under a single swaying lamp around which mosquitoes orbited like frantic little planets, caught in the death-grip of a supermassive star.

Long stories, silly laughter, too much wine. Yes, Jumai knew Memphis.”

 ~

“The golem looked at her. The good eyeball tracked her in its socket, the other one twitching like a fish on land. The mouth moved, clicking open and shut in the manner of a ventriloquist’s dummy, as if opened by a crude mechanism. For the moment, there was no animation in the face. It was like a limp rubber mask with no person wearing it, sagging in the wrong places.”

Дори когато попрекалява с прилагателните, думите му пращят с достатъчно енергия и не позволяват на въображението да се задави с разредено гориво:

“This voice was deep and sonorous, varnished and craquelured.”

Цялостно Рейнолдс успява да вдъхне живец на героите и идеите си. Първите са добре написани, макар и някои аспекти от психологията им да не получават достатъчно текстова плът. Твърде малко от професионалния и личния живот на Джофри бива изложен под микроскопа на читателя, същото важи и за Сънди. Характерите на героите са достатъчно добре конструирани, за да може сюжетът да върви уверено напред и да бъдат разказваческите им гласове закотвени към целите му, но въпреки това не достигат нужната пълнота, която щеше наистина да прикове читателския интерес към живота на двамата Акиня, да ги превърне в обект на интерес сами по себе си. Което си е изпусната възможност, това са герои, които можеха да бъдат още по-интересни.

Идеите в Blue Remembered Earth обаче са величествени и майсторски разработени. Обществото на бъдещата Слънчева система е наситено с огромен брой нови технологии, както следва да бъде, а те от своя страна функционират като продължение на съзнанията на героите – явен знак, че се вписват добре в имагинерния свят. Рейнолдс никога не позволява на писането си да се отклони в прекомерно технически регистър, но същевременно съумява да създаде впечатление, че героите му знаят за какво иде реч, когато говорят и мислят за сложните артефакти на бъдещето. Когнитивните науки са застъпени силно в романа, като дори не става дума само за човешкото съзнание, а за естеството на съзнанието по принцип. Към този аспект на книгата спадат моралните проблеми, съпровождащи създаването на артилекти, удивителният проект на Джофри, целящ свързването на съзнанията на човек и слон, както и опитът на Сънди да реконструира мъртва личност на базата на огромните ресурси от лични данни, събирани за потомствата от специализирани системи.

В книгата ще се сблъскате също с битки между огромни роботи, с хора-русали, с движението на Панспермианизма, с огромни машинни екосистеми. Гражданите на Слънчеватеа система чингват ежедневно до далечни места, измествайки съзнанията си и комуникирайки като безтелесни холограми или втелесени в глинени големи, роботи, дори плътеници ­– хора, готови да отдадат под наем телата си на непознати съзнания. Жалко, че с ускоряването на действието тези елементи остават на заден план и изпълняват най-вече помощна функция. В книгата има намеци, че може би ще се завърнат с много по-голяма тежест в следващите книги ­– предположение, което е доста смислено предвид контекста на историята.

Секси идеите са в изобилие, изброяването им обаче е безпредметно, по-добре се заровете в книгата и ги открийте сами. Рейнолдс ще се погрижи да на се загубите сред описанията, а в даден момент ще се почувствате напълно комфротно в конструираната реалност. Определено не му липсва талант за създаване на неологизми, а това добавя към солидността на света. Сред въведнията му намират място дори и новоизковани глаголи, нещо доста нетипично за повечето НФ романи (grok, anyone?). Най-впечатляващото му постижение обаче е синергичният купол, който е успял да съгради от всичките тези примамливи фантастични изобретения. Без да е дидактичен, романът успява да оформи смислов център сред съзвездието от идеи и да предаде нееднозначно послание – че в даден момент човечеството най-сетне ще узрее за ролята си в големия вселенски контекст. 

„The world had absorbed the dizzying lessons of modern science easily enough, hadn’t it? Reality was a trick of cognition, an illusion, woven by the brain. Beneath the apparently solid skin of the world lay a fizzing unreality of quantum mechanics, playing out on a warped and surreal Salvador Dali landscape. Ghost worlds peeled away from the present with every decision. The universe itself would one day simmer down to absolute entropic stasis, the absolute and literal end of time itself. No action, no memory of an action, no trace of a memory, could endure for ever. Every human deed, from the smallest kindness to the grandest artistic achievement, was ultimately pointless,“ мисли един от героите.

„We came through. That’s all. We weathered the absolute worst that history could throw at us, and we thrived. Now it’s time to start doing something useful with our lives,“ казва друг.

Човешката природа е такава каквато е и никога няма да бъде съвършена, но някъде по пътя ще ни се наложи да се нагърбим с по-смислена роля, била тя отредена от съдбата или от случайността. Другият избор, който можем да направим, е бърз упадък към ентропия. Вътревидовото насилие, екологичната немара, дребнавите боричкания и неосъзнатият егоизъм вече няма да бъдат припознавани като допустимо и смислено човешко поведение. Тази имплицитна нишка мисъл е отразена хитро в сюжета на романа по начин, който макар и слабо напомня за самозаблудените герои на Казуо Ишигуру. Този конкретен трик е и едно от най-добрите сюжетни решения.

Blue Remembered Earth e много добра книга. Почти отлична и все още далеч от шедьовър, но все пак устремена в тази посока. Щеше ми се да видя повече от този свят, да науча повече за икономиката, политиката, науката, изкуствата му, да опозная по-добре семейство Акиня и да придобия по-плътно усещане за африканските им корени. Истината е, че ако не беше образът на надвисналия над имението им Килиманджаро, можеше да си ги представя и като бели герои. Въпреки това новият роман на Рейнолдс е задължителен за почитателите на сериозната НФ. Ако следващите книги повдигнат летвата още по-нависоко, това може да се окаже една от важните поредици в новата история на жанра.

Оценка: 8.5/10

Забележка: Рецензията е превод на следния материал, писан по оригиналния текст на романа.