2312

„Историята е продукт на труда също като предмет на изкуството и като такъв се ръководи от аналогична динамика.“

~

„Всъщност историята наистина се формира и заражда от това объркано наслагване на времеви модели – като всеки предмет на изкуството, но сътворена от всички едновременно.“

~

„В крайна сметка въпросът придоби изключително философско естество; как да бъдеш? От какво да се вълнуваш? Как да се чувстваш по-малко самотен?“

2312 на Ким Стенли Робинсън е цялостно силна, често малко непохватна и понякога величествена научнофантастична творба. Това е голяма книга относно големи въпроси, както цитатите подсказват. Разказва за едно правдоподобно човешко бъдеще след триста година, когато голяма част от Слънчевата система е колонизирана и в процес на активно тераформиране, хиляди изкорубени астероиди носят в себе си разнообразни биодомове през космоса, а Земята преживява последствията от тежка екологична катастрофа. Многото й нации все така се препират помежду си и буквално се мотаят (дори един от историческите периоди между нашето настояще и художественото такова е наречен „Годините на мотаенето“). От всички тях Китай се е утвърдил като най-мощния политически играч, чието влияние се простира надълго и нашироко в космоса. Слънчевата система е дълбоко балканизирана: Марс е един от най-влиятелните субекти, Венера търпи ускорено тераформиране, което трябва да разкрие огромния й потенциал, Меркурий, както и луните на Юпитер и Сатурн също са самостоятелни играчи в този сложно изтъкан гоблен. Всички преследват дълбоко вкоренените им исторически, политически и естетически стеремежи. Допълнително усложняващ фактор се явяват мощните класически ИИ и новите такива, разчитащи на квантови изчисления, известни още като qubes. Заедно двете групи играят значителна роля в управлението на човечеството.

2312 е за всичко това и още много. Лепилото, което скрепя наративните нишки и ги превръща в смислена сплав, е една невероятна любовна история, която Джеф Вандермиър нарече „любовна песен за оцеляването на човечеството“. С право, връзката между Суан Ер Хог (превеждам името, водейки се по българския превод на Пруст, чието влияние тук е повече от явно) и Фиц Варам е рядко срещано същество. Тя трепти между крайностите, еволюира, изследва себе си, търси смисъл. А най-хубавото, което може да се каже за нея, е, че никога не е банална или написана мързеливо. Няма я любовта от пръв поглед, когато героите „просто знаят“, няма принцеса в беда, няма изтъркани диалози. Предвидимостта не е отличителна черта на тази връзка, може би една от най-силните любовни истории в научната фантастика.

Суан Ер Хог. Обитател на Меркурий. Бивш дизайнер на астероидни биодомове, по настоящем артист. Изменчива, живачена, биполярна, понякога просто луда. Из книгата са разпиляни различни „списъци“, много от които описват подробности от живота на Суан. Един от тях изборява психологическите й изкривявания. Дълъг е около една цяла страница. Много от изкривяванията не са естествено предизвикани.

 – Да. Аз съм Суан Втора Суан. Но не съм моногамна.

– Не?

­– Не. Вярна съм само на ендорфините.

Това е нашата Суан. На повече от сто и тридесет години, но все още досущ като Алиса в Страната на чудесата.

 – Точно като главата ми! – каза Суан спонтанно и се засмя с малко горчилка. – Всеки път когато си отгледам нова, накрая се оказва не там, където очаквам да я намеря.

В началото на романа заварваме Суан на родната й планета, шокирана от смъртта на баба й – Алекс, Лъва на Меркурий, любимият човек на нашата героиня. Злощастното събитие принуждава Суан да възприеме различен поглед към живота си, да изостави изкуството, пътуващия град Терминатор и разходките по ръба на смъртоносния слънчев изгрев, да пътува надлъж и нашир в Слънчевата система в търсене на отговори и на ново аз.

Фиц Варам. Жител на Титан, луна на Сатурн. Умислен, муден, същество на навика. Сатурнов характер.

– Ами ти? С какво запълваш времето си?

– Мисля – отвърна бързо той.

– И това ти стига?

Той й хвърли бърз поглед.

– Има много за мислене.

Варам е дипломат, който си е сътрудничил с Алекс по тайни проекти, които могат да определят бъдещия курс на човечеството; освен това двамата са били въвлечени в разследването на нов вид квантови ИИ. Описан е като „жабоподобен“ и тук ще ме прощавате, но преводаческите напъни в случая не биха били полезни, затова ще препиша прилагателните както са в оригинала: „prognathous, callipygous, steatopygous, exophthalmos–toad, newt, frog–even the very words were ugly“. С „чакълест глас… да, жабешки, но спокоен, дълбок, плътен… като фагот или бас-саксофон.“ Варам е познавач на музиката и изкуството, плах при срещите си с новото и неочакваното. Със Суан оформят странна двойка, затова и постепенното спояване на взаимните им чувства в нещо по-значимо има още по-силно въздействие.

Суан и Варам. Двамата се срещат за първи път на Меркурий, след това на Сатурновите луни, на Земята, на Венера, в много от биодомовете в астероидите-звездолети, прелитащи между човешките светове. Спорят, карат се един с друг, преговарят със силните на деня, ходят на концерти, борят се за оцеляване, свирукат песни в подземни коридори. Най-близката до сърцевината на системата планета, обляна от Слънце, и най-външната в обитаемата й част, студена и зависима от вноса на светлина; и на двете животът е възможен благодарение на сложна и крехка динамика. Алхимията между Суан и Варам се превръща в символ за човечеството, най-вече защото Ким Стенли Робинсън не си е позволил да я опрости, да последва добре утъпкани жанрови пътеки. Любовта им се разгръща бавно и понякога неправдоподобно, като огледален образ на историческите процеси, които 2312 изследва.

 – Причинила си си странни неща.

Тя се навъси и отклони поглед.

– Моралното заклеймяване на другите е изключително грубо, не мислиш ли?

– Да, разбира се, че е така. Въпреки това забелязвам, че го правим през цялото време. Аз обаче имах предвид единствено странността. Без намеци за заклеймяване.

– О, разбира се. Странността е прекрасно нещо.

– Нали? Всички сме странни.

Абсолютно. По толкова красив начин.

Каква невероятна леща, през която да разгледаш един свят! А светът на 2312 си струва внимателното разглеждане. КСР е съградил визия за бъдещето, която е убедителна, величествена и плашеща едновременно. Описанията на издигащото се над Меркурий Слънце, на Сатурн и Венера, на самата Земя, са зашеметяващи. Реакциите на посетителите от космоса към Земята са особено запомнящи се:

Самото синьо беше така сложно, заключено в тясна гама, но безкрайно вътре в нея. Беше опияняваща гледка, която човек можеше да вдиша в дробовете си – която всички вдишваха във всеки един момент, беше неизбежно. Вятърът я натъпкваше в гърдите ти! Дишай и се напий – о да! – да вкусиш свобода без ограничения, почти гола, направо върху повърхността на планетата, всмуквайки атмосферата й все едно е алкохол, да я усещаш вътре в себе си, как те държи жива! Нито един от земляните, които бе срещала, не оценяваше въздуха истински, нито пък виждаха небето само по себе си. Всъщност те рядко поглеждаха към него.

~

Ето ги там, на единствената планета, на чиято повърхност можеш да се разхождаш свободно, да усетиш вятъра и слънцето върху голата си кожа, да избереш свободата, а вместо това пребивават в кутии и се взират в по-дребни кутии, сякаш нямат избор ­– сякаш са затворени в космическа станция – сякаш страховитото минало на живота в клетка никога не си е отишло. Нощем дори не вдигаха поглед към звездите.

2312 не е типичният космически роман, който жадно очаква бъдещето и постоянно ускоряващата се експанзия в посоката на звездите. Вместо това се взира навътре, към родната ни планета и болежките й. Задава въпроси и предлага решения ­– някои от които също толкова уместни днес колкото са и през 2312. В книгата има една конкретна сцена, която ще ви разтърси със сладко-горчивата си красота. Ще я разпознаете, когато стигнете до нея.

Разбира се, проблемите на бъдещото човечество не са ограничени до Земята. 2312 използва псевдо-документалните похвати на Брънър от Stand on Zanzibar, за да щрихира безкрайната сложност на художествения свят. Многобройните „Откъси“ от имагинерни енциклопедии и книги ни показват моментни кадри от постоянно разгръщата се историческа реалност, или по-скоро илюзии за реалност. Освен от история, политика, тераформиране и екология романът се интересува и от изкуство, съзнанието, приложението на квантовите изчисления, сексуалността. В него гъмжи от препратки – някои явни, други не толкова – към важни мислители и артисти, сред които Бетовен, Ганди, Дерида, The Doors, Балард, Пруст, Джийн Улф, Урсула Ле Гуин… Богат е и на наука, без да приравнява научния метод с някакво всемогъщо божество, както някои твърди фантастики са склонни да правят. Напротив, книгата винаги търси синтезис и поставя въпросителна пред възможността за такъв:

Дали според всяка една от тези дисциплини – история, философия, космология, наука и литература – тя и само тя представлява тоталната цялост, крайният хоризонт, отвъд който не сме способни да разсъждаваме?… Или пък тази тоталност се изразява просто в праксис, в начина, по който реализираме себе си и света си? Нима не съществува такова нещо като тоталност, а има само точки на съсредоточаване? Съсредоточаване на всичките ни познати мисловни полета във фокуса на човешките действия?

2312 си дава сметка, че единството може да възникне само от многообразието и сякаш вярва, че човечеството също ще осъзнае това в някакъв момент:

основните категории на сексуално самовъзприятие включват жени, мъже, андрогини, гинандроморфи, хермафродити, бисексуални, интерсексуални, безполови, евнуси, асексуални, неразграничени, гейове, лесбийки, куиър, обратни, хомосексуални, полиморфи, полита, сексуално лабилни, бердах, хиджра, две-души,

културите, които не поставят фокус върху сексуалните идентичности, понякога са групирани заедно като урсулови култури; произходът на термина е неизвестен, може би има връзка с трудността на определяне на пола на мечките

~

Терминът „балканизирана любов“ се използва за ситуация, в която обичта, отглеждането на деца, сексуалното желание, семейството и приятелството са афективни състояния, разделени едно от друго и преподредени в нови комбинации, досущ като промените в отношенията между индивидите и обществата

Романът бяга от прекомерно оптимистичната вяра на голяма част от научната фанстастика, че мистериите на живота едва ли не ни очакват зад ъгъла, готови да ни се разкрият. Под неговия микроскоп много от тези свещени Граалове са видяни като твърде трудно достижими, поне в обозримото бъдеще. Такива са смъртта и съзнанието, които остават неразрешени мистерии до края, макар и да допринасят фундаментално за изграждането на концептуалната сърцевина на романа. Въпреки това 2312 признава, че дефиниращата черта на човека е любопитството му и любовта му към разрешаването на проблеми. В борбата ни с ентропията пред нас винаги ще се разкриват пътеки, по които можем да поемем, дори когато не сме готови за повечето от тях и краят изглежда все по-близо, все по-неизбежен:

 – Тялото се опитва да остане живо. То не е толкова… За него това е естествено. Може би сега ще го осъзнаеш. Първо умира човешкият мозък, след това бозайническият, най-накрая този на влечугото. Като любимия ти Руми, само че наобратно. Мозъкът на влечугото се бори до последната капка енергия да опази искрата, която го движи. Виждала съм го. Някакъв вид нужда, някаква истинска сила. Животът иска да живее. Но в крайна сметка някъде по веригата се скъсва брънка. Енергията спира да стига до мястото, където е нужна. Всичкият аденозин трифосфат се изчерпва. И тогава умираме. Естествен цикъл. Така че… – Тя вдигна поглед към него. – Какво толкова? Защо е целият този ужас? Какво сме ние?

Варам сви рамене.

– Животни философи. Странна случайност. Природна рядкост.

Цитатите в това ревю са доста, признавам. 2312 обаче е безумно разклонена книга, трудна за описване и като цяло най-добре е сама да говори за себе си. Писането на КСР е на места идеално за целите му, на други не толкова. Основното ми оплакване от него е, че често прави гледните точки на героите недостъпни. Твърде често техният разказ за действието напомня по-скоро на пътепис. Описанията им са целенасочени и живи, но не винаги позволяват достъп до съзнанията им. С други думи, оставят усещане за репортаж вместо за входна точка към принципите, които движат повествователните агенти. Това често оставя читателя извън главите им и го принуждава да тълкува съзнанието на героите през обиколни и понякога дори въобразени намеци. Не мога да преценя дали това е било съзнателно решение от страна на КСР – да пресъздаде света нарочно по този начин – или дали просто това е начинът му на писане. Списъците и откъсите, и безкрайните подробности са изключително интересни, но на места 2312 оставя усещането за едно гигантско изброяване:

В самия град (плочени покриви, дървени греди, кръстосали измазани стени в стандартен псевдотюдор) имаше огромен парк с голяма, равна морава, всъщност поредният топиариен шедьовър: тревата на моравата не беше просто обикновена трева, в нея имаше още много фини треви от алпийски поляни, острици и мъхове, омесени плътно с различни нискоалпийски пълзящи цветя и храсти, включително боровинки, карамфили, богородички и потайничета, чиято комбинация изглеждаше като персийски килим под човешките крака.

Често тези описания са красиви, но монотонността им притъпява осезаемо устрема на книгата. Ако не бяха Суан, Варам и прекрасните взаимодействия между тях, романът можеше твърде лесно да се разпадне смислово.

Писането на КСР има и други дефекти. Като например донякъде нездравата му привързаност към обстоятелствените пояснения, която води до неловки изречения, като например (тук ще оставя оригинала, би било смешно да правя подобни стилистични оценки за собствения си импровизиран превод): „causing the others to cackle muffledly into their napkins“ или пък „spinning bluely in spaces like some telenovela“.  За сметка на това изпод перото му често излизат прекрасни, макар и разточителни образи:

Even problems officially solved sometimes still had a haunting quality, because of things that didn’t quite fit, didn’t seem right–and if a solution never was found, the problem became part of the insomniac rosary, one bead in a Moebius bracelet of beads wearily fingered in the brain’s sleepless hours.

Изписах и изцитирах много, при това вероятно в лош превод, без да дам да се разбере добре за какво точно става дума в 2312. Истината е, че не съм сигурен дали сам съм наясно с това. Което, струва ми се, е по-скоро хубаво нещо, тъй като романът е отворен, поливалентен, трудно склоним да форсира материята си в повествователни схеми с цел опростяване. Мисля, че много усилено се опитва да бъде повече като живота, отколкото като литературата, и това като че ли му се удава изненадващо добре. Не съм сигурен дали предпочитам това пред разпознаваемите литературни форми, но със сигурност ми се иска да виждам по-често този подход вбъдеще. КСР е издялал артефакт, който окуражава мисленето и въобразяването, който разглежда множество паралелни ограничения и възможни решения, който запазва реалистична гледна точка, но никога не се лишава от смелостта да мечтае мащабно. Нека това е последният цитат от книгата: „Въпросът не се състои в това как да бъдеш пост­-човек, а в това как да си изцяло човек.“ Много ми се иска да виждам този въпрос задаван по-често.

Забележка: Рецензията е превод на следния материал, писан по оригиналния текст на романа. Цитатите от книгата са мой личен превод, правен за целта на статията.