2. Дюн (1965)

(Франк Хърбърт)



Jen

dune1Дюн, казва Ким Стенли Робинсън, е фантастиката, която целият мейнстрийм прочéте. При това истинска фантастика – с фантастична антропология и фантастично светостроене, не просто реализъм с чудата маска, подобно на Котешка люлка от същото време.

Разбира се, ясно е защо целият мейнстрийм прочéте Дюн. Романът се появява в десетилетието, в което ОПЕК създава нова ера на зависимости между държавите и ресурсите, Саид Кутб заговаря за джихад, надига се ислямският фундаментализъм (не само заради формирането на една държава насред пустинята), разпиляната пост(и пред)военна Америка произвежда и потребява мистицизъм на поточна линия, човечеството открива нови вселени, яхнало хапчета и прахчета, светът за пръв път започва да обмисля екологичните последици от безобразията си. Франк Хърбърт, освен писател, е и журналист, и сам се определя като политическа личност. Всяко от горните „лица на времето“ е инкорпорирано в своя умела и съвсем неприкрита алегория върху грамадната фантастична канава на Дюн.

В същото време антропологията и светостроенето на романа – eлементите, в които фантастиката работи за себе си, а не като литературен конструкт на реалността, – са жанрово, а в известен смисъл и културно определящи (не без помощта на вдъхновените от Хърбъртовата сага Междузвездни войни).

Ключово за Дюн според репликата на един важен негов герой е „осъзнаването  на последиците„. Споменатата метафора за влиянието и последиците от действията на човека върху света се сглобява интуитивно, но читателят има интелектуалната задача да събере из стотиците страници и множество други влияния и последици – на властта, на мита, на бог и свободната воля, – но най-много, най-вече влиянието на света върху човека. Заживяването на света – на планетата Аракис – като фактор, който има силата да предопределя, да въздейства и променя, е голямото постижение Франк Хърбърт. Това, плюс хубавото конструиране на супергеройската легенда върху образа на месията Муад’ Диб (и трите ми текста в тази класация са за книги, които по някакъв начин разглеждат идеята за суперсилата и свръхчовека).

Изведено извън сюжета, осъзнаването на последиците отново е ключово за романа. В последните вагони на Златния век и току пред вратите на новата, по-вглъбена в интериора и идеите вълна, Дюн е точно мостът, който е бил нужен, за да се премине трудната граница. Всъщност Дюн е гранична книга не само по времето си. В сетинга и междупланетарния си мащаб тя заимства някак базовото усещане за иноземност на класическия период. Но това, което движи романа, е философията (и психологията) на едно митологизирано, мистифицирано и напълно детехнологизирано общество на обичая и мисълта. Амалгамата между двете граничи с отказ от дотогавашната фантастика. Или просто се отказва от идеята, че фантастиката е нещо статично.

Armydreamer 

dune3Да се пише за Дюн в класация от 2015 г. за най-добрите фантастични произведения е страшно трудна задача.  Какво още може да се каже за най-продавания, а вероятно и най-влиятелния и най-обсъждан жанров роман? Трябва ли да се търси нещо ново за текст, който, откакто се е появил, привлича погледите на творци като Гигер, Ходоровски, Дали и Линч? Може би за Дюн може да се говори така, както Дилейни говори за Хайнлайн?

„В много отношения ограниченията на Дюн са хоризонтите на цялата научна фантастика.“

„Дюн е като небето и океана.“

Книгата, а и цялата поредица от същата вселена на Хърбърт, отдавна говори сама за себе си. Проникнала е в популярната култура като митоса на Лъвкрафт, епоса на Толкин, легендата от Междузвездни войни. От 1965 г. не е спряла да предизвиква дискусии – фентъзи или научна фантастика е това произведение? Научна фантастика или алегория за политиката на САЩ и света на Близкия изток? Дълбока или популярна философия? Отговорите на тези въпроси не са от значение, защото тези въпроси не са важни. Важна е единствено устойчивостта на романа – независимо колко близко е до несериозните измислици на приказката и фентъзито или колко се отдалечава от истинската цел на Сериозната научна фантастика, Дюн продължава да бъде адекватен роман. Нещо в неговия свят е перфектно свързано с нашия, някакви канали, които обменят информация и насочват читателските интерпретации. А и не само тях.

Списъкът с автори, вдъхновени от Дюн, сигурно е дебел колкото телефонния указател (толкова обемен, според думите на Франк Хърбърт, е бил и първият сценарий на Ходоровски за филм, в който Салвадор Дали да влезе в ролята на падишах-императора) и няма смисъл да изброяваме много от имената в него. По-интересно е да се види къде присъства неявно заявеното (може би неосъзнато) влияние на романа. Особено днес.

Хърбърт не измисля властовите игри в научната фантастика. Две десетилетия преди Дюн, даже две десетилетия преди чудесния дебют на Хърбърт, The Dragon in the Sea, Алфред ван Вогт поставя свръхгерои в центъра на политически урагани и бури от дворцови интриги. Хърбърт е този, който изоставя интригата като двигател на историята, за да въведе политиката и политическата философия като основен елемент в изграждането на света. Сянката на Хърбърт, по-точно на подхода на Хърбърт, се прокрадва в поне три големи произведения от последните години – в трилогията на Ан Леки (където се мярка и сянката на ван Вогт), която е космическа фантастика, в трилогията на Джеф Вандермиър, която е weird фантастика, в епоса на Джордж Р. Р. Мартин, който е фентъзи.

Като всяка класика, Дюн е едновременно монолитен монумент и разпръснало се във всички посоки присъствие. Без съмнение, книгата ще присъства в подобна класация и след 50 години, а сенките и сенчиците ѝ (както и тези от останалото творчество на Хърбърт) ще се стрелкат из още немалко истории от бъдещето на жанра.

Dr. Horrible

dune4Цикълът Дюн на Франк Хърбърт е сред най-обичаните научнофантастични поредици на всички времена. Читателите обаче не са единодушни в оценката си за различните книги – според доста хора продълженията са чувствително по-слаби от оригиналния роман. Ала всички са съгласни с едно – първата книга, наречена просто Дюн, е страхотна.

Не е трудно да се забележи в какво точно се крие привлекателността на Дюн. Романът е сериозен и философски, съдържа множество интригуващи идеи за движението на човешките общества, за различните видове социално устройство, намесва религията, засяга екологични теми… но освен всичко това той притежава една много важна характеристика – приключенски е. Действието се развива бързо, пътуването на главния герой е вълнуващо и изпълнено с екзотични елементи. Огромни пустини, сред които обикалят гигантски хищни червеи, тайни заговори, убити благородници, пророчества, вещерски сестринства… и още, и още, и още.

Вселената на Франк Хърбърт е богата, пъстроцветна, грабваща окото. Съзнавам, че това звучи повърхностно – все пак зрелите читатели на Дюн харесват романа заради многопластовите идеи в него, а не толкова защото е приключенски и вълнуващ. Но според мен именно в това е съществената разлика между Дюн и следващите книги от поредицата – в продълженията философстването става твърде много, дълбокомислените дискусии изглеждат самоцелни, сюжетът се оказва прекалено мъгляв и размит. Докато оригиналният роман успява да поднесе сложните си концепции със страхотен сюжет, който е сам по себе си интересен и интригуващ.

Иска ми се да спомена един по-второстепенен елемент от Дюн, който според мен си струва да бъде обсъден – принцеса Ирулан. Обожавам начина, по който Франк Хърбърт развива образа ѝ, не се сещам за подобен аналог в световната литература и затова ще ѝ отделя специално внимание. Спорно е дали Ирулан въобще може да се нарече героиня от романа – все пак тя се поява в самия край на историята, в последните страници. Но макар да не участва в действието, Ирулан има осезаемо присъствие в книгата.

Всяка глава от Дюн започва с цитат от някое от произведенията на „принцеса Ирулан“. Читателят не знае коя е тя, но постепенно я опознава като личност чрез творчество, останало от нея. В книгите ѝ се прокрадват малки факти за личността ѝ, проличават възгледите ѝ, от някои пасажи черпим информация за детството ѝ, от други става ясно, че лично е познавала главните герои в романа. И разбираме, че през живота си е написала много, много книги.

За първи път срещаме „истински“ Ирулан няколко страници преди края – тя се появява във финалната сцена и веднага е обявено, че ще ѝ се наложи да сключи династичен брак без любов. Друг персонаж произнася по неин адрес репликата „Мълви се, че имала литературни наклонности. Нека се надяваме, че ще намира утеха в такива занимания, защото друго едва ли ще ѝ бъде отредено.„ И със затварянето на книгата, читателят вече знае, че действително е станало точно така – че Ирулан е посветила живота си на творчеството и е оставила огромно литературно наследство. Наистина не се сещам за друг художествен персонаж, чиято история е разказана толкова цялостно чрез едно-единствено появяване в действието. Много малък детайл от романа, но много ценен.

Roamer 

dune2Оказва се, че не е толкова лесно да пиша за книга, която е не просто
любима, а е станала част от живота ми; книга, която препрочитам на всеки две-три години и в която доста често откривам още нещо ново. Уж обикновена история за момче, на което внезапно му се налага да порасне, да се грижи за майка си и да завземе управлението на планетата от злия барон, който е убил баща му, Дюн всъщност успява да обхване много, толкова много различни епизоди от живота на най-различни хора с най-различен произход и начин на мислене; успява да ги свърже в две, три, четири преплитащи се истории, докато хората се променят, кои към по-добро, кои към по-лошо, но всички към още по-истинско.

Трубадурът воин, който една сутрин „лекува“ младия наследник от заблудата за настроението по време на фехтовка, а на следващата вечер в пиянството си обижда домакините си; ментатът, който поучава младежа да не седи с гръб към вратата, докато му обяснява как трябва да се примирят с това, че очевидно влизат в капан, който може да им струва много; майката, подлагаща единствения си син на изпитание, което може да му струва живота, а след двубой до смърт го отблъсква студено, за да не му позволи да се радва, че е убил човек – поредица от кратки епизоди, която може да бъде възприета като леко и забавно четиво, а може да послужи и като наръчник за живота, подборка от притчи и съвети за всякакви ситуации. Да, това може да се каже за много от романите във всякакви жанрове, които са успели да запазят популярността си десетилетия след като са били написани – и това,  заедно с факта, че Франк Хърбърт е успял да го оформи като обширна сага, която освен това е изпълнена с всякакви подробности за няколко различни свята, за историята им, за технологията и страха от нея, за религията и нуждата от нея, за церемониалността и обредите и това как те крепят всяко общество из галактиката – това продължава да крепи Дюн като една от книгите, които всеки трябва да прочете, защото всеки ще намери в нея нещо за себе си.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16