4. True Detective/Истински детектив (HBO, 2014-)

Ordo Malleus

True Detective е взиране в бездната. Детективите го правят от упор, а ние надничаме иззад раменете им, докато тъмната мътилка приеме формата на око и отвърне с ужасяващ поглед. Нашите герои сякаш устояват и аз се питам дали защото притежават онази вътрешна сила, която уж била присъща на човеците, или защото носят парченца от тази бездна в себе си и са свикнали с отровата ѝ. Какъвто и да е отговорът, творението на сравнително неизвестния до този момент Ник Пицолато е разтърсващо пътуване до изпълнените с мрак кътчета на човешкото съзнание, а първият му сезон вероятно е най-силното преживяване, което телевизията ми е предлагала.

Вярвам, че ако вземете гениалната южняшка готика на Кормак Маккарти и я поръсите с космическия ужас на Лъвкрафт, ще получите именно True Detective и лично аз не мога да измисля по-голям комплимент и по-заслужило произведение, към което да го отправя.

Матю Макконъхи и Уди Харелсън неочаквано (поне за мен) се оказаха екранна двойка със съкрушително присъствие, хората на по-задни позиции ги подкрепяха без забележки, а сериалът е близо до съвършенството във всеки свой аспект – изключително добро оформление, прекрасни декори (Каркоса!) и музика, от която след стотици слушания все още изтръпвам.

Втори сезон би бил силно творение във всякакъв друг контекст и се възхищавам на смелостта и желанието за промяна, демонстрирано от него, но сравнен със своя предшественик той губи от липсата на демоничния мистицизъм, раздялата с луизианската атмосфера, разпръскването на фокуса в прекалено много посоки и най-вече от неуспеха да замести първите два елемента с нещо съпоставимо като внушение.

Самото писане за True Detective предизвика желание да пребродя лабиринта му още веднъж и кой знае, да открия някое друго обрасло с коренища разклонение, в което неразумно да свърна. Ако някога е имало място, на което толкова искам и толкова се плаша да се изгубя, то е тук.

Vivian

Ако има съвременен хитов сериал, който изобразява максимално добре как режисьор е в състояние да превърне нещо добро в нещо изключително, то True Detective уцелва право в десетката. Ако пък търсите пример за това как неправилен актьорски подбор може да скапе читав образ, то това също е правилният сериал. В първия случай, обаче, ще се наложи да гледате сезон 1, а във втория – сезон 2.

Хубавото на True Detective е, че е антология – всеки сезон съществува сам за себе си в самостоятелен, отделен космос със собствена история, различни герои, тотално различен саундтрак… Тоест, имате свободата да пропуснете цял сезон, без това да се отрази на цялостното възприемане на сериала. А ако започнете да гледате хронологично, то желанието ви да спрете с втори сезон след първите 3 епизода ще е огромно, повярвайте ми.

true-detective-season-2-omega-station-ep16-ss01-1920-1Истината е, че никой не предполагаше колко решаващ ще се окаже за общата тоналност и качество на шоуто режисьорът Кари Фукунага, както и че в крайна сметка стойностното в сезон 1 не е заплетената крими-история, а прекрасният драматичен дует Матю Макконъхи-Уди Харелсън. Когато първи сезон започна да върви по HBO, сериалът изпъкна ярко с нестандартен подход към жанра – класическият трилър за сериен убиец предполага чист сюжетно-движен наратив, но също като Седем на Финчър, True Detective се оказа драма, движена от персонажите си. Това, подплатено с елегантните, атмосферични и въздействащи решения на Фукунага, превърна True Detective не в тв сериал, а в един доста дълъг пълнометражен филм, поднасян на части всяка седмица.

Всичко това се разлетя в сезон 2 и създателят Ник Пицолато, изглежда недотам проумял на какво точно се дължи успехът на сезон 1, беше съставил ненужен ребус от фрагментирани сюжети, калпави символики и неубедителни развръзки, към които беше прибавен и актьорски екип, който тотално, ама ТОТАЛНО не съответстваше на образите си. Сезонът има и доста други грешки, но вместо да задълбавам в тях, нека просто кажа, че докато първи сезон е сред любимите ми сериали, то втори е една от най-монументано пропилените възможности за качествено забавление. Надявам се творческият екип да си е взел поука и сезон 3 да възстанови нивото, когато и да излезе.

Vivian препоръчва още:

Homeland/Вътрешна сигурност (Showtime, 2011-)

Изгледах Homeland година след като сезон 1 зариби огромно количество хора. По едно време буквално всяка медийна статия за успешен и як ТВ сериал ме занимаваше със суперлативи по негов адрес и съответно накрая реших да пробвам. Е, първи сезон е въплъщение на истински качествено, високоскоростно забавление. Перфектно изиграно, страхотно написано, ефективно режисирано.

Силната страна на Homeland е, че завръзката в самото начало е достатъчно обикновена, историята е почти банална, но динамиката и съспенсът лежи върху реализирането на конфликта между главните герои. Докато критиците се спряха глобално върху превъплъщението на Клеър Дейнс, то според мен успехът на Homeland се дължи на уникалното изпълнение на Деймиън Луис, който цял първи сезон уверено и без да трепне крачи по тънката граница между герой и злодей. Убедена съм, че не един и двама зрители до последно са си задавали въпроса „По дяволите, този пич все пак като какъв ще свърши?“

Сезоните след първия западат. И смислово, и на ниво забавление, игра, способност да ангажират емоционално зрителя. Но дори леко осакатени откъм качество в сравнение с началото, са достатъчно прилични и ги препоръчвам горещо.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16