Кино лято с ShadowDance!
Лято, море, слънце, пясък и късни вечери със студени напитки. С две думи – пълен ужас! Съвсем различно е да се изтегнеш в празна, хладна и мрачна кинозала или пък в уюта на собствения си дом и да се потопиш в магията на седмото изкуство. Знаем, че през лятото тази магия не е особено силна и даже често мирише на развалено, но все пак геройски подготвихме кратък списък с нещата, които успяхме да изгледаме през топлите месеци.
Приятно четене!
Мега Звяр
Мега Звяр е мегатъп и това въпреки отличното осъзнаване, че става въпрос за лятно кино забавление, в което огромна акула яде хора. Тоест, напълно бях подготвен, че основната притегателна сила на филма вероятно са плочките на Джейсън Стейтъм и дрезгавият му глас, а тези два плюса не са ми особено важни.
След ненужно интро, което цели да ни разкрие ненужна част от историята на героя на Стейтъм, сюжетът ни прехвърля на свръхмодерна подводна станция, където банда учени успяват да „открият“ и да „освободят“ смятания за отдавна изчезнал вид акула с прекрасното име мегалодон. Въпросната акула естествено е гигантска, зла и отдавна е очаквала възможността да разнообрази диетата си, като включи в нея и човешко, а единствените сили, които стоят между нея и пренаселени с китайци плажове, са… познахте, плочките на Джейсън Стейтъм.
Филмът е бъкан с разни второстепенни и бързо забравими герои, някои от които са там за да ни дадат поредната порция псевдонаучна информация, а други – за да се превърнат в храна за мегалодона и да ни стане мъчно. Не видях някой в киносалона да плаче, така че Мега Звяр не се справя особено добре в това отношение, но пък трудно ще открием нещо, в което той се справя добре, освен може би с визуализацията на акулата. Влизате, изяждате си пуканките и забравяте всичко четири минути след напускането на киносалона. Толкоз.
Мисията невъзможна: Разпад
Задължителната доза летен екшън засвидетелства присъствие с Мисията невъзможна: Разпад, която се развилня в кината, носейки всички необходими атрибути на поредицата – двойни игри, тъмни сделки, скрити самоличности и обрати през приблизително пет минути екранно време, чиято връзка неизбежно губиш. Един-двама диаболични злодеи също се намират, както и задължителните, впечатляващи каскади, които Том Круз изпълнява лично, когато не е зает да показва отлична форма и кардио подготовка.
Историята на най-новия филм от супер франчайза не печели награда за най-уникален сценарий – мисията се обърква и Итън Хънт започва да действа на своя глава, решен да спре гранде злодея, който е намислил да пуска вируси и бомби поради… причини.
Истината е, че няма никакво значение какво се случва, защото филмът цели да ви шашне с това как се случва. Каскадите са на изключително ниво, битките и преследванията са отлични, а кастът е подбран така, че да предизвика въздишки от всичко живо пред екрана. Всъщност, какво повече ви трябва в един летен екшън хит?
Мисията невъзможна: Разпад е приятно забавление, което се представя по-добре от предшественика си Престъпна нация. Това определено го поставя напред в списъка с неща, които може би ще ви е приятно да видите, ако търсите разтуха без особено дълбок смисъл и послание.
Алфа
Твърде е възможно Алфа да е филмът в този кратък обзор, който най-много заслужава преживяването си на голям екран. Тоест, ужасно е красив, а ЗD-то е на място, без да избожда очите. Земята преди 20 000 години изглежда впечатляващо и страхотните пейзажи изискват възможно най-голямата повърхност, върху която можем да им се насладим.
Историята е съвсем простичка и наивна, точно колкото да свързва преходите между праисторическите прелести, и ни запознава с младока Кеда, който претърпява инцидент по време на първия си лов и е изоставен от останалите мъже, които смятат, че е загинал. Раненият Кеда трябва да предприеме дълго, изтощително и изключително опасно пътуване обратно към дома, но не се страхувайте, той не е сам! До него ще застане най-добрият приятел на човека – кучет… искам да кажа вълкът, който все още не е опитомен и вероятно не подозира, че ще еволюира до верен пазач на двора, къщата и бебето, както и че ще бъде селектиран от поколения човеци, докато достигне размерите, позволяващи му да се побира в дамска чантичка.
Това късогледство на гордото животно ни позволява да се насладим на сърцераздирателната му дружба с Кеда, а не на кървава сцена, в която разяреният хищник откъсва главата на младежа и я носи пред палатките на племето в знак на вечна война между видовете.
Хубав филм, на който може да заведете и своя поотраснал малчуган, но бъдете готови да бъдете врънкани за четирикрак любимец докато още сте в залата.
Mamma Mia! Отново заедно
Втората част на Mamma Mia! предлага почти всички елементи, които направиха оригинала мегахит – хубави версии на прекрасните песни на ABBA, използвани съвсем на място, добър хумор и хореография, харизматични главни герои. Основната разлика е, че този път участието на Мерил Стрийп е минимално, а в центъра на всичко е Лили Джеймс в ролята на младата Дона цели двадесет години преди събитията от първия филм.
Това обаче не е минус, а плюс, защото Джеймс се справя прекрасно във всяко едно отношение и е безспорно най-силната страна на филма (освен разбира се божествената музика на ABBA). Тя не само демонстрира огромна доза чар, изумителна красота и лъчезарност, абсолютно необходими за убедителността на сюжета на поредицата, но и пее отлично, при все че никога не се е занимавала професионално с музика.
Друг плюс на филма е, че в него са включени някои от по-малко известните песни на ABBA като Andante, Andante и Angel Eyes, които не са познати до болка на всички харесващи класическа поп музика, но са не по-малко качествени от хитовете на шведите.
Единственият минус е, че сюжетната линия в наши дни е доста скучновата, поне в началото, но пък краят ѝ компенсира с Шер и дългоочакваната поява на Мерил Стрийп в кулминацията на филма.
Mamma Mia! Отново заедно е чудесно забавление, задължително за всички фенове на оригинала и мюзикълите като цяло… освен ако не сте от онези чудаци, които не харесват ABBА. Защо въобще четете това ревю в такъв случай?
Закрилникът 2
Антоан Фукуа и Дензъл Уошингтън продължават своето дългогодишно сътрудничество в продължението на нелошия Закрилникът от 2014. Гледането на първия филм въобще не е задължително, тъй като Фукуа държи наново да изгради образа на г-н МакКол и пак да ни запознае с миналото и мотивацията му. Не осъждам напълно подобен подход, но режисьор и сценарист тук са се олели, като вместо елегантно въвеждане на случайния зрител, който е пропуснал двойката на постера, Закрилникът 2 спокойно можеше да е ориджин история с поправянето на точно един елемент в сюжета.
Това ми донесе едни напълно излишни трийсетина минути, разпръснати из дузина подсюжетчета и персонажи, които вероятно са били предвидени да служат като доизграждане на митологията на Закрилника като героя без суперсили, но в един момент натежават твърде много и се запитах кога най-накрая това нещо ще тръгне в някаква посока.
Ако вие сте случайния зрител, МакКол е добрият съсед от детството, който обаче разполага освен с някоя вкусотия и блага дума, с уменията и желанието да разфасова кажи-речи всеки, причинил ви зло, с кажи-речи всичко, което му попадне под ръка. Бивш морски пехотинец и таен агент, алтер егото на Дензъл се е оттеглило от „професията“ и сега живее като обикновен човечец, който помага на случайни хора.
Няма да ви занимавам с подробности за историята, която нито е особено дълбока, нито поднася невиждани обрати. Всички гледаме такъв тип екшън за да почувстваме Справедливостта (ТМ), която Дензъл раздава с каменна физиономия и зловеща ефективност.
Раздава ли я тук? Раздава я. Предпочитам първия филм, защото беше по-прибран и фокусиран, но ако сте фенове или просто искате приличен нефантастичен екшън, Закрилникът 2 върши работа.
Небостъргачът
Дуейн „Скалата“ Джонсън играе ролята на бившия военен Уил Сойър, чийто крак бива откъснат след отишла по дяволите операция по спасяване на заложници. Години по-късно, вече семеен и с две деца, Сойър е нает като независим консултант по сигурността за най-високата, свръхтехнологична сграда в света – Перлата, в Хонконг.
Естествено, група злодеи атакуват небостъргача, докато семейството на Сойър е вътре, а на него не му остава нищо друго, освен да захвърли всички физични закони и да ги натръшка с Натиска на Скалата! Филмът е точно каквото бихте очаквали от лента с легенда в кеча в главната роля и сюжета на първия Умирай трудно – глупав, лъскав, изпълнен с екшън и напълно нереалистични каскади, утвърждаващ семейните ценности между всяка експлозия. Еманация на лятото, един вид.
Небостъргачът стана по-известен с драмата, разиграла се около него, а именно – обвиненията към Скалата, че взема от ролите на хора с увреждания. Интернетът отново се превърна в арена за обвинения относно това кой трябва да играе какво и редно ли е персонаж с ампутиран крак да бъде даден на здрав, прав и корав полухаваец, който може апетитно да повдига веждата си. Веднага бяха направени паралели със Скарлет Йохансон, която се отказа от роля на транссексуален мъж след масираното недоволство на LGBTQ обществото. Джонсън се размина с посещения на центрове за хора, загубили крайници, но въпросът за инклузивността в Холивуд продължава да виси с пълна сила.
Extinction
Extinction е нагледно доказателство защо кариерата на Майкъл Пеня не бива да достига ексцесии като главни роли в каквото и да е, а ако сте в по-лошо настроение, бихте се запитали защо въпросната кариера въобще е стартирала.
Extinction е бил изоставен (с право) от Universal и взет от Нетфликс, които явно се опитват да го играят приют за безпризорни фантастични филми. Всичко това хубаво, но лентата е умопомрачително глупава дори за стандартите на alien invasion филмите и разчита точно на един свой туист за да оправдае съществуването си. Веднага споделям, че туистът оправдава само умерена прозявка.
Иначе, Пеня е инженер, който сънува нашествието и всички, включително собственото му семейство, го мислят за луд, преуморен или нещо между двете. Накрая нашествието очаквано се случва, а ние трябва да проследим поредния страховит план на нападателите да атакуват жилищни комплекси, тъй като ако взривят доволно количество счетоводители, агенти по недвижимо имущество и зъболекари, Земята няма как да не клекне.
Ако любопитството силно ви гложди, препоръчвам да си прочетете за „обрата“ от Уикипедия, да вдигнете рамене и да намерите нещо друго, с което да запълните час и половина.
How It Ends
How It Ends предизвика вълна от възмущение със своето иронично заглавие, а повечето зрители са се запитали след финала му – е така ли ще свърши?
Честно казано, филмът ми хареса доста повече от всеобщия консенсус и ако се интересувате от пътя, а не от целта, нищо чудно да допадне и на вас. Ако пък сте разигравали в главата си сценарий за края света, в който трябва да обедините сили с тъста ви, който на всичкото отгоре хич не ви харесва, за да спасите своята възлюбена, How It Ends е като дар свише.
Главните роли са поверени на Тео Джеймс и Форест Уитакър, които образуват солидно екранно дуо и се сближават по време на дългото си пътуване от Чикаго до Сиатъл, а обиколката из опустелите американски пътища сполучливо изгражда атмосфера на надвиснал армагедон.
Вероятно най-въздействащата част на How It Ends е свързана с реалистичното представяне на последствията от неизвестния катаклизъм и реалистичното поведение на нашите протагонисти. Филмът не разчита на ефекти, екшън и разрушения, а по-скоро се съсредоточава върху взаимоотношенията на двама души в такъв извънредна сценарий. Ситуациите, в които те са поставени, също опитват да бягат от клишето и нямаме непрекъснати сблъсъци с паникьосани тълпи, развилнели се престъпници и борба до смърт за всяко шише вода. На няколко пъти How It Ends ме изненада именно с това, че очакваш от него всеобща лудост и разпад на цивилизацията, и макар че знаци на това присъстват, прилично количество персонажи се държат човешки и правдоподобно с оглед на случващото се около тях.
Не го препоръчвам с чисто сърце само защото финалът наистина е разочароващ, но му хвърлете едно око, ако сте зажаднели за малко по-нестандартен поглед към апокалиптичния жанр.
Tau
Връзката между човека и изкуствения интелект винаги ме е интригувала, а и ни е дала редица прекрасни филмови преживявания – от шедьовъра на Спилбърг A.I., до съвременни класики като Ex Machina и Her.
Tau, уви, не намира сили да застане до тази внушителна компания и тъпче с променлив успех по отдавна утъпкани пътеки, нагазвайки в де що клишета открие по пътя.
Сюжетът се върти около крадлата Джулия (Майка Монро) и залавянето ѝ от гения психопат Алекс (Ед Скрейн), който използва хора като нея във фатални експерименти.
Затворът на девойката се явява футуристичният дом на Алекс, контролиран от изкуствения интелект Тау (озвучен от Гари Олдман), а единственият начин Джулия да се спаси от лапите на похитителя е да спечели доверието и любовта на синтетичния мозък.
Проблемът на Tau се корени в слабите персонажи, като и Джулия, и Алекс (особено), са скучновата компания, а куцият сценарий неведнъж ги принуждава да вършат смехотворни глупости и да вземат нелогични решения. Гласът на Гари Олдман за съжаление не е достатъчен, когато двамата живи участника в представлението се дънят в изпълненията си.
Tau може би ще издържи едно гледане, в случай, че темата ви е особено интересна, ала в противен случай може да си го оставите да събира прах из рафтовете на Лято 2018.
Godzilla: City on the Edge of Battle
Жанрът на огромните, млатещи се чудовища изживява някакъв мини Ренесанс в последните години. То не беше Кинг Конг в едноименния филм, то не бяха кайджута в Pacific Rim, мега зверове в океана, мутирали вълци и крокодили в Rampage, отрочета на Ктулу в британски Monsters филми, че и новите Годзили на Legendary, едната от които видяхме през 2014, а другата очакваме през следващата година.
Polygon Pictures, в сътрудничество с Нетфликс, решиха да не се цепят от колектива и да се качат на въртележката с анимирана трилогия за японския дзвер. City on the Edge of Battle се явява продължение на Planet of the Monsters и подготвя почвата за финала – The Planet Eater, който очакваме до края на тази година.
Докато първата част не блестеше с нищо, но се търпеше, втората е директен изстрел в мозъка, който обаче вместо милисекунда, продължава почти два часа. Никакви персонажи, план за унищожението на Годзила, рециклиран от първата част – да я подмамим да върви в права линия, докато не попадне в капана, безумни сценаристки приумици около цялата история на Мекагодзила и нанометала, който е бил използван за направата ѝ, една камара квазирелигиозни вметки и какво ли още не се срещат в нелицеприятна катастрофа, която явно минава за сюжет при японския екип, но на български имаме далеч по-подходящо определение – манджа с грозде.
Причинете си City on the Edge of Battle само ако желаете да видите най-голямата Годзила в историята – тук чудовището е високо около 300 метра, нацепено е като културист, а атомният лъч от устата му би могъл да сваля космически кораби от орбита. Впечатляващо, а? Ами хич.
