Киборгът в постмодерността

Дона Харауей, както споменахме в уводната статия към тематичната ни поредица за куиър фантастика, е сред ключовите мислители по въпросите на пола от последните няколко десетилетия. Нейното есе „Манифест на киборга“ (публикувано през 1985 г.; може да се прочете в оригинал тук, наличен е и превод на български на откъс от него) поставя под дълбоко съмнение границите между редица категории, масово схващани като естествени. Харауей фокусира наново феминизма през образа на киборга – ново, постмодерно създание, чието битие е на границата между човек и машина, „митично същество, химера“. Киборгът, според Харауей, е изключително подходяща леща, през която да мислим опита на жените в съвремието. Киборгът е същество, което подлежи на постоянна промяна, на една кибернетична флуидност и хибридност, той няма „същност“, но има достъп до собствения си екзистенциален „код“, може сам да го пренаписва . Този модел на мислене посочва далеч по-смислен път на развитие пред феминизма, който макар и консенсусно да е отхвърлил външно конструираната роля на жената в обществото, сякаш в някои свои итерации твърди, че в следствие на това жената на практика не съществува като субект. В света на киборга човешките същества са като компоненти в кибернетична система, която оперира на базата на статистика и вероятности. Никой обект, пространство или тяло не е свещен, всеки може да бъде свързан чрез интерфейс към друг. Киборгът е същество, чиито компоненти са разглобени и след това сглобени наново.

По този начин, пише Харауей, можем да мислим за коалиции от жени, в които всяка група е по някакъв начин различна, със собствени проблеми, борби, генеалогия. Феминизмът не следва да се бори в името на някаква единна представа за потиснатата жена, защото по този начин се превръща просто в поредния формализъм за потисничество; няма такова нещо като „ние“, има множество парченца информация, желание и страдание, които изграждат всеки по различен, но типичен начин (още по въпроса за наративите на илюзорното „ние“ можете да прочетете в статията „Границите на утопията“ от Чайна Миевил).

Киборгът събира в себе си тези напрежения, противоречия и общи борби, в един рефлексивен и рекурсивен образ, който е незаконно дете на системите, срещу които се бунтува. Харауей противопоставя киборга като символ на не-бинарните двойки срещу традиционното нуклеарно семейство, срещу фундаменталната западна идея за органичната цялост, от която изхождат структуроопределящите интелектуални наративи на модерността – както марксизмът, така и психоанализата, наред с други. Киборгът съществува благодарение на развития капитализъм и неговата склонност към универсализация и кибернетизация, но това не му пречи да действа подривно, да влиза в хетерогенни коалиции – между феминисти, гей и транс активисти, животински видове, марксисти, еколози, класически либерали, технологични движения. Неговата постмодерна идентичност е изтъкана от другост, от различие и от специфичност. Така Харауей разтваря феминистката мисъл към все по-радикално гледане напред в бъдещето, към едно неприкрито търсене на странното и прегръщане на куиър проблемите.

Трудно може да бъде посочен модел за мислене в хуманитарните науки, който да е по-близък до научната фантастика от този на киборга. Харауей ни най-малко не прикрива това, още в началото на есето тя пише: „границата между научната фантастика и социалната реалност е оптическа илюзия“, а по-късно противопоставя фантастичния жанр срещу реализма и буржоазния роман като новата адекватна форма за репрезентация (или по-скоро симулация) на реалността. В края на текста пък директно реферира към редица големи жанрови автори: Джоана Ръс, Самюъл Дилейни, Джон Варли, Джеймс Типтри, Октавия Бътлър, Вонда Макинтайър.

Под знака “sf”

Тридесет и няколко години по-късно, в последната си книга – Staying with the Trouble: Making Kin in the Chthulucene – Харауей отново публикува текст, чиято мрежа не просто е гъста на препратки към фантастични сюжети, а в много отношения директно израства от тях. Както авторката сама пише, Staying with the Trouble е организирана около знака sf: science fiction (научна фантастика), scientific fabulation (научни измислици), science fact (научен факт), speculative feminism (спекулативен феминизъм), и най-вече string figures (фигури от конец, канап или ластик, които се оформят с пръстите на двете ръце, както например в това видео; у нас това е популярна детска игра, но в различни култури по света присъства и като метод за разказване на истории, дори като такъв за предсказване на бъдещето, а каталогизираните фигури наброяват хиляди).

Метафората за канапените фигури е изключително важна за Харауей в тази книга. Въпросната игра изисква повече от един участник, като на всеки „ход“ човекът, който поема канапа от ръцете на другия, трябва да използва голям набор от познания за възможните трансформации, но и да е способен да импровизира и да измисля нови „шарки“, да произвежда истории – не сам, а в сътрудничество с други, черпейки от колективното познание, но и потапяйки се в спонтанно възникващите динамични системи.

Харауей нарича това „ритъм на даването и приемането, усуквания и плетеници, които изискват страст и действие“. Тя снадява този смисъл на sf  с безкрайното произвеждане на алтернативи в научната фантастика, с любопитството на неизкушената от скрити мотиви наука, с радикалността на феминизма. Така метафоричните нишки канап, взети от битието, кодирано в различни култури и изкуства, на биологични видове и индивиди, биват трансформирани в поредица от истории, които не се стремят да подреждат света в една универсална рамка, а обвързват всичко във всепроникващи мрежи, в които западните човешки митове са до голяма сметка неутрализирани, за сметка на търсене на нова хомеостаза в условия на сериозно ранената ни планета.

Безпокойство в ерата на Ктхулуцена

Рамката на повсеместна свързаност и нейерархичност, която Харауей въвежда, е наречена Ктхулуцен, по аналогия на геоложките епохи, но още повече на нововъзприетите термини Антропоцен и Капиталоцен. Последните два стават изключително популярни през последните години като събирателно наименование за епохата, в която човечеството се е превърнало в основен фактор за промяна на планетарно ниво. Наименуването на сегашната епоха като „Антропоцен“ е предложено на Международния конгрес на геолозите през 2016 г., макар и терминът все още да не е официално възприет от повечето основни организации на геолозите. „Капиталоцен“ е алтернативно наименование, което изхожда от схващането, че не самите хора, а организирането им в структури според логиката на натрупване на капитал е довело до сегашното състояние на планетарна криза. Харауей сменя кардинално фокуса – от митологизирането на човека като алфа и омега, като търговец на апокалипсиси и техноспасител, от Герой и Демиург, от Единен Бог… към огромна прежда от истории и взаимодействия, в която хората са просто някои от възлите в нейната топология, а всичко интересно се случва по продължение на линиите, които свързват тези отделни точки.

Името Ктхулуцен, настоява Харауей, не произлиза от творчеството на Лъвкрафт, няма общо с ужасното чудовище Ктхулу (много по-свързано е например със съвсем истинския Primoa Cthulhu). Всъщност дори напротив – Лъвкрафт не би могъл да разкаже историите на Ктхулуцена, неговата проза кодира именно страха и отвращението от различното и не-човешкото, предхождащото и идващото от дълбините на земята и океана. Значението е къде-къде по-прозаично. Χθόνιος/khthonios, на гръцки, означава „във, под земята“ и в случая се отнася до безбройните обитатели на земната биосфера, до неизчерпаемите не-човешки преживявания на света. Kainos пък сочи към сегашния момент на ново начало, на качествено различие. Антропо/капитало-ценът, пише Харауей, може би трябва да се мисли като преходен или граничен период, отвъд чиято катастрофа можем да се надяваме за един истински Ктхулуцен.

В Ктхулуцена героическите и демиургичните наративи на човешка, антопоморфно-божествена и астрализирана (вертирализирана) организация са разградени за сметка на симбиотични и симпоетични (т.е. съ-създаващи, в контраст с автопоетичните, създаващи от само себе си) хоризонтални мрежи, в които хората са преплетени като пипала наравно с природа, култура, митология, технологии. Всичко бива включено в киборгизираното битие; информацията и желанията, течащи по дъгите на мрежата, свързват разпределените компоненти на обща система, която именно заради нейерархичността си е способна да обеме глобално проблемите на планетата. Но и тук Харауей прави важно уточнение – нищо не е свързано с всичко, но всичко е свързано с нещо. Не можем да си позволим да тотализираме, също както не можем да си позволяваме пак да гледаме на част от системата просто като на инертни обекти, които нямат връзка с нищо, нямат генеалогия и динамични отношения в собствената си ситуираност. Не трябва да търсим едно или шепа решения за всички проблеми, а хиляди локални решения, свързани помежду си в гъста мрежа на споделени живот и смърт.

Истории от Тераполис

Новата книга на Харауей трудно може да се нарече академична литература според неформалните стандарти (макар че би могла и е важно да бъде използвана в академични институции). Тя не толкова теоретизира, колкото плете мрежа от истории, не толкова дава отговори и решения, колкото посява семена на начало. Така че текстът е много по-полезен като шарена черга от референции към краищата на плетеници от нови sf мрежи: както дълга академична библиография към социоложки и етнографски изследвания, така и каталог на политически, артистични и научни проекти, които да послужат за модели на Тераполис – повсеместно свързаният локус на Ктхулуцена.

Една от най-важните тези, които Харауей не спира да повтаря в рамките на книгата, е за важността на това „какви идеи използваме, за да създаваме идеи“, „какви истории разказват истории“, „какви възли овъзляват възли“ („what knots knot knots”), “какви мисли мислят мисли“. Съвремието изисква от нас да мислим усилено, а липсата на мислене води до зло, по същност банално, неспособно да мисли, както знаем от Хана Аренд и изследването ѝ върху процеса срещу нациста Адолф Айхман. За всеки, занимавал се с когнитивно моделиране, философия на съзнанието и сродни дисциплини, това не би трябвало да е далечна мисъл, както не би трябвало да е такава и за всеки, чел Мишел Фуко. Харауей обаче успява по един чудесно недисциплиниран начин да оплете тези предпоставяния в една изцяло материална и заземена визия за възможно бъдеще, в което имаме не толкова хуманитарни, колкото хумусни науки (humusities vs. humanities), не пост-човеци, а ком-пост в нестихващ процес на композиране.

Конкретните модели за такова мислене са доста на брой и всичките интересни сами по себе си. Като се почне от проекта за спасяване корабокрушенци чрез помощта на специално обучени да разпознават отломки гълъби, снабдени с GPS (и други интересни практики, влючващи гълъби, някои от които описани в PigeonBlog), и се мине през образователния проект в защита на лемурите на остров Мадагаскар (The Ako Project), първата компютърна игра, разработена от коренни жители на Америка (самата тя разказва традиционна ескимоска история, която хармонира със съвременните борби срещу климатични промени; и изглежда страхотно), проекта за изплитане на кораловия риф, събрал дизайнери, математици и плетачи от целия свят, както и трагичната и епична борба на племето Навахо срещу правителството и въгледобивната индустрия – за запазване на традиционния им поминък и на сродените с тях овце от породата чуро.

Всички тези истории сочат както към загиваща природа, култура и познание, така и към обнадеждаващи нови практики на изграждане на хетерогенни коалиции, на опазване на познание и биоразнообразие. Всички ние, пише Харауей, трябва да станем много по-креативни в онтологично отношение, много по-разумни и грижовни по отношение на гигантския организъм, наречен земя (и малката буква тук никак не е случайна). Киборгите са същества (critters) в куиър котилото, което единствено може да опази света цял. А да бъдеш автономен киборг означава да си наясно с невероятната степен на лична свързаност с толкова много други елементи от всеобщата среда, по толкова много начини (като например връзката между лекарството на кучето ти и тежките условия на живот за конете, от чиято урина фармацевтичните компании добиват въпросното лекарство).

Теорията за пътническата торбичка

В последните глави от книгата Харауей се впуска в страстно въобразяване на възможното бъдеще, черпейки вдъхновение от научнофантастичните си учители и колеги. Доста текст е отделен на творчеството на Урсула Ле Гуин (конкретно на заглавия като Землемория, Always Coming Home, Светът се нарича дъбрава, The Author of Acacia Seeds), но най-вече на есето ѝ The Carrier Bag Theory of Fiction, през което се разгръща нещо като манифест в полза на наративите, които празнуват не героите и техните изпитания и победи, а онези, в които се описва ежедневният живот на мъдро оцеляване – които служат за съдове за пренасяне на необходимото познание за подобно оцеляване (а и всеки герой има нужда от торбичка, в която поне от време на време да носи меча си, колкото и да не му се иска да го признае). И отново, Харауей не пропуска да пусне езикови пипала в най-разнообразни посоки, съвсем по деридиански, обвързвайки теорията на торбичката с, например, охлювената черупка, служеща за пренос на вода, но и имплицитно като част от движението на сапатистите и техните caracoles (думата значи “охлюви” на испански, но в контекста на сапатисткото движение в Мексико означава специфичната организация по общини на бунтовниците), и по-конкретно на женското сапатистко движение за борба за достъп до вода.

Внимание е обърнато и на Октавия Бътлър и нейните неповторими истории за оцеляващото и претворяващото се човечество, на Джоана Ръс и на нейните истории за Аликс, на Орсън Скот Кард и неговия Ендър, който дава друга важна концепция на Харауей – Говорителя на мъртвите. Харауей предупреждава, че дори при най-оптимистичните сценарии ще имаме нужда от множество такива Говорители, които да си спомнят отмрелите видове и да държат спомените и познанието за и от тях живо. Тази идея е илюстрирана сърцераздирателно и компактно чрез референция към гениалния xkcd панел за пчелата и орхидеята.

Децата на компоста

Финалната глава е същинска научна фантастика, макар и в псевдо документален вид. Т. нар. „Истории за Камил“ разказват за едно въобразено бъдеще, в което, по време на Голямото мотаене (The Great Dithering – име, което Харауей взима от великолепния роман 2312 на Ким Стенли Робинсън) из планетата се зараждат стотици общности, организирани според нови принципи на съществуване – Децата на компоста. Целта им е да научат човечеството да изгражда родствени връзки в Ктхулуцена, да се страннородее (making oddkin) със земята и да проглежда през очите на хтоническите чудовища. Главата разказва за живота на петима жители от пет различни поколения на една такава въображаема общност в Западна Вирджиния, САЩ – всичките наречени Камил и всичките сродени в симбиотична връзка със застрашения вид на пеперудата монарх. Тези пет живота ни превеждат през четири столетия земна история, по време на които на планетата се случват огромни трагедии, но се затвърждават и мащабни практики за възраждане на живот, до голяма степен благодарение на Децата на компоста.

Този наратив, продукт на писателска работилница, в която Харауей участва във Франция преди няколко години, е като скелет на ежедневно-епичен роман, който бих си помечтал някой ден да бъде написан – например от Урсула Ле Гуин или от Ким Стенли Робинсън. Харауей очертава най-големия източник на сюжетно напрежение в самото начало – според редица официални прогнози до края на настоящия век планетата ще бъде населявана от приблизително 11 милиарда човешки същества, което значително би надвишило носещия ѝ капацитет (важна за еко-фантастиката концепция, спомената и в обзорната ни статия по въпроса). Жизнено важно за оцеляването на живота на планетата е да бъде спазвана практиката да се ражда по едно дете на семейство, но Харауей прекрасно си дава сметка колко нежелано и контрапродуктивно би било нормативното спускане отгоре  на тази политика. Затова Децата на компоста постепенно я утвърждават като културна норма – в тези общности е обичайна (но не и задължителна) практиката всяко дете да има поне по трима родители, които от своя страна не могат да бъдат родители на други. Голяма част от децата пък биват обвързани симбиотично със застрашени видове, като често телата им биват променени генетично, за да доближат преживяванията им до тези на животинските им роднини.

Различните деца на име Камил (за които Харауей използва родово неутралното местоимение per от романа Woman on the Edge of Time на Мардж Пиърси – прочетете за него тук) са сближени по различни начини до пеперудите монарси – чрез променяща шарките и цвета си кожа или пък чрез имплантиране на пеперудени антени в челюстите, като брада от пипала за различен начин на възприемане на света (Харауей не претендира, че историите ѝ са научно издържани, макар че бележките към книгата демонстрират усилията, които е положила да даде възможно по-правдиви обосновки на научнофантастичните си новуми). Всяка/всеки Камил води различни битки за опазването на симбионта си и за по-доброто разбиране на битието му и начините, по които е свързан с други части на Тераполис (като например невероятно красивото поверие на мексиканското племе Мазахуа, че душите на мъртвите се завръщат въплътени във въпросните пеперуди, които пият от лечебните сълзи на живи и мъртви [Харауей цитира източник, според който местни пеперуди в Амазонка действително пият от сълзите на костенурки, за да си набавят необходими им минерали]).

Различните Камил имат различни учители, някои от които част от информационно-културната мрежа на Ктхулуцена: Наушика от Nausicaä of the Valley of the Wind на Миязаки, Лира и Панталеймон от Тъмните му материи на Филип Пулман. Най-важен обаче се оказва вече споменатият роман Говорителят на мъртвите. До 2300 г. на планетата вече има хиляди Говорители, симбионти с отмрели видове, които обаче поддържат спомена за тях жив. Говорителите вече са милиони през 2425-а година, когато половината биологически видове на планетата са изчезнали, а един милиард човешки същества са симбионти с други същества. И все пак, въпреки всичката тази смърт, а в някакъв смисъл благодарение на осмислянето ѝ, Децата на компоста изпълняват целите си – населението е спаднало до 3 милиарда души, повечето от които са обвързани в устойчиви практики на живот и смърт със земята и всичките ѝ твари.