Ню Уиърд

Intery

Кътър и Юда
(„Iron Council“, Чайна Миевил)

Няма автор, когото да намирам за по-интересен от Чайна Миевил, но веднага ще призная, че създаването на одухотворени персонажи, с които читателят да почувства близост, не е една от многото му суперсили. Героите му обикновено са несъмнено оригинални и особени, но им липсва човешкост – дори на тези от тях, които не са съзнателни живи татуировки върху тялото на друг персонаж, или одушевен пасаж от риби в скафандър с общо съзнание, а са чисто и просто хора.

Разбира се, в творчеството на Миевил не липсват запомнящи се герои и отношения помежду им, които да те накарат да разсъждаваш върху личните им мотивации или привичките в световете им, като междувидовата любовна история в Станция Пердидо. Но връзката, която изпъква над всичко останало в романите на Миевил със способността си да те кара да съпреживяваш заедно с героите, е любовта на Кътър към Юда в Iron Council.

Iron Council е роман, в който различни индивиди и колективи се борят за свобода, за отхвърляне на потисническото милитаризирано управление на града Ню Кробузон. Кътър е много деен и способен човек, замесен в тази борба, който няма причина за чувство на малоценност, но в крайна сметка е просто човек. Юда обаче е олицетворение на неманипулативната харизма – успял да се научи да борави с магия, която никой друг вече не владее, и вдъхновил множество последователи за каузата, Юда все пак някак си е съумял да запази добротата си и да не бъде завладян от его, подхранвано от обстоятелството, че горе-долу всеки, който го опознае, се влюбва в него.

Юда и Кътър са заедно, и всеки обича другия по своя начин, но за Кътър е болезнено ясно, че докато той обича Юда с цялото си същество, Юда обича него само като едно от многото неща в живота си. Така любовта им не е просто трагично несподелена, а е споделена с твърде болезнена разлика в интензитета. Кътър, устремен към Юда като молец към пламъка на свещ, и Юда, обичащ Кътър колкото може, но отдаден в много по-голяма степен на света, отколкото на партньора си.

Iron Council е изпълнен с много надежда и много борбеност, въпреки съзнанието за обречеността на революцията, и любовната история между двамата мъже в него е отражение на този неудовлетворим копнеж.

Фолклорно фентъзи

Moridin

Елена и Катерина
(„Господаря на вълците“, Йоан Владимир)

Историята на Елена и Катерина от Господаря на вълците не е просто любов. Тя е космос. Тя е сътворение, тътен и експлозия, чиито отзвуци пронизват цялата вселена на Трите порти, изградена от Йоан Владимир. Всеобхватна и толкова многоизмерна, колкото само митологията би могла да позволи. „Не изкънтя гръм, небето не се раздра, земята не се разтвори. Зелените очи на едната жена блеснаха като изумруди, в теменужените на другата припламнаха мълнии. Нищо повече не се случи.“ Само няколко думи са достатъчни, за да маркират целия възел от стаено напрежение и съдба, който бавно се разплита в думите и докосванията на Катерина, всевечната вер-верени, която помни целия свят. В настоящето те са любовницата и съпругата на героичния Момчил войвода, две жени в патриархалното Средновековие, обвързали живота си с един велик мъж. Но отвъд времето и преди началото на дните те са Великата богиня на живота и Царицата на мрака, създания отвъд всяка човешка мисъл и разбиране за пол, а също и за любов. Техният съюз е описван по много различни начини в псевдо-историите, които изпъстрят страниците на разказа – като политически мир между живите и неживите, като взаимно проникване на два свята един в друг, но най-подир – като внезапно разцъфнал, случаен импулс, красива среща на прага на сбогуване.

„Ти ми даде себе си. Ти бе и мой мъж, и моя майка, и мое дете“, ще каже епохи по-късно Катерина на Елена, и в това простичко признание всъщност провират нишка всички най-важни истини, които изникват поне в моята глава, когато си мисля за значението на куиър фантастиката. Мъдростта на древните е безспорна. Всички митологии описват най-могъщите си божества с флуиден пол, инкарнации на идея и душа, които не са обвързани с телесното. Промяната е ключовото качество на живота, нашето наслагване по гънките на времето, тъй щото да придадем смисъл на неговия ход. Полът е просто дреха, която Великата богиня-майка Кибела, началото на сътворението и на човешкия род, облича където и когато е нужно. Тя ражда и опложда, носи атрибутите на огъня и на земята, на живота и на смъртта. В историята на Елена и Катерина всички комбинации от полове и липсата им се завъртат и кулминират – разбира се – под дъгата, когато едната зачева себе си от другата. „Чак по-късно, когато реши да идеш при хората, ти избра да си винаги жена. Мисля, че го направи заради мен.“

Но може би още по-голямата истина е първостепенната важност на любовта като единствената истинска правда, като извечната трансформативна сила, като едничкото нещо, което преобръща планини и излива морета. Ирационалната любов между двете богини е причината светът да е, какъвто е, и пак тя, претъркаляна и променена до неузнаваемост през воденичните камъни на времето, им позволява да изковат заедно съдбата на Момчил. „Всеизвестно е, че за всички верени любовта е напълно достатъчна и често единствена причина за всякакви действия и постъпки.“ Да заключваш любовта в решетките на пол и общество, изглежда на фона на грандиозния космос на Трите порти като лудост някаква, като грях от глупост, недостоен дори за присмех. Като да натикаш океан в панталон и в пола. Преднамерено или не, под покривалото на митологичната си история Господаря на вълците рисува болезнено ясно простата истина. Всяко лице, роля и дело е избор. И право.

„Не плача за това. А защото не помня любовта ни с тебе.“

Ърбън фентъзи

Dr. Horrible

Алек и Магнус
(„Реликвите на смъртните“, Касандра Клеър)

Може и да греша, но ми се струва, че съвременните янг адълт романи имат тенденцията по-често да включват персонажи с разнообразна сексуална ориентация в сравнение с творбите за „зрели” читатели. Не знам дали това се дължи на факта, че тийн публиката по-рядко страда от предразсъдъци по отношение на сексуалността и съответно е по-склонна да приеме сюжети с ЛГБТ герои, или пък на това, че авторите, разказващи такива истории, предпочитат да говорят на младите. Но е факт, че с лекота мога да се сетя за поне десетина янг адълт романи или поредици с прилично развити куиър герои, а броят на подобните сюжети в романите за възрастни ще е категорично по-малък. Смятам, че това разграничение е валидно за всички жанрове и намира проявления и във фантастичната литература.

Алек и Магнус са поддържащи герои от популярната ърбън-фентъзи поредица Реликвите на смъртните на Касандра Клеър. И тяхната любовна история е не просто добре приета от читателите, а дори е често определяна за най-стойностното нещо в цялата поредица.

Интересното в техните отношения е това, че те, за разлика от други примери за нехетеросуксеални връзки между поддържащи персонажи, не се развиват във вакуум от основната сюжетна линия, а често са пряко свързани с нея. Няколко млади ловци на демони, сред които е и Алек, редовно изпадат в какви ли не неприятни ситуации и постоянно се нуждаят от помощ. В ролята на техен спасител често се явява мистериозният магьосник Магнус Бейн, който на пръв поглед няма причина непрекъснато да им помага. Скоро се оказва, че даровитият маг всъщност се опитва да привлечете вниманието на Алек и да го впечатли със заложбите си.

Отношенията между двамата се развиват постепенно в първите три книги от поредицата, като по същото време Алек се опитва да приеме себе си и сексуалността си и да преодолее романтичните си чувства към своя най-добър приятел, който е хетеросексуален. Драмата е описана бурно и експресивно, съвсем по тийнейджърски, но в границите на произведението всъщност работи страхотно. Хубавото е, че финалът на този етап – себеприемането на Алек и откликването на любовта на Магнус, не е финал на историята за тяхната любов. В следващите книги двамата имат съвсем различни приключения и проблеми, които не са дефинирани от сексуалността им, а от редица други фактори, имащи значение за една любовна връзка.

Научна фантастика

Random

Марк Дьет и Рат Корга
(„Stars in My Pocket Like Grains of Sand“, Самюъл Дилейни)

Любовта между индустриалния дипломат Марк Дьет и психически осакатения Рат Корга е невъзможна и немислима в съвсем буквалния смисъл на тези прилагателни; тези невъзможност и немислимост могат да бъдат неутрализирани единствено в научнофантастичен роман, и то само в шедьовър от ранга на Stars in My Pocket Like Grains of Sand.

В свят с над 6000 населени от разумни същества планети, свързан от повсеместна информационна мрежа, обхванат от културна война, но и изпълнен с неописуеми чудеса, любовта между двамата главни герои е своеобразна сингулярност – те са идеалните еротични обекти един за друг, с точност до няколко цифри след десетичната запетая.

Марк е изключително образован, пътувал е надлъж и нашир; макар и човек, сред неговите братя и сестри са гущероподобни разумни създания – евелми, a негова далечна предтеча е служила на страховитата междупланетна императрица Вондрамак Окк.

Корга е единственият оцелял от свят, който е бил изпепелен насред културна фуга, на който преди това е работил с години като корпоративен роб, лишен чрез лазерна операция от воля и агенция; на пръстите си Корга носи пръстените на същата онази ужасяваща императрица, които му позволяват отново да бъде себе си и да изпитва желание да живее.

Марк превежда Корга през (част от) света Велм, както Вергилий – Данте, само че май наобратно – от Ада на небитието към една почти случила се утопия, в която аз-ът най-сетне не се лашка по случайните улеи на някакви чужди закони и концепции за нормалност и природа. Дилейни пренася в далечното бъдеще гей утопията от Ню Йорк преди СПИН епидемията, и насред гъстата и наситена със скъпоценни отблясъци проза, докато се опитва да си поеме дъх от усилие и удивление, читателят сякаш почти успява да си представи какво би било да живееш в такъв свят, да имаш свободата да откриеш конфигурациите, които те допълват докрай и те правят истински себе си. И всяко едно физическо описание на героите – било незабелязана от никой освен нас жестомимика, или пък сексуален акт – се превръща в почти съпреживян знак, сочещ към утопията на желанието и автентичното сливане с Другия.

Ала любовта на Марк Дьет и Рат Корга все пак се оказва трагична. Дилейни ни припомня, че живеем в свят, в който да обичаш истински означава да водиш война срещу силите, които не биха позволили това, а може би дори срещу самата логика на света. В края на романа невъзможността на тази любов се усеща като изтръгната от центъра на света сингулярност – без нея вече нито една карта на вселената не изглежда смислена. И може би тази най-болезнена част от книгата е и най-обнадеждаващата ѝ – защото показва, че такъв свят, в който сме истински човеци и обичаме автентично, макар и невероятен, е все пак възможен.

1 2 3 4