Скандинавските страни – Дания, Швеция и Норвегия – са обект на задълбочено любопитство от много различни сфери. Митологията им е сред най-обичаните; социалните науки всячески се опитват да разберат спецификите на прогресивните им общества и дори Бърни Сандърс споменава техния модел на социална демокрация с повод и без повод.

Историята, географията и съвременните им модели на съвместно съществуване – а защо не и политиките им на обществено финансиране, редом с други трудни за улавяне обстоятелства – са извор на специфично изкуство, към което много хора имат изградено отношение. Филмите от тези страни получават по-висок приоритет при определянето на това какво от даден филмов фестивал ще избера да гледам, докато колегата Xellos обясни невъзможността си да се включи в настоящия материал с обстоятелството, че не гледа особено много скандинавски неща, както е видно от това, че “не си е прерязал вените някоя сумрачна зимна вечер”.

Поне за мен примамливостта на скандинавските заглавия – независимо от медията – се крие в това, че работят в широката сфера на Западното изкуство, с което сме свикнали (включително в не-мизерните си бюджети и във високата професионалност на изпълненията), но също така гледат на всичко по един осезаемо различен начин от този, по който го правят повсеместните американски или британски образци. Събраните в този материал скандинавски сериали са висококачествени продукции, които внасят нещо ново в жанровете си, но не са толкова популярни, колкото подобни англоезични заглавия биха били. Затова и решихме да ги съберем на едно място – защото са ни любими и мислим, че могат да станат такива на още повече хора, които може би до този момент не са чули за тях.

Вероятно сега не е най-подходящият сезон, ако сте в част от земното кълбо, където тамън сте се отървали от зимата и по никой начин не искате да се връщате към нея, но може би ще си запазите някои от тези заглавия за августовските жеги, в които бихте продали котката си за шепа сняг и пуловер с еленчета. Или за каквото там се сещате, когато чуете „Скандинавия“.

Intery

Сцени от един семеен живот / Scener ur ett äktenskap / Scenes from a Marriage

Demandred

Сцени от един семеен живот е шведски минисериал от далечната 1973 г., дело на великия режисьор Ингмар Бергман и неговите обичайни сътрудници актьорите Ерланд Юсефсон и Лив Улман и оператора Свен Нюквист. Благодарение на това той има достойнствата на наистина добър кинофилм, но се състои от 6 серии с обща продължителност от почти 5 часа, което му позволява да обхване по-дълъг период и да разгледа всички ключови моменти в нужната дълбочина. Тук Бергман изоставя любимите си екзистенциални проблеми и разглежда по-прозаична тема – какво става с любовта и привързаността между двама души след продължителен брак.

Сериалът ни среща с Йохан и Мариане – типично шведско семейство от средната класа. Йохан е психолог в научен институт, а Мариане е адвокат. В първия епизод те биват обект на представяне в списание като образцово щастливо семейство след 10 години брак: 2 деца, професионални успехи, отлично разбирателство и страстна любов между съпрузите; приятелите им ги дават за пример за успешна връзка. Още по време на интервюто виждаме първите признаци, че истината е доста по-различна, и оттам нататък постепенно нещата тръгват на зле и проблемите, прикривани дълги години, излизат на повърхността. Сюжетът на пръв поглед е съвсем стандартен за семейна драма, дори присъства ултимативното клише, че Йохан, мъж на средна възраст, напуска съпругата си заради по-млада жена. Но това не е проблем, защото интересът на Бергман не е към сюжета, а в това да покаже в детайл характерите на двамата герои и да представи по един по-задълбочен начин поредица от типични проблеми за семейните двойки. Справя се прекрасно с това.

Йохан и Мариане са образец за представяне и развитие на герои в сериал и в тези 5 часа, в които следим живота им, виждаме по-голяма еволюция в техните образи, отколкото в почти всички сериали с далеч по-голяма продължителност. За това освен сценария, изобилстващ от детайли, спомагащи за постигане на убедителност и плътност на характерите им, основна заслуга имат и двамата главни актьори Ерланд Юсефсон и Лив Улман. Те имат прекрасна химия помежду си и всеки един детайл в тяхното представяне е точно на място. При последното ми гледане на сериала особено впечатление ми направи начинът, по който и двамата използват чудесно езика на тялото. През този метод ставаме свидетели на постепенната загуба на увереност и самочувствие в Йохан и освобождаването на Мариане от нейната резервираност и скованост. Лицето на Улман е изумително експресивно, а способността ѝ да преминава от една емоция в друга с микроскопична промяна на изражението е почти свръхестествена. Това ѝ помага много в някои от ключовите моменти от сериала, които могат да се използват в учебници за актьорско изкуство. Ролята на Юсефсон няма толкова впечатляващи моменти от тип „Oscar bait“, но поне за мен е с една идея по трудна от тази на Улман като цяло, защото изисква от него да покаже както мъжкарска агресивност и арогантност в дадени моменти, така и емоционална уязвимост и неувереност в собствените способности.

Двамата с Улман също така пресъздават успешно и винаги с точната мярка изискваното от сценария често люшкане от едната крайност в другата по време на най-драматичните моменти от връзката им – демонстрации на нежност, разбиране и дълбока емпатия към другия се редуват с жестоки емоционални удари, които в един момент преминават дори и във физически. Това е ключово за цялостното въздействие на сериала и за мен е една от основните причини той да е по-убедителен и реалистичен от почти всички творби по темата, на които съм попадал, тъй като въпросните почти винаги оставят усещането за изкуственост и прекалена подреденост в емоционалната динамика на двойката. За усещането за реализъм и документалност допринася и визията на Свен Нюквист, която е доста по-малко „арт“ от обичайното за неговата работа с Бергман и не привлича внимание към себе си.

Този минисериал има и киноверсия с дължина 2 часа и половина, но определено препоръчвам да гледате ТВ версията, ако имате възможност – в нея няма нищо излишно, а тези 5 часа минават много бързо. Дори и да нямате голям интерес към сюжетната тематика, сериалът си струва гледането заради две от най-добрите актьорски изпълнения не само в телевизионната, но и в киноисторията, а и като демонстрация, че и преди „Златния век на телевизията“ са правени силни тв драми, пък макар и в Швеция.

Мостът / Bron / Broen / The Bridge

Vivian

Повечето хора, почитатели на трилъри, много добре знаят какво може да се очаква от скандинавски криминален сериал. Сериен убиец. Характерна атмосфера – хладна както визуално, така и тематично. Интересен детектив. Достатъчно интелигентно изплетена история, която въпреки привидно баналното си начало, има извънредно удовлетворяващо развитие и поддържа зрителския интерес с лекота. Bron/Broen е превъзходен пример за най-доброто, на което скандинавците са способни в жанра, и сам по себе си представлява модел за подражание. Нещо, за което говорят и множеството римейкове, последвали оригинала – към този момент имаме американски, британско-френски и руски Мост. Предполагам, всекиму хрумва идеята, че където има мост, там може да стане и сходен сериал. Което, уви, е огромно заблуждение. Не защото въпросният мост в оригинала (Øresund Bridge) е неповторим (въпреки че е категорично впечатляващ), а защото в Bron/Broen присъства елемент, с който останалите версии не могат да се похвалят: Актрисата София Хелин и героинята ѝ Сага Норен.

Първи сезон, чиято телевизионна премиера е през 2011 г., започва с труп, намерен на мостa, който свързва Швеция и Дания. Нататък нанизът от трупове расте, както и добавянето на криминални нишки и под-истории. И въпреки това, всичко остава на заден план спрямо централните герои – двойка привидно трудно пасващи си детективи, – изиграни от Ким Бодния и София Хелин. Докато Мартин на Бодния е весел, общителен, маркирано екстровертен образ, Сага на Хелин е негова полярна противоположност. Страдаща от синдром на Аспергер (никога експлицитно назован в сериала), Сага е подчертано социално неадаптивна, тромава в създаването и поддържането на човешки взаимоотношения и емоционално несигурна. Разбира се, тя притежава и брилянтен талант на детектив, което я превръща в образ, сходен с този на Шерлок Холмс от версията с Бенедикт Къмбърбач. Именно подобно на нея, в Bron се съдържат и доста комични ситуации, породени от разликите между двата водещи образа. Скандинавският трилър обаче е брутално мрачен и затормозяващо отрезвителен, така че комичните моменти са мимолетни и чезнат бързо на фона на мащабната история.

Факт е, че в съвременната фикция, под една или друга форма, използва доста герои от аутистичния спектър. Така че образът на Сага със сигурност не е уникален или напълно изненадващ за зрителите. Истински отличителният аспект е превъзходното изпълнение на самата Хелин и способността ѝ да влага доста повече в пресъздаването на герой, който в първи сезон е по-схематичен и по-неубедително щрихиран в сравнение с последвалите. Разчитайки на силна интуиция и подхождайки внимателно към това, с което ѝ е дадено да работи, Хелин съумява да изгради така ярък образ, който веднъж видян, моментално се превръща в силно запомняща се и винаги разпознаваема единица. Във втори сезон сценарият вече съзнателно измества основния фокус върху Сага, поизоставяйки спътника ѝ Мартин. Последвалите сезони пък са изцяло без Бодния, който напуска екипа поради несъгласие с моралната позиция на героя му и бива заменен от Туре Линдхард. Образът на Линдхард (Хенрик Сабро) е структуриран по начин, който да позволи на сценаристите да вкарат и любовна нишка. Доколкото знам, голяма част от зрителите предпочитат именно него, но за мен дуетът от първите два сезона беше много по-хармоничен и естествен.

При все подмяната на централен образ, сериалът запазва качеството и занимателността си във всичките сезони. Похвално е и решението на създателите да прекратят сериала в момента, в който го грози опасност от изчерпване или повтаряемост. Това е голяма рядкост, а и сценаристът постига рядко хомогенна смес между адекватна криминална история, социална проблематика и междуличностна драма. Именно добавянето на последния елемент прави шоуто толкова пристрастяващо – зрителите се вълнуват както от разбулването на мистерията, която винаги е внимателно поднесен и изграден ребус, така и от емоционалния заряд.

Мостът беше скандинавският сериал, който ме накара да изгледам редица други, сред които и някои от заглавията в този материал. Нито един от тях обаче не бих могла да поставя по качество и мои лични симпатии над Bron.

Borgen

Intery

Borgen (2010-2013) е политически сериал за Бирджит Найборг, измислена жена министър-председател на Дания, като самият той започва излъчването си около година преди Хеле Торнинг-Шмит да стане първата жена, заемаща този пост в реалния живот. Продукцията се отличава с въпросите, които разглежда, с не твърде дидактичния начин, по който го прави, и с актьорската игра на целия ансамбъл.

Всеки от едночасовите епизоди се занимава с политически казус, и дори самият избор на проблематиката е вдъхновяващ – през далечните 2010-2012 Borgen се занимава с постколониализма в Гренландия, с популизъм, с дискриминация и сексизъм на работното място, с властови отношения във външната политика. Далеч не всички от тези въпроси са разгледани в особена дълбочина – напротив, за много от тях остава усещането за повърхностно засягане на темата, но пък това позволява на сериала да бъде по-малко претенциозен и доста по-достъпен.

Министър-председателят в сериала, Найборг, се играе от Sidse Babett Knudsen, която заедно с всички останали персонажи (и може би повечето датчани изобщо) превключва с лекота от датски на английски и произнася изреченията си като преподавател по публична реч. Освен на политическата ѝ кариера и ежедневната ѝ работа, Borgen отделя много внимание и на семейния живот на Найборг: нейните деца, както и съпруга ѝ, който се грижи за потомството им много повече от нея – и това не е повод за скандали в общественото мнение.

Сериалите, които включват не само основна сюжетна линия, но и децата и семейния живот на протагониста, обикновено просто докарват публиката (или поне мен) да потропва нетърпеливо с пръсти кога най-накрая ще престанат да ни занимават с тези безинтересни неща и ще се върнат към истински важното и грабващото. Е, Borgen някак си успява да прескочи този капан: динамиките в домакинството на министър-председателя са не по-малко завладяващи от срещите ѝ с европейски лидери по наболели политически въпроси. Освен много добре премереното разпределение на време между различните точки на действието, основна заслуга за това има и самата Knudsen. Миналото лято я гледахме като надменен ръководител в Западен свят, и това много ѝ отиваше, а изпълнението ѝ в Borgen ѝ отива не по-малко, макар че е ужасно различно. Найборг е неориентирана и сякаш от народа в началните епизоди, преди изненадващо да се изкачи до високата си политическа позиция; по-нататък става уверена и желязна в преговорите си с разни лидерчета и президенти, които се опитват да ѝ се качат на главата, и през цялото време е абсолютно любяща майка, която активира всичките латентни детски проблеми у зрителите. Не е и десексуализирана, за всеобща радост на мразещите репрезентацията на майчинството като всепоглъщащо в множество художествени творби.

Другото сюжетно гнездо отвъд Найборг е пресата, и по-точно журналистите в един конкретен вестник. Сериалът го използва, за да разглежда игричките в редколегията, властовия дисбаланс, журналистическата етика и взаимното използване във връзката между медии и политика. Главният персонаж там се играе от Birgitte Hjort Sørensen, която краде цялото внимание всеки път когато е на екран, както правеше и в Hardhome епизода на Игра на тронове.

По-известният сериал, с който е най-лесно да бъде сравнен Borgen, е Западното крило, който разказва за американски президент и екипа около него. И двата имат определено либерален уклон, но и се стараят да се правят на включващи и другото мнение в нишки на спорове между герои с различни виждания. И двата имат идеалистичен лидер в основата си и се занимават с отстъпките, които този лидер понякога прави пред собствения морал в името на политически прагматизъм. Темпото обаче е различно – в датската продукция липсват безкрайно динамичните пререкания, както и сложните диалози на високи обороти, с които е известен създателят на Западното крило Арън Соркин. Западното крило също така е американски до мозъка на костите си, докато Borgen е западноевропейски и особено датски, с политиците, ходещи на работа с велосипеди, и жените, взимащи контрацептиви по най-ненатрапчивия начин. Borgen е особено подходящо заглавие за хората, които имат интерес към различни видове политики и които са отворени за недразнеща пропаганда за това колко по-различно-към-добро е датското общество.

Убийството / Forbrydelsen / The Killing

Intery

Forbrydelsen за съжаление е полицейски сериал, от онези, които се занимават с разкриването на убийство. Телевизионният ефир бъка от подобни продукции и тяхното съществуване не трябва да бъде насърчавано, но Forbrydelsen има много характеристики, които го спасяват от това да бъде поредната кримка за губене на време.

На първо място, в този сериал няма различно убийство за разкриване във всеки епизод, а всеки от сезоните му се занимава с един-единствен случай. Един едночасов епизод обхваща около 24 часа от разследването, като по този начин си осигурява напрегнатостта на кийфър-съдърландския 24, без да страда от недостатъците му, като изсмукани от пръстите все по-ескалиращи напечени ситуации, които да се случват на всеки час в реалния живот. Основният дефект на Forbrydelsen се крие другаде – след първите няколко епизода на първи сезон установяваш, че няма как човекът, който аха-аха да хванат, да е убиецът, предвид че остават още поне 15 епизода в този сезон. Така високоскоростните преследвания стават по-малко надъхващи, ако имаш злощастието да си припомниш на кой епизод си в момента.

Втората компенсираща черта на продукцията е в персонажите. Разследванията се водят от Сара Лунд (Sofie Gråbøl), разведена майка, която някак си успява да се измъкне от осеяното с клишета поле на главни детективи и всъщност е много свеж и различен персонаж. Не е от онези, които Не Спазват Правилата, а просто захапва някоя линия на разследващия екип и не я пуска, докато тя лично не е напълно убедена, че не води доникъде. Също така май наскоро е спряла цигарите, не спира да дъвче дъвки и почти винаги носи едни специфични квази-коледни плетени пуловери, които може би са предизвикали модна сензация в Обединеното кралство, когато сериалът започва да се излъчва там. Никак няма майчинско отношение към колегите си, даже напротив, малко от тях искат да работят с нея предвид упоритостта ѝ. И с отглеждането на сина си не се справя твърде добре, заради което редовно понася критика от доста хора около нея. Така гледаш сериала не само за да разбереш кой е убиецът, но и да видиш как точно дъвчещата дъвки Лунд ще го открие.

Третата характеристика, която спасява сериала от това да е като всяка друга кримка, е вниманието, което отделя на семейството на жертвата. Загубата на дете не е от човешките емоции, на които лесно се прави портрет от сценаристи и актьори, но тези във Forbrydelsen правят задълбочено изследване върху гнева и болката – у зрителя не остава усещането, че те са евтини или преиграни. Впрочем целият актьорски ансамбъл се справя прекрасно, не само двамата актьори, които имат непосилната задача да изиграят скърбящи майка и баща.

На четвърто място – сериалът се занимава не само с полицейското разследване, главната си героиня и семейството на жертвата, но и с политика, и по-специално с кампанията за кмет на Копенхаген на Троелс Хартман (Ларс Миккелсен, имащ сам по себе си завидна кариера, включително като злодей в Шерлок и руски президент в Къща от карти, но и брат на Мадс!). Връзката между разследването и кампанията не е очевидна на пръв поглед, но след няколко епизода нямаш търпение сюжетните линии отново да се преплетат, докато спекулираш какво е общото.

Петата силна черта на сериала е атмосферата: кинематографията и музиката. Първият сезон се състои от 20 епизода (следващите два са по десет), и в рамките на тези 20 часа ни е показано какво ли не от Копенхаген и околностите му. Особено запомнящи се са кадрите на мрачни градски пейзажи с пътища и електрически централи, но сериалът далеч не е само мрачен. Извън ембиънт озвучаването, почти всеки епизод (и понякога интерлюдии в него) завършва с една и съща музикална тема, която те завлича обратно в разследването и много те затруднява да спреш да гледаш точно след като е приключил поредният епизод.

За съжаление, вторият и третият сезон са с много по-ниско качество от първия – с персонажа на Лунд се случват промени в невдъхновяваща посока, самите случаи стават неадекватно заплетени, а и моментът с уж аха-аха да хванат убиеца само за да се окаже, че не е той, започва сериозно да омръзва. Но първият сезон на сериала напълно си струва, дори и да ви е трудно да загледате поредното произведение за мъртва жена и опитите на полицията да намери убиеца ѝ.

 

Ófærð / Trapped

Ordo Malleus

Trapped е дело на Балтазар Кормакюр, който, ако не следите особено северняшкото кино и телевизия, може да ви е познат от Еверест или 2 Guns. Приключенската лента върху документирана трагедия около изкачването на най-високия връх на Земята и екшън-комедията с Дензъл Уошингтън и Марк Уолбърг не са слаби филми, но не са точно и продукции, които ще оставят отпечатък в кино историята.

Trapped обаче е подчертано исландска лента и ни запраща в сърцето на малко пристанищно градче с труднопроизносимо име, където разчленен труп и свирепа буря изведнъж преобръщат представите на местните за спокойно съществуване.

Няма смисъл да изкривявам истината и да твърдя, че основата на сериала е особено оригинална или самият той поднася невиждано крими преживяване. Подобно на вече разглежданите Bron и The Killing, в Trapped Кормакюр залага на мразовита атмосфера и силен актьорски състав. Пак подобно на тях, разследването на първото убийство води до няколко наглед несвързани сюжетни нишки, които обаче постепенно образуват едно общо кълбо от заровени тайни, премълчани истини, семейни трагедии и смърт.

Ако оставя настрана прелестните пейзажи и любовта си към сюжети, които се концентрират върху малко, затворено общество, чиято имплозия наблюдаваме, творението на исландеца ме спечели най-вече със своя подход към разнищването на убийството и полицейската работа.

Обикновено в подобни композиции откриваме някакви особено надарени и нестандартни детективи, които горят в работата си и посредством комбинация от труд, нюх и находчивост разрешават сложния ребус пред себе си. Случаят в Trapped не е точно такъв и макар тримата блюстители на реда да са относително компетентни, те си остават просто полицаи накрай света, а непрекъснато влошаващата се ситуация ги принуждава да заемат все по-реактивна позиция и със сетни сили да противостоят на пълния хаос, който зрее в ъгълчетата на злополучното пристанище. Лишени от необходимия ресурс и умения, Андре, Хинрике и Асгеир биват поддържани единствено от знанието, че са сами, други няма – и искат или не, те ще сърбат попарата, надробена им от някой в сенките.

Персонажите в сериала са толкова истински, че на моменти изпитвах истинско неудобство от случващото се на екрана, сякаш съм неканен гост, войаор. Олафур Олафсон като Андре и Илмур Кристиянсдотир като Хинрике заслужават специални похвали, не само защото камерата им отделя специално внимание, а заради начина, по който изпълват героите си с дух и нито за момент не звучат или изглеждат неестествено (интересно, при тях двамата художествените персонажи дори запазват фамилиите на актьорите).

Реализмът е сковал всяка гънка на Trapped и това важи в особена степен за самия случай и свързаните с него трагедии. Тук вероятно ще изтърва малък спойлер и ако желаете напълно да се предпазите от такива по-добре веднага преминете на следващия абзац – ала когато картинката около убийството ми се изясни и започнах да разбирам какво и защо се е случило, наистина отдъхнах с облекчение. Облекчение, че не става въпрос за някакъв зъл гений, опит за „перфектно“ покушение и въобще увъртяно до безобразие и насилено „умно“ обяснение на току-що видяното. Развръзката се оказа напълно логична и прекрасно се вписа в тона на сериала.

Единствената ми лека критика е към буквално последния епизод на криминалната драма, в който за първи път усетих фалшиви ноти. Имаше проблем с изиграването на финалното действие и в точно в този последен час Кормакюр е залитнал, според мен, в грешна посока откъм ритъм. Предвид висококачествената телевизия до този момент обаче, с радост простих този дребен грях и го препоръчвам с две ръце, два крака и масивното си туловище. Ако си падате по мрачни кримита, просто няма начин Trapped да не ви допадне.

                                                   – Something evil blew in with the big storm.
– I think it was already here.