Фантастичните сериали, които не бива да пропускате

Сериалите на Джос Уидън

На пръв поглед може да прозвучи абсурдна една такава отделна категория, посветена на един-
единствен творец, на фона на останалите тематични такива. Запознатите с творчеството на Уидън обаче знаят, че неговите произведения се открояват силно от другите сериали и поставянето им на собствена страница никак не е лишено от смисъл. Не само защото две от творбите по-долу споделят общ свят и един куп герои, но и защото Уидън винаги успява да вплете по брилянтен начин любимите си теми и писателски методи: групата от герои, всеки от които еднакво важен и зависим от останалите, групата, която сама по себе си се превръща в герой; типичния snarky диалог; пламенния феминизъм; бездънния хуманизъм. Феновете неслучайно са измислили термина Whedonverse – неговата вселена не обединява просто светове, а отношения към живота и изкуството, затова е и по-голяма от всеки един отделен художествен свят. Сюжетно Бъфи и Ейнджъл можеха спокойно да влязат при супергеройските сериали, а Файърфлай – към космическите фантастики. Но просто нямаше да е правилно.

Бъфи, убийцата на вампири

Roland

Ако знаете дори малко за мен, със сигурност знаете какво да очаквате от този материал. Бъфи си остава най-силният сериал, който съм гледал, с емоционална и психологическа дълбочина, явно (и за съжаление) напълно недостижима за хора, които не са Джос Уидън, а ако трябва да сме честни – и за него самия оттогава насам. Но не виждам смисъл да се пенявя и изброявам качества, за тази цел имаме обширен материал. Вместо това мисля просто да споделя личните си усещания за сериалa. Бъфи беше второто произведение на Уидън, с което се запознах, скоро след Firefly. Като повечето хора, израснали извън доста тясната американска гийк-хипстър ниша, която оргазмира по убийцата на вампири, и аз имах силно негативно, ако и напълно неинформирано впечатление за сериала. Същото е споделено от много хора, и често прелива директно във възприятията им, когато му дадат шанс. Аз обаче бях толкова еректирал по Firefly, че в главата ми просто нямаше място за съмнение, че трябва да съм пропуснал нещо, че в Бъфи не може да няма нещо повече от нискобюджетно шплякане на гумени чудовища.

И независимо какво смятат други хора, за мен сериалът се оказа пътешествие, от което научих повече, отколкото от множество истински преживявания, които съм имал. Въпреки че действието му се развива на фона на фантастични събития, в нереалистичен свят, героите са автентични, и всичко, което се случва с тях, води до израстване и себепознание, които зрителят може да съпреживее. Не само това, Бъфи се превърна в своеобразен дом. Комфортна среда, която – при все ужасите, които се случват в нея – винаги ми носи уют и топлота, в която мога да се потопя с усещането, че съм добре дошъл, че това са познати, истински хора, които преживяват истински събития, с истински емоции, каквито и аз съм изпитвал неведнъж.

Трудно е – почти невъзможно всъщност – да пишеш за нещо, което е толкова твое, колкото е този сериал за мен. Рано или късно думите не са достатъчни, а чувствата не могат да се предадат по WiFi. Единственото, което мога да ви пожелая, е да имате нещо в живота си – книга, филм, сериал, каквото и да е, – което да ви носи толкова интензивни положителни емоции, колкото Бъфи носи на мен.

Ейнджъл

Roland

В края на трети сезон на Бъфи, Ейнджъл напусна Сънидейл и се настани в Лос Анджелис, за да отвори детективска агенция. Вампирът с душа, която не му позволява да забрави зверствата, създали му репутацията на едно от най-ужасяващите чудовища за всички времена. Потенциалът за долнопробие е значителен, но Джос Уидън съумя да изгради около героя на Дейвид Бореанас история, която едновременно е безспорно част от вселената на Бъфи, но има своя собствена идентичност, видимо различна от оригиналния сериал.

Докато Бъфи е подчинен основно на символизъм и епика, ноар атмосферата на Ейнджъл е идеална за историята на „пътешествието на героя“, в която Ейнджъл трябва да намери мястото си в света, с ясното съзнание, че независимо колко хора спаси, никога не може да изкупи греховете на бездушния Анджелус. Нещо повече, докато измисленият Сънидейл е перфектна база за епични конфликти, реалният Лос Анджелис е град на нюанси, интриги и напълно размити граници между добро и зло. Вместо сезонни злодеи, сюжетът прелива от сезон в сезон и най-големият противник на Ейнджъл е адвокатска агенция. Да, естествено, това е Бъфивърс и съответно „Уолфрам & Харт“ е мултидименсионална организация, която представлява демонични интереси. Но лицето ѝ – противниците, с които вампирът с душа трябва да се бори – са обикновени хора.

Ейнджъл развива концепцията, че злото не се нуждае от свръхестествени сили, за да нанесе огромни поражения на света, и превръща вечната борба в нещо доста по-зловещо от конфликтите в Бъфи, което разбира се прави сериала по-труден за харесване. Не защото е слаб, а защото нюансираността му не позволява черно-бялата обич, която човек е в състояние да изпитва към убийцата на вампири. В добавка, макар и петте сезона на сериала да завършват историята, ясно си личи, че Уидън е планирал история за седем и е трябвало да се вмести в пет на тагъдък, когато са му спрели кранчето. Последният сезон внезапно въвежда една сюрия нови сюжетни елементи и това го прави доста неравномерен. При все този недостатък, Ейнджъл е изключително произведение, задължително за гледане (отделно от Бъфи, не правете тъпата грешка да ги гледате смесено, в това няма НИКАКЪВ смисъл) и заслужаващо много повече внимание, отколкото традиционно му се отделя.

Файърфлай

Trip

И до ден-днешен Файърфлай е апотеоз и основен модел в ансамбловия жанр в телевизията. Встрани от някои невероятни творения на кабелните канали, чието качество (и бюджет) еволюира страховито през последните 15 години, 95% от сериалите и до ден-днешен не могат да достигнат нивото на този трагично кратък, но неподправен изблик на Уидъновия гений, а вероятно също толкова висок процент от сценаристите им са пряко или непряко вдъхновени от него.

Постижението му е още по-невероятно в светлината на факта, че го постига при все всички ограничения, които network каналите налагат, без творческите луксове на един HBO, за едва 14 (излъчени разбъркано!) епизода – и постига го през 2002-ра (!!!), когато понятието истински качествена телевизия звучи по-фантастично от сетинга на сериала.

Разбира се, може да се каже, че всички сериали изобщо са „ансамблови“, но Файърфлай олицетворява това във всичко – от темите, през концепциите на главните герои, та до конкретните ситуации, в които са поставени. Уидън не се свени да обърне с хастара навън всички традиционни „flavor of the week“ концепции – спаси еди-кой си невинен статист, измъкни се от лапите на ей-онези лошковци, изпълни някоя си мисия, надхитри ей-този епизодичен полувраг-полуприятел, – завъртайки ги единствено и само около това как подобни ситуации развиват отношенията между главните герои и характерите им. (Включително и случаи, в които деветимата главни герои просто се дънят или не успяват да променят нищо край себе си, освен динамиката помежду си, което е и важното, разбира се.)

Светът на Файърфлай не е декор, през който Мал (Нейтън Филиън), Зоуи (Джина Торес), Уош (Алън Тъдик), Инара (Морена Бакарин), Джейн (Адам Болдуин), Кейли (Джуъл Стейт), Шепърд (Рон Глас), Саймън (Шон Меър) и Ривър (Съмър Глау) се шматкат с размахани пушки и уан-лайнъри – той съществува само и единствено за и около тях, а това го прави многократно по-жив, ангажиран и атмосферичен, отколкото някаква инертна купчина от конспирации, могъщи сенчести фигури и безпредметни тухли „митология“.

Сеизмичният отзвук на сериала в поп-културата е поне толкова важен, колкото и уникалните му достойнства. Неколцина от актьорите в главните роли – най-вече Нейтън Филиън, Джина Торес, Алан Тъдик, Адам Болдуин и Съмър Глау – впоследствие дефинираха кариерите си според калъпа на героите си от Файърфлай. Отделно, количествата бледи имитации на сериала (понякога дори до базовата концепция „шепа чепати герои на тясно пространство“), както и неизбежно заложените в почти всеки ТВ сценарий и на доста места явно самоцелни остроумия и закачки, са все неща, започнали пътя си от възклицания тип „Гле’й колко яко му се е получило на Уидън, слагаме го и в нашия сериал“.

Най-накратко, Файърфлай, в същинския, не-лековат смисъл на думата и по всички параграфи – в исторически и жанров план, като изпълнение и като демонстрация как се преодоляват рамки и ограничения от всякакъв характер – е класика.