Опитомяването на Молох

Лявото и дясното са двата полюса, около които се върти извечният политически спор. Политическите партии се идентифицират с позиция в спектъра между тези полюси, трибализмът около тях е дълбоко вкоренен в обществената идентичност на политически активните хора и много често самата политика се представя най-вече като спор между тези две базови течения в разбиранията за съвмествен живот. Толкова по-странно е затова, че представата за ляво и дясно е едно от най-флуидните, противоречиви и исторически изменчиви неща в политическия разговор.

Както легендата учи, отляво в Народното събрание след Френската революция стоели привържениците на промяната, на новия ред и на личната свобода, докато в дясно – традиционалистите, аристократите, роялистите от Ancien Régime. Подобно разделение бележи и българският Парламент след Освобождението – либералите и консерваторите, на практика по-бедните и по-богатите. Докато лявото в този смисъл изначално е заинтересовано от преобръщане на статуквото, от изравняване на възможностите, от свобода от робска (във всякакви смисли) зависимост, от солидарност, то дясното е в посока на реакция, на традиция, на придържане към установения ред, и неговите естествени защитници са тези, които статуквото облагодетелства. Философът МакАйвър дефинира разделението просто: лявото защитава интересите на долните социални слоеве, дясното – на елитите, а центризмът – на средната класа.

С течение на времето границите се размиват, полюсите се завъртат, така че либералната идея за личната свобода днес се възприема като дясна, а нейната крайност в посока либертарианство и минархизъм, т.е. максимална свобода и минимални правила – като крайно дясна. В някакъв смисъл това отразява промяната на икономическата парадигма и възхода на капитализма спрямо феодализма и властта на аристокрацията и следователно все още се вписва в дефиницията на МакАйвър, защото корпорациите, които се възползват от т.нар. неолиберализъм и дерегулацията, на практика стават нов елит. Рамката се счупва в резултат най-вече на най-неуспешния (псевдо)ляв експеримент в историята, съветския комунистически тоталитаризъм, и влиянието му върху политическата мисъл. Така лявото, изначално сила на борба с контрола над материалните блага и с насилието на властта над индивида, днес мнозина, особено в Източна Европа, възприемат като стремеж към силна държава и насилствено равенство. И това не е лишено от основание, защото възприемащи се като леви хора всъщност поддържат точно такава представа за обществен ред. Това ляво обаче очевидно защитава един (новосъздаден) елит, отрича личната свобода и следователно в много смисли е диаметрално противоположно и на оригиналното ляво от 18-и век, и на работническото такова от 19-ти.

Тази диалектика между ляво и дясно е може би очевидна, защото всяка социална промяна на статуквото променя композицията на обществото и бившите елити не са задължително новите елити, следователно съдържанието на тяхната политическа амбиция се изменя. Допълнително спектърът е усложнен от поне още една ос – между анархията и авторитарното, спор който съществува и в дясно, и в ляво. Немалко мислители проповядват и нова традиция, в която полюсите стоят между „затвореното“ и „отвореното“, между някакви прераждания на термините консверативно и либерално – което също не е лишено от смисъл, но е прекалено размито от дезинформация, която уравнява консервативното с националистичеса демагогия, въпреки че в реалния живот демагогията е по дефиниция използвана и следователно лишена от съдържателна идеология, която някой някога изобщо да е готов да спазва. Лявото и дясното в историческите им инкаранции не изглеждат достатъчни, за да опишат конфликта в съвременния свят.

Ето защо аз предпочитам съвсем друго разделение, което ми изглежда далеч по-устойчиво във времето, защото се базира не на социално положение и не на геополитика, а на конкретно човешко качество – емпатията – и на философския отговор на така наречената аз-ние дилема, т.е. как социалното и индивидуалното намират място в обществения живот. В тази категоризация бих наричал условно (пост)ляво фундаменталният стремеж да живеем заедно и солидарно, по начин, който удовлетворява поне донякъде всекиго и приемаме консенсусно. Това отговаря на критерия на Парето, известен от Теорията на игрите, който дефинира една (обществена) система като оптимална, когато всяка друга би направила състоянието на някого по-зле. В известен смисъл тази традиция се родее духовно и с дефиницията за справедливост на големия философ Джон Роулс, който описва етичното общество като такава система, която да си готов да приемеш за справедлива, независимо каква позиция заемаш в нея.

(Пост)дясното пък тогава е или липсата на този стремеж към заедност, или деприоритизирането му на базата на това, че личната свобода е основното човешко право, което единствено ни позволява да постигнем щастието си (а ако социалният живот допринася, то той има вторична роля), защото щастието разбира се е уникално за всеки и няма абсолютна система за дефинирането му. Това разбиране е в някакъв смисъл доминантно за съвременния политически свят, но на едно много повърхностно ниво. Повърхностно, защото твърде често то се приема за еквивалентно на либералната демокрация, което е несериозно и не издържа сериозна критика. Либералната демокрация е платформа, която работи еднакво добре и в контекста на лявото, и в контекста на дясното, и която се грижи единствено за това обществото да не е податливо на диктатура. Важно е във всеки момент да си даваме сметка, че капитализмът следователно не е обвързан инхерентно с либералната демокрация, че той не е в никакъв случай просто признаване на върховенството на пазара в процеса на разпределение на ресурсите. Че най-подир привидната в него меритокрация е неустойчива, и че той следователно има сериозен политически смисъл, който много често стои наобратно на либералната демокрация.

* * *

В своя изключителен трактат Meditations on Moloch съвременният мислител Скот Александър описва с безкрайно убедителен, да кажем направо фантастичен език, защо доведено до крайност, това доминантно (пост)дясно разбиране крие опасността човечеството да се самоунищожи. Молох, ужасът от дълбокото минало, картагенският бог, който изисквал да му се принасят в жертва деца, за да дарява победа в боя, нажежената метафора от безсмъртната едноименна поема на Алън Гинсбърг, е това дълбоко тъмно егоистично, което кара корпорациите  (но и правителствата) да избиват орангутани и да изливат отрови в реките, защото няма кой да им забрани. Молох е кривото лице, което чака зад вратата на отказа от правила, защото правилата са неморални в логическия завършек на дясната мисъл. Молох е екологичната катастрофа, асимптотата на единия процент свръхбогати, безпрекословният триумф на късогледата алчност на еволюционното влечуго в нашия уж огромен мозък.

Разбира се, този цветист език не трябва да приемаме като отрицание на всичко, което капитализмът е донесъл на обществото. Невидимата ръка на Адам Смит все още остава гениално икономическо прозрение,  регулацията все така подлежи опасно на корупция, личната инициатива и конкуренцията без съмнение остават двигател на прогреса и днес, и утре, и другиден. По-скоро е един призив за съзнателност, по думите на Тим Ърбан, друг блогър философ на нашето време, да не губим представа за значимото и незначимото в голямата схема на нещата. Значимото и незначимото дефинира и Ръсел в гореупоменатите Political Ideals, като любопитна инверсия на пирамидата на Маслоу: незначимото е материалното, посесивното, това, което ние отнемаме един от друг, свършимото, zero-sum в Теорията на игрите. Значимото е креативното,  това, което е по-голямо от съставните си части, това, което даваме един на друг, човешката мисъл, познанието, изкуството, иновацията, сътвореното. Това е и може би най-простият път към разбирането за регулацията като политико-икономическо понятие, т.е. това, което отнемаме един от друг, трябва да бъде регулирано, за да не бъде отнето изцяло. Експлоатацията на общата ни планета трябва да регулираме, за да не може силният да я отнеме от слабия.

Това разбиране за силния и слабия и тяхното право в света ни връща обратно към Парето-дефиницията, която изложих по-горе, и която за мен дефинира най-добре съдържателната разлика между левия и десния подход към обществената постройка. Обличането му в дрехите на въпроси по регулация, пазар и държава, разсейват по-простата дефиниция, в която можем да впишем и identity politics като леви, и националпопулизма като десен. Лявото е призовано да защити слабия, защото вижда цивилзиацията като отричане на борбата на джунглата. Свободата, в съвременната социалдемократическа мисъл е безсмислен артефакт, ако нямаш икономическата възможност да се възползваш от нея. Дясното пък е призовано да даде възможност на слабия да стане силен, глорифицирайки в някакъв смисъл силата, величието на способния, по Айн Ранд.

* * *

И пак обратно към фантастиката. Без да говори изобщо за ляво и дясно, Облакът атлас обрисува тази дихотомия в част от историите си, наблягайки на прословутата реплика, прегърната метафорично от неореакционисткото движение: „There is a natural order to this world„. Хирургически, този постмодерен шедьовър, бягайки от всякаква радикална дистопийност, представя тази борба през векове и светове, без да дава ясни рецепти.

Но тъй като днес сме съсредоточени върху фантастики, които дават рецепти, може би един от най-интересните паралели между левия и десния подход към политическото търсене дава Нийл Ийстърбрук в своето есе от брилянтния сборник Political Science Fiction под редакцията на Клайд Уилкокс. В този текст той прави паралел между Луната е наставница сурова на Робърт Хайнлайн и Освободеният на Урсула Ле Гуин, между дясната либертарианска анархия и лявата синдикалистка анархия, две философски течения, възприемани като крайни на политическия спектър.

Романът на Хайлайн описва лунното общество като глорификация на социалния дарвинизъм. Там оцеляват само най-силните и най-способните, всеки, който не внимава, среща директно смъртта си. Луната е затворническа колония на Земята, само престъпници биват изпращани там, за да добиват ресурси, властват парите и оръжието, в ситуация силно напомняща Дивия Запад, или Австралия от 19-и век. Обществото се управлява от силно корумпирана тънка прослойка, която монополизира търговията с майката планета, и в някакъв смисъл героите, мизантропски настроеният Професор, изкуственият интелект Майк и работникът Мани, виждат себе си в светлината на революционери, разбиващи неефективната, излишна бюрокрация и довеждайки свободата до нейния абсолютен триумф – но разбира се в рамките на социалните норми и традициите на „свестните хора“. Подобно противоречие е симптоматично за дясната мисъл, която държи на личната свобода като номер едно приоритет, но разглежда използването ѝ в противовес на социалната норма и някаква произволна историческа етична рамка като неприемливо и морално деградирало.

Луната е наставница сурова базира целия си наратив и философски заряд на прочутата фраза „Tanstaafl“ или „Няма безплатен обяд“, разбирането, че всяко очакване за солидарност, особено от страна на държавата, е „социалистическа лудост“ и че солидарното общество е невъзможно без насилие над индивида (изведено в реалния свят в либертарианската максима „Данъците са кражба“) и в този смисъл рисува един свят, който въобразява идеалното общество като това, което осъзнава човешките пороци и не прави опити да ги промени, а вместо това строго ги наказва от позицията на силата. Някои елементи на романа са изведени до такава крайност, че остава неясно дали Хайнлайн разработва много фина гротеска, дали наистина влага политическата си мисъл в героите, или просто се опитва да предупреди за крайности. Така Професорът лицемерно променя собствената си философия, когато му изнася, фалшифицира избори, които сам е наложил, във всеки един момент пренаписва правилата, в някакъв Рандиански триумф, който изглежда на границата между комичното и отвратителното.

Освободеният пък е най-сериозният опит на фантастиката да изследва в дълбочина доколко солидарността наистина е възможна в човешкото общество. В анархокомунистическия строй, който одонианците от романа построяват на своята луна Анарес, и трудностите, и радостите са споделени. Паралелът с Луната е наставница сурова на Хайнлайн наистина е стряскащ – и двете общества са поставени в ситуация на оскъдни природни ресурси, в изолация от планетата-майка, с която са идеологически скарани – и затова толкова по-остра е съпоставката между двете. Шевек, сам по себе си революционен образ в стагниралия синдикализъм на Анарес, опитва да преоткрие солидарността като съдържание, а не като форма. В този смисъл, ако Ле Гуин утвърждава възможността на този строй да работи задоволително и изследва неуморно как човешката култура може да бъде променена, за да изкорени индивидуализма, консумеризма и разхищението, и колко време би отнело това, тя не спира да предупреждава, отново и отново, че съзнателност за политическото и за мястото на човека в обществото е от първостепенна важност.

Сблъсъкът на Шевек със света на Урас, моделиран по капиталистическа Америка, с неговия разкош, секс и тайни, е болезнен, но важен за разбирането на собствения му свят и за прераждането на икономическата анархия в хуманистична анархия, т.е. в установяването на любовта, споделянето на познанието и досега с историята като ръководни принципи за обществото. Ле Гуин е в крайна сметка оптимистична, че да, солидарността е възможна. Любопитно, и Професорът от Луната, и Шевек от Освободеният, на практика поставят моралната отговорност за всяко решение в индивида, но докато Хайнлайн извежда от този принцип десния поглед, че идеалното общество е това, в което никой няма да държи сметка за тази морална отговорност, защото никой не може, то Ле Гуин ни показва другата гледна точка – че тези решения никога не се взимат в социален вакуум.

На практика този сблъсък на визии съвременната икономическа теория пренася на ресурсното поле и решава с концепцията за външните ефекти, ключов за центриската политическа мисъл, и може би това е един валиден отговор поне на първо време за това откъде да подхванем дългия път към посткапитализма, за който Ле Гуин ни напомня отново в цитата, с който започнах.

А ако вие сте все още живи и здрави сред лавината от думи, която дотук изсипах върху ви, то ще завършим този огромен преглед с блиц обиколка из още няколко теоретични постройки за човешко общество, съсредоточени около най-старата и най-новата политическа идея – демокрацията.

1 2 3 4