1. Песен за огън и лед
(Джордж Мартин)

11 - ASoIF1. Игра на тронове (1996)

2. Сблъсък на крале (1999)

3. Вихър от мечове (2000)

4. Пир за врани (2005)

5. Танц с дракони (2011)

 

Поредицата, която даде легитимност на „сивия герой“ и бруталния реализъм във фентъзи жанра, ни запраща в свят, в който сезоните могат да траят десетилетия, където някога единното кралство, обединено от режима на Таргариените и техните дракони, сега се разпада във войната между враждуващи благородници, за които животът на обикновените хора няма никаква стойност. И на този фон от север се задава свръхестествена заплаха, която дори мистичният леден Вал може да не може да спре. Но в далечна земя отвъд морето, Денерис Таргариен притежава сила, която може да промени Вестерос завинаги – последните три дракона на света.

Roland 

Roland

ASOIF-1Едва ли за някого е изненада, че Песен за огън и лед оглавява класацията ни. Поредицата на Джордж Мартин роди ново течение в жанра и завинаги промени лицето на фентъзито. Което може би не е изненадващо, предвид факта, че авторът имаше дългогодишна успешна кариера на фантаст преди да започне да пише за дракони, принцове, гигантски вълци и ледени зомбита. Жестокият му реализъм в описанията на безкомпромисната бруталност на този псевдо-средновековен свят, жаждата за власт и играта на тронове, в която идеализмът никога не печели, сложните отношения между героите, в която нищо не е просто и лесно, доведе до много по-сериозно третиране на фентъзи световете. Днес – почти две десетилетия след излизането на Игра на тронове, дори писателите на най-класическия тип фентъзи се стремят към по-сериозна дълбочина на образите, повече истинност в отношенията им, а сюжетите им рядко са права линия от Пророчеството до смъртта на Злия Лош от ръката на Смелия Герой.

Дали това е само за добро? Лично на мен понякога ми липсва наивността от пре-Мартиновата епоха, в която Доброто Тържествува, Защото е Добро. Но в крайна сметка класиките съществуват, за да бъдат четени, и аз смятам, че еволюцията на жанра, която Мартин донесе, е изключително важна и рано или късно ще доведе до признаването му за легитимен клон на литературата.

…Вероятно късно, предвид скоростта на писане на автора… От друга страна, това чакане ни се отплаща с феноменално изпипани книги, в които всеки детайл е внимателно обмислен и сложен там, където е, с конкретна цел. Мащабната история, която обхваща два континента и стотици герои, се движи с точността на часовников механизъм, в който всяко колелце и прожинка имат своето точно място и изпълнява важна функция. Мартин може да дава уроци на целокупното фентъзи войнство за това как да поддържаш контрола над масивен многотомен епос. Както и по стил. И характеризация. И светостроене. И политически интриги. И…


Trip

Песен за огън и лед връща фентъзито към една по-достойна за него класичност, отколкото „класичността“ – в дебели кавички – на Едингс, Брукс и Джордан, и дори на Гудкайнд, който, при все елементарно повърхностните прилики като реките от кръв и садо-мазо изпълненията, се крепи на кривокракия айнрандовски обективизъм, допълнително подкосен от силно ограничения интелект на автора.

ASOIF-2Класичността, за която говоря, е тази на Едип цар, на Електра, на Енеида, Ричард Трети, Отело, както и мащабните образци в историческия жанр през последните 150 години. Не правя аналогия с качество, а с типове литература, с целите, които Песента си поставя – Мартин има вкус (а и усет) към драматичния ритъм на сцената, към фината интрига и разнообразно нюансираната сюжетна структура, към множеството гледни точки.

Разликата обаче е и с хора като Морган и ноара му, Абъркромби и сардоничното му зъбене в лицето на „клишетата“, Марк Лорънс и нихилистичната му псевдосредновековност в руините на свръхмодерно бъдеще – все хора, за които ужким е проправил път. Пасторалните баналности на джордановото фентъзи в тях често са заменени от цинични баналности, а опростената митологична форма на първите е заменена от пълп-формули и кърваво фантазьорстване. Прилягат ми повече, но не ме удовлетворяват.

Мартин е открил баланс между форма и език – едно всъщност чутовно постижение за един художествено силно незрял жанр като епичното фентъзи.


Aravala

Много е изписано за епичната вселена  на Джордж Мартин. И тепърва ще се пише още дълго. Излезлите до момента 5 тома от поредицата са безпрецедентни със своята цинична, мащабна атмосфера, която се отличава като най-реалното, пълнокръвно и живо представяне на история в жанра. Много характерно е вниманието към детайла, реалистичните образи и винаги логичният обрат на събитията. Светът на Мартин е суров към героите си и читателят бързо се научава да не се пръвързва много към даден герой, защото Вестерос е жестоко място и тук Избраният спасява принцесата само за да бъде намушкан в гърба в следващата глава и в общи линии никой не заживява щастливо.  Крайно добри или лоши герои на практика няма, всеки участва в борбата за оцеляване и власт по свой ASOIF-4начин и с различни средства. Хилядите страници, побрали света на Мартин, почти не съдържат магия, но изобилстват от най-изумителните описания на битки (така де – направо усещаш миризма на пламнало дърво, кръв и стомана) насилие, секс, интриги и политически ходове. Силните на деня се сменят по-често и от кърпичките на благородните дами, а историята има досадния навик да се развива по възможно най-неблагоприятния начин и всичко да тръгва на зле в рамките на няколко страници. Най-ценното в Песен за огън и лед е именно много реалната и нестандартна история, която е интелигентно и увлекателно написана и всеки път ми припомня думите на учителката ми по история:
„Всичко в нашият свят се върти около власт, секс и злато“.

Минус на поредицата неизбежно е както огромният й обем така и често грубият и циничен език, които идват в повече на по-деликатните читатели. За момента, като голям недостатък феновете посочват и бавната работа на автора, който често е обвиняван, че се занимава с твърде много странични проекти и бави излизането на последните книги от поредицата, което поради напредналата му възраст поражда страх да не се повтори случаят с друга популярна фентъзи поредица.


Dr. Horrible

Струва ми се, че Песента е най-добре приетата фентъзи поредица сред читателите, които рядко посягат към този жанр. Това е отчасти свързано с популярността на екранизацията на HBO, но отказвам да приема, че всичко се дължи на сериала. Вярвам, че заслугата е именно на Джордж Мартин и на уникалната му способност да създава вдъхновяващи персонажи. Казват, че Мартин е изключително жесток към героите си. Това няма как да бъде отречено, но според мен е вярно и точно обратното – писателят е в не по-малка степен адски толерантен към тях. Той ги разбира, разбира постъпките им, разбира мотивацията им, и ги приема, дори възвеличава.ASOIF-3 Персонажите на Мартин носят всички грехове – те са алчни, похотливи, себични, завистливи, горделиви. И все пак писателят не ги представя като злодеи, а именно като герои, като личности, достойни за уважение. Той ги оправдава за слабостите им, възхвалява качествата им, прощава грешките им. И да, в крайна сметка мнозина от тях биват зверски заклани, но чрез това Мартин не цели някаква форма на поетична справедливост, точно обратното – чрез жестоката им смърт авторът показва колко много заслужават да живеят. „Казвам си, че не ги убивам аз. Убиват ги другите герои.“

Освен това обожавам начина, по който Мартин съчетава типични фентъзи елементи с абсолютно не-фентъзи такива. В някои моменти сюжетът направо прилича на сапунен сериал. В Песента има дракони, вещици и ледени зомбита, но също така има извънбрачни деца, полудели от любов лели, многострадални девици и страстни мъжкари. И тези разнообразни елементи работят страхотно заедно. Феновете с еднакъв интерес обсъждат както епичните сблъсъци на гигантските армии, така и въпроса за рождената майка на Джон Сняг.

Епичният минус на Песента е, че все още не е довършена.  Шестата част е безкрайно далеч и всеки пореден ден чакане ме убива. Мисля си за безнадеждното си положение и спомням един цитат от поредицата – „Ни месо, ни медовина ме радват, а песента и смехът са станали за мен досадни непознати. Превръщам се в същество на скръб, на прах и горчиви копнежи. Там, където някога беше сърцето ми, сега е празно.“


Ordo Malleus

Какъвто и суперлатив да измисля за Песента, той ще е повторение на хилядите, които тази поредица е заслужила. Песента спечели толкова фенове не само заради прекрасния стил на Мартин, а и защото дойде точно в момент, когато на фентъзито му беше време да порасне. Всеки почитател на жанра обича безстрашните герои и наглед непобедимото Зло, заплашващо да унищожи света, ала когато годините се натрупат и сивота прегърне по-голямата част от ежедневието им, тези почитатели искат някой по-близък до тях съратник. Не герой, а човек от плът и кръв, който греши, страда и губи, а цената на провалите често е смърт. Мартин ни даде именно това – мръсни и кървави сблъсъци, където редом до рицарите се сражават обикновени селяни, неразбиращи как и защо са се озовали насред смъртоносните бойни полета. Свят, където възхваляваните „чест“, „дълг“, „смелост“ и „лоялност“ могат да доведат до безмилостна екзекуция. И това не е просто похват, с който авторът да покаже колко черни са лошите, а практически ядрото на романа, здраво ASOIF-5овързано в нишки от лъжи, предателства и интриги. Любимци на публиката не умират величествено, заобиколени от плачещи близки на фона на изгряващото слънце. Умират отровени, заклани като животни в тъмнината, обезобразени зверски от враговете си. Всемирната любов към поредицата доведе и до изключително сполучливото му пренасяне на малък екран, където Игра на тронове впечатли и хора, които никога не бяха посягали към книжно фентъзи. Виждайки как Песента се добра без усилия до първото място в нашата класация (единствената поредица, която беше включена в личните класации на всеки от екипа), мога само да сведа глава пред таланта на Мартин, да му благодаря за нощите без сън и да се надявам, че поредицата ще получи достоен завършек.

Слаби страни: като такава мога да посоча поспадналото качество в последните две книги. Много се е изговорило за това, много „за“ и „против“ съм чул, много обяснения и анализи, ала за мен след вихреното начало на първите три тома, Мартин просто изпусна въздуха, особено предвид времето, с което разполагаше. Въздълги, претруфени и с твърде излишни сюжетни израстъци, четвърти и пети том тръгнаха към място, където не исках да отиват. Факт е, че след като съм изгълтвал първите книги буквално за седмица, Танц с дракони стоя недокосната с месеци и накрая я започнах с откровено нежелание. Но все пак си говорим за победител тук, а Песен за огън и лед е безспорен такъв – фентъзито, с което всяко следващо трябва да се сравнява, това говори достатъчно.