The Dark KnightДокато на тематично ниво Престиж е може би най-цялостно въздействащото заглавие на Нолан, то на ниво монументално въздействие върху публиката нищо не надминава трилогията му за Батман. Ако трябва да резюмирам, основната заслуга в случая е изваждането на „комиксовостта“ от филмите и „принизяването“ им до малко или много стандартна екшън-драма. Истината е, че търсене на стандартното, на злободневното, на не-магическото в жанр, който е толкова обвързан с фантастното и приказното, вреди на произведението, зададено като комикс. Но заедно с тази вреда, то го премества в съвсем различна равнина.

До трилогията на Нолан, по-специално Черният рицар, концепцията за комиксов филм включваше една вродена несериозност, едно леко гледане отвисоко на филми в тази категория. Най-откровено казано комиксовите филми си правеха компания с анимационните, които, въпреки старанието на Пиксар, в съзнанието на средностатистическия зрител носят етикетче „детско“. Черният рицар промени всичко това за една нощ. Той принуди тази скептична (и донякъде недотам кино-грамотна) част от публиката и критиците да разглеждат филма като драма на отмъщението, като политически трилър, като градска сага на справедливостта. Благодарение на Нолан и работата му с комиксовата вселена хората успяха да забравят за вкоренения си скептицизъм относно супергеройските филми, а благодарение на Черният рицар същите тези филми най-сетне бяха допуснати да си играят на площадката с другите деца, демек „сериозните“ филми с „истински“ хора и „истински“ проблеми. Възрастните вече не ги беше срам да си признаят, че гледат комиксови филми. Деконструирайки напълно образа на Батман и вселената му, Нолан представи толкова много реализъм в Батман в началото (да, без нинджите и сините цветя), че още с него даде заявка, че това е филм, в който дори супергероят да не носи костюм и маска нощно време, то пак би сработил. Батман в началото може и да не е толкова амбициозен колкото последвалите две части, но още в него присъства централната заявка на трилогията. Добре познатата концепция за желанието да бъдеш някой друг тук вече взима форма на нужда от това. Нуждата на Брус Уейн да се помири с идеята за смъртта на родителите си впоследствие води до нуждата от нова личност, до възраждането на герой, който е много по-малко герой и много повече човек, отколкото в типичните комиксови филми. И отново го има чувството за вина, което се превръща в катализатор за трансформацията на Уейн. Батман в началото задава успешно психологическите мотивации зад един такъв леко „неправилен“ герой, за обстоятелствата, които го формират. Черният рицар показва цената, която се заплаща в името не на творчеството, както е в Престиж, а на моралните устои на героя, които би следвало да закрилят общото благо, а не персоналното щастие. От своя страна Черният рицар: Възраждане пък се занимава с идеята за намиране на баланс между чувството за дълг и собствената лична хармония.

За трилогията може да се напише доста. За визуалните препратки към Жега (основно в Черният рицар), Блейд Рънър, към няколко филма за Бонд; за подчертано урбанистичната нотка на изказа; за темата за страха и апатията; за ефекта, който предизвика премахването на главен герой в касов филм (преди главни герои да започнат да мрат с лекота по телевизията благодарение на Игра на тронове). За това как Черният рицар е построен като Шекспирова трагедия, а Възраждане има замисъл на Дикенсов градски епос. За тероризма, за отделните злодеи и мястото им в кино канона; за Жокера и ролята му на митичен символ сякаш изтръгнат от роман на Кормак Маккарти. Вместо всичко това искам да спомена мимоходом за многото провалени очаквания, свързани с Възраждане. Това е може би най-зле съставеният филм на Нолан; в него има заложено много като смисъл, но постига смущаващо малко като ефект и се строполява грандиозно по лице от висините на собственото си зададено величие. Докато повечето хора смятат, че това се дължи на безподобно разпиляната структура или драматично по-неубедителния злодей, за мен изконната слабост са женските роли. Истината е, че като сценарист Нолан не разбира жените и през цялото си творчество не успява да състави адекватен, пълнокръвен и важен образ на жена, а във Възраждане със сюжет зададен по начина, по който е, има нужда не просто от един убедителен женски образ, а от два.

Сякаш ненаучил поуката от Възраждане, Нолан се юрна много бързо след това да създава филм, чийто сюжет почива отново в голяма степен върху два други женски образа. Хубавото с Интерстелaр обаче е, че колкото и неуспешни да са те, колкото и кошмарни да са понякога репликите и колкото и много сюжетни дупки да зеят право във вас, филмът е някак трансцедентално преживяване на първо гледане във формат IMAX. Неправилните моменти идват с повторното гледане, а оттам насетне и многото въздишки „Какво можеше да е, а не е“. Донякъде Интерстелар е най-мъчният за обичане филм на Нолан. В никакъв случай не бива да се чете „най-лошият“, далеч съм от подобна мисъл. Просто много по-лесно могат да се простят провалените възможности във Възраждане (защото все пак си имаме Черният рицар), отколкото в Интерстелар. За да сработи на 110%, освен нуждата от качествени женски образи, премахването на Ан Хатауей и значително подобрение на монтажа, се нуждае отчаяно и от орязване на голяма част от репликите и преработка на други. Както и от много по-различен от възприетия от Нолан подход. Отчасти замислен като филм съзерцание, отчасти като послание, отчасти като семеен филм на надеждата, Интерстелар се пробва да се разпростре не на два, не на три, а на пет стола и логично се изтърсва на земята с гръм и трясък. Защото истината е, че Нолан има в себе си таланта, хъса и визията да направи не Кубриков филм, а собствена разработка по Кубриков филм, така както навремето Спилбърг направи с Изкуствен интелект. Вместо това резултатът е малко Кубрик, малко Спилбърг, малко Ридли Скот, малко Терънс Малик и някак до последно Нолан не се ангажира с позиция какво впечатление иска да остави у зрителя. Решението на зададения от него проблем се намира в самия филм, пръснато и разпокъсано като записките на твърде талантлив ученик, решаващ задача по геометрия, който е нахвърлял набързо решението, но не е спазил точния ред в поднасянето му и само е драснал тук-там насоките за доказателството на теоремата, която му е нужна.

Интерстелар има нужда от изчистване, от съсредоточеност, от методика на изказа при поднасянето на това послание. Трябваше му повечко от целеустремеността на Генезис, който е по-малко амбициозен проект в сравнение с космическата опера, но е по-добре реализирана абстрактна идея, тъй като се справя с нещо много важно. Съзнателно обран от многопластовост на героите си, Генезис е съсредоточен върху единствената си цел да бъде интелигентен летен касов филм. Той се придържа към канона – праволинейна екшън история, изградена върху стандартна конструкция на шпионски филм тип Бонд, с герои, чиито личностни характеристики са по-скоро маркирани, и подчертано функцията им опира до това да бъдат просто подчинени на сюжета пионки без кой знае какви психологически измерения, но същевременно с това добавяйки доста заплетен метод на поднасяне на историята. Генезис донякъде е по-скъп Мементо, донякъде правилно реализирана амбиция за праволинейно чисто визуално кино-преживяване, в което няма нужда толкова от обяснения, колкото от възприятие на картина/звук. Генезис е безспорно най-елегантният във визуално отношение филм на Нолан, най-сдържаният и потенциално най-неемоционалният. Но това се отплаща и си спомням ярко безапелационния кеф, който изпитах в киносалона. Е, не е особено държелив на повече от три гледания, именно поради недотам интересните си герои, но за сметка на това представлява постигната амбиция на създателя си, която може и да не му спечели заветната номинация за Оскар за режисьор, но поне успя да се добере до тази за филм, както и да остави белег в киноисторията като един от рядко интелигентните летни филми на Холивуд.

Накъде ще поеме Кристофър Нолан след Интерстелар не е напълно ясно. Знаем, че работи върху Дюнкерк – военен филм с Том Харди, Марк Райлънс и Хари Стайлс (да, от One Direction и да, аз също се потрисам при мисълта). Не знаем обаче по какъв начин подобно решение ще се вмести във филмографията му и доколко темите за идентичност, саможертва, морални устои и най-вече за чувство на вина (тъй като то присъства дори в Генезис и Интерстелар) ще се шмугнат някъде там, на военното поле. Каквото и да се случи и накъдето и да поеме творчески, тематично и визуално, надявам се да запази стремежа си към това да се надскача (дори с риск да се провали), към правенето на филми с вътрешно жанрово противоречие, към почти болезнената амбиция да накара зрителите за миг да забравят скучната сивота и да се потопят някъде, където магията е възможна. Понякога за минута-две, а понякога в рамките на цял филм. Дано Дюнкерк се окаже Нолановият Спасяването на редник Райън и той успее да намери изгубените в последните си две произведения баланс и хармония.