Чайна Миевил е автор, който предразполага към това да създаваш култове в негово име (макар и в реалния живот вероятно да е един от хората, които биха били най-силно против издигането на култове към когото и да е било).

В ревюто си за Посланическото градче Trip го нарича „флагман на уиърд литературата“ и това далеч не е лоша отправна точка да се опише един от аспектите на Миевил, които го правят толкова уважаван и обичан жанров автор. Световете му гъмжат от странни и смущаващи същества, каквито не виждаш всеки ден във фентъзи романи – общество от хора, чиято физиология включва скарабей на мястото на главата; профсъюз на свръхестествените помощници-демони (familiars) от Древен Египет насам, на които им е омръзнало да бъдат експлоатирани от магьосници; извънземни, притежаващи копита, екзоскелет, поне два вида криле, множество очи и – най-важното за сюжета – два отвора, в сложна синхронизация между които се случва изговарянето на техния безозначаващ език. Да не говорим за любовта му към главоногите и всякакви други чудовища, както и към това, което самият той нарича „grotesquerie“.

Но романите на Миевил не са просто върволица от определен брой възможно най-чудати герои, които се развяват из някакъв що-годе стандартен сюжет. Повечето от тях всъщност са литература, която изисква сериозни умствени усилия, написана в един тежък стил – барокова проза, с множество редки или архаични думи и неологизми; някои от произведенията, особено в трилогията Бас-Лаг, често включват пасажи, които трябва да препрочиташ, за да успееш горе-долу да разбереш. Всичко това е в служба на сюжети, които дори когато спадат към някоя разпознаваема фантастична традиция, все пак се оттласкват от нея при всеки сгоден случай.

А това, което издига творчеството на Чайна Миевил от страшно интересна и странна фантастика към култовост, е смесицата между осъзнатата жанрова обусловеност на автора и силната политическа чувствителност, която е неизменна част не само от живота, но и от книгите му.

Миевил е роден през 1972 г. в Норич, Великобритания, но още като дете се мести в Лондон с майка си след раздялата на родителите му (които, бидейки хипари, го кръщават „Чайна“, докато разлистват речника в търсене на красиви думи). Градът – обикновено като социо-географска концепция, но понякога и самият Лондон – присъства в почти всичките му произведения. Като малък е очарован от чудовища, и все още е. В ранните си тийнейджърски години играе настолни игри (Dungeons & Dragons), като впоследствие преустановява самото играене, но още му е интересно да чете наръчниците, за да види как са изградени световете им.

Следва културна антропология и получава едногодишна стипендия за Харвард. Има докторска степен по международни отношения от London School of Economics, като по-късно публикува дисертацията си под заглавието Between Equal Rights: A Marxist Theory of International Law. Извън писателското си прозвище има и академична кариера – преподавал е творческо писане и е бил изследовател към различни университети, като последното му такова начинание доведе до изследване на историята на Октомврийската революция, публикувано като October: The Story of the Russian Revolution (2017 г.); в момента пък работи върху нов научен труд, посветен върху (и в някакъв смисъл срещу) международното право.

Миевил е също така неприкрито ляв, по-точно троцкист, като дори е кандидат за британския парламент на изборите през 2001 г. като част от партията Socialist Alliаnce, когато печели 1.2% от гласовете. Две години по-късно напуска Socialist Workers Party заради противоречивия начин, по който партията адресира обвинения в изнасилване срещу неин член. В момента е част от партията Left Unity, в основаването на която участва след призива на режисьора Кен Лоуч (за чийто филм Аз, Даниел Блейк писахме наскоро) за създаването на нов политически субект, който да замени Лейбър.

През 2015 г. съосновава революционното списание Salvage, за което понякога пише дълги статии с множество препратки към известни и безизвестни исторически събития и автори. Две от тези статии са преведени на български – едната, „Границите на утопията“, занимаваща се с преплетеността на борбите за социална справедливост с борбата за опазване на околната среда, както и с капиталистическата утопия-за-едни-апокалипсис-за-други, е публикувана в ShadowDance, а другата – „Бележки върху стени“, относно функцията на стените като предпазващи цивилизацията от чудовищата (и ролята им да пропадат, пускайки чудовищата вътре) не само в реториката на настоящия президент на САЩ, но и в много други исторически и художествени моменти – в списание dВЕРСИЯ.

Централната метафора във второто есе – хора-чудовища-стени и тяхната взаимна оплетеност – е полезна и за разсъждаване върху творчеството на Миевил като цяло. Произведенията му често смесват различни жанрове (хорър, стиймпънк, киберпънк, детективски роман, уестърн…); механични части биват привнесени в живи организми; една култура прониква в друга.

Чайна Миевил е от писателите на фантастика, които не бягат от жанровото клеймо, а напротив, често застава зад чисто фенския си ентусиазъм към някои тропи на жанра. В много от интервютата си прави впечатление на някой, който много разсъждава върху традициите на жанра, в който пише. Това е видимо не само от статии и интервюта, в които цитира някои повлияли му произведения, а списъкът е пълен със слабо познати нишови автори, но и в секцията „Благодарности“ на отделните му книги, където обикновено изброява още по-дълъг списък от нишови неизвестни творби, които по някакъв начин са оказали влияние на конкретната му книга. В едно интервю например казва, че преди да напише The Iron Council е прекарал доста време специално в четене на уестърни, за да придобие достатъчно усет за жанра, за да не напише нещо, което би звучало неуважително към традициите му.

Разбира се, често пишейки фентъзи, Миевил има немалко разсъждения относно консервативните и реакционистки традиции в жанра, както можете да прочетете в едно друго преведено на български интервю. Така че за него е важно книгите му да не преповтарят недостатъците на предшествениците му:

Едно от нещата във фентъзи жанра, които ненавиждам, е начинът, по който расата става затворена кутийка за типовете герои. Елфът е сръчен и мистериозен, а джуджето постоянно мрънка, но е с добро сърце, и така расата се превръща в начин да дефинираш герой, вместо да разглеждаш културни особености.

За „Станция Пердидо“ ми се искаше героите да са много по-пластични и да са сложен продукт на тяхната култура. Под което имам предвид културите в света на книгата да не са херметично затворени балони, а да се замърсяват помежду си. И също така, нещо много важно, индивиди от всички раси, не само хората, да могат да отхвърлят културата си, да имат сложни отношения с нея, но тя по някакъв начин все пак да ги предопределя.

Но Миевил не се опитва да пропагандира политическите си виждания чрез романите си („700-странично уиърд фентъзи би било доста калпава пропаганда за социализъм“); политическото просто е част от живота му и така неизбежно формира и творчеството му. В интервюто му в Goodreads читател му задава въпрос за „ролята или влиянието на политическата идеология в творчеството му“ и за това дали гледа на писането си като на продължение на политическите си ангажименти и убеждения, на което авторът отговаря:

При всички писатели има връзка между писането и политиката, включително (особено много?) у онези, които се смятат за нямащи политически възгледи. Може би в малко по-различна версия на историята ни щяхме да питаме тях какви са ролята или влиянието на липсата на политическа ангажираност върху техните творби и дали времето или опитът им е променил начина, по който разсъждават върху писането си като продължение на уж аполитичния си центризъм, като начин да откажат да разглеждат политическото или социалното, без да поемат ангажимент към него.

Чайна Миевил е виртуоз на странното, което в съчетание със склонността му да преобръща реакционистките клишета и да разглежда културните, социалните и политическите аспекти на сюжетите си придава специфичен и разпознаваем характер на повечето му творби. За писането му е типично и нещо друго – липсата на персонажи, към които читателят да изпитва искрен интерес или каквото и да е друго силно чувство. Някои от протагонистите му така и не успяват да направят впечатление на истински личности, вместо на щриховани участници в сюжета, а други звучат може би като пълнокръвни същества, но сюжетът така и не ти дава възможност да ги опознаеш достатъчно и те остават като далечни познати. Има някои изключения – герои, които все пак са добре написани; които претърпяват развитие в хода на повествованието; чиито нрави или привички успяват да се загнездят в паметта ти, но надали някой от тях би се появил в нечия искрена класация за „любими жанрови герои“. Авторът сякаш се справя много по-добре в писането на „злодеи“, особено тези от тях, за които през по-голямата част от книгата само се споменава с ужас, а когато се появят, наистина те карат да изтръпнеш; или онези от тях, които са представени като съвсем обикновени образи, но в някой момент сюжетът ти дава възможност да надникнеш в ужасяващата жестокост на истинските им планове.

Въпреки че героите му не са от онзи тип, към който лесно можеш да почувстваш сродство, нито дори от онзи, който обичаш да мразиш, останалите особености на писането на Миевил правят произведенията му достатъчно отвяващи съзнанието, че да не ти липсват обаятелни протагонисти. С което желанието за култ към писателя само се затвърждава – в крайна сметка, колко други автори имат посветен на тях блог като Could They Beat Up China Miéville?

1 2 3 4