Други романи

В първия си роман, King Rat (1998 г.), Миевил поставя началото на творческо търсене, което се разгръща в цялата си амбиция в последвалата трилогия Bas-Lag. Историята на романа се развива в Лондон, където Миевил сам живее и твори и който е оставил дълбок отпечатък върху почти всички негови текстове. Главният герой Саул неочаквано губи баща си и впоследствие разбира, че истинският му баща е всъщност кралят на плъховете, който навремето е насилил човешката му майка. Сега светът на безбройните гризачи, живеещи в дълбините на мегаполиса, е заплашен от Свирача от Хамелин – безмилостен убиец както на плъхове, така и на хора. Единствената надежда за оцеляване на кралството е Саул, тъй като само неговата природа на своеобразна химера, на човек-плъх, може да се противопостави на чистия импулс към хомогенизация и смърт, въплътен у Свирача. В сюжета са вплетени още няколко нишки, като най-интересната и значителната от тях е свързана с приятелката на Саул, Наташа, композитор на дръм енд бейс музика, която се оказва ключова за сюжета.

Миевил репетира голяма част от любимите си теми, които ще реализира с още по-голям размах по-късно. Многообразието и неизчерпаемостта на големия град, синтезът между научност и фантастичност, хибридността и удоволствието от нея, също онова качество на модерния град да потиска и предизвиква параноя, което сам нарича „конспирация на архитектурата“ – тези образи заедно сочат към начеващите движения на търсене на революцията. А революция в края на King Rat се осъществява – само че не онази, която ще донесе автентична свобода за всички, а своего рода буржоазна революция, която премахва монархията и проправя път към последващи битки.


След приключването на Бас-Лаг трилогията излиза Un Lun Dun (2007 г.), която е насочена по-скоро към подрастващи и е илюстрирана от самия автор. Чуденето как ли Миевил ще преобърне нещата в този юношески роман, в който за главната героиня има пророчество, че ще спаси една паралелна изкривена версия на Лондон, намира своя очарователен отговор, когато въпросната героиня се проваля съвсем в началото, вярващите в пророчеството се отчайват и на сподвижницата на бившата главна героиня се пада да отхвърли предопределеността и да си каже „няма пък да бъда просто сподвижница, ще си извоювам свое място в борбата за спасение на изкривения Лондон“ и да изведе сюжета до края му. А този изкривен Не-Лондон е населяван от своя собствена неповторима градска митология: в него отиват счупените чадъри, които гражданите на истинския Лондон постоянно забравят или изхвърлят; цилиндричните кофи за боклук са воини, които използват капаците си като щитове, а заплахата, срещу която новата главна героиня трябва да се пребори, е смогът, който наистина е започнал да поглъща части от не-града. Героинята е подпомогната от няколко съмишленици в борбата срещу смога, като несъмнено най-симпатичният от тях е един скафандър, който никога не говори и за който почти до края на романа не е ясно от кой или какво е населяван.


Следващият роман е Градът и Градът (2009 г.), може би най-малко странната творба на Чайна Миевил (но това съвсем не го прави реалистичен). Тук действието се развива в нещо, което силно прилича на балкански град с многовековна история на смесване на религии и култури. Уловката е, че става въпрос за два града, споделящи едно и също пространство. Гражданите на единия град са придобили социалната привичка да не забелязват гражданите на другия, а в случай че го направят, си има специален отдел на полицията, който да се занимае с провинението им. Някои от улиците и пространствата принадлежат на единия град, други – на другия, и преминаването от едната зона към другата е зорко следено както чрез социален натиск, така и чрез същия полицейски отдел.

Миевил използва инструментариума на фантастиката да изгражда малко по-различна вселена, от която да критикува настоящата, и е довел до уж абсурдна хиперболизация идеята за социалните граници на града, за различните общности, които уж споделят пространство, но никога не се пресичат, за интуицията на повечето граждани да не си позволят да забележат просяка, бедния, бездомния и маргиналния, а да продължат по пътя си в своя собствен всъщност изолиран град. Но поведението на гражданите на двата града, правещи всичко възможно да не се забележат взаимно, е по-малко хиперболизирана, отколкото изглежда на пръв поглед – просто интериоризираните конвенции за поддържане на реда и изолацията са малко по-важни, отколкото в реалния свят.

Градът и Градът е всъщност детективски роман, в който детектив от единия град си партнира с детектив от другия при разследването на убийство. Жертвата е работела в единия град, а трупът ѝ е намерен в другия, и разследването води протагониста до важни разкрития за какво ли не, започвайки от различните фракции, борещи се за обединяване на двата града или за тяхното разединение, и стигайки до онзи полицейски отряд, опериращ над местната градска полиция, който наказва гражданите, нарушили законите за незабелязване на другите жители.

Това е най-краткият роман на Миевил до момента и самият автор препоръчва него за отправна точка към творчеството му на читателите, които не четат много фантастика. Книгата има и особена притегателна сила за жителите на Балканите – интересно е да видиш особености на своя град и култура, отразени в творба на този британец, който почтено се завира дълбоко в проблематиката на средата, в която се развива конкретното му произведение.


Кракен (2010 г.) е писана едновременно с Градът и Градът, но излиза през следващата година. За Миевил тя е нещо като завръщане към корените му с действие, оплитащо странни герои и същества в един също толкова странен град, но тук, за разлика от Бас-Лаг, градът е Лондон. Това е и най-гийкската книга на автора – валят намигвания към какво ли не, най-очевидното от които е моментът, в който някой от героите се оказва притежател на работещ (но с магия, не с технология) Стар-Треков phaser. Този сорт хумор е присъщ за цялата творба, особено много в завръзката: лондонският Музей за естествена история съхранява трупа на гигантска сепия, която в един момент изчезва и никой не може да разбере как точно това огромно главоного е изкарано от музея. Така започва едно стремглаво търсене на сепията из целия град, което запознава горкия служител на музея Били с какви ли не чудати обитатели на града, включително Църквата на Всемогъщия Кракен; таен полицейски отряд със свръхестествени способности (едната полицайка има вътрешен монолог, включващ текст от песен на Burial, която пък от своя страна препраща към Зора на Октавия Бътлър!), разнородни престъпници, един от които е жива, говореща татуировка върху тялото на друг човек; древноегипетски демон-помощник, който организира стачка срещу лошите условия на труд; Лондонмансърите, Нацистите на Хаоса и двойка злодеи, които всички споменават с пълен ужас и които, когато най-накрая се появяват, удовлетворяват читателските очаквания за нещо много, много страшно.

Кракен е доста дълга книга, почти 500 страници, и ритъмът ѝ понякога се накъсва – в един момент се чудиш напреднал ли е сюжетът изобщо през последните 100-200 страници. Тази спорадична мудност се компенсира от различните идеи, които не са неизменна част от повествованието, но които предизвикват фенски ентусиазъм и за чиято оригиналност ти се иска да разкажеш на всичките си приятели. Кракен също така може да се похвали с един невероятен край, който поставя развитието на сюжета в нова и абсолютно неочаквана светлина.



Посланическото градче
(2011 г.) води Миевил към досега неизследван от него в чистия му вид жанр – научната фантастика, и то такава, моделирана по тертипа на романите от Златната ера и Новата вълна. Този път мащабният художествен проект на Миевил е да опише неописуемото – Език, който не разполага със знаци и означаващи, а директно отразява реалността в съзнанията на използващите го. Действието се развива на планетата Ариека, краен пристан на ръба на познатия свят (т.е. на познатия manchmal, разположен нейде из необятното хиперпространство immer), на която човешка колония съжителства с извънземното местно население. Обитателите на Ариека са физически неспособни да изричат език, който не отразява огледално (доколкото е възможно) реалността. За да комуникират с тях, хората са изобретили метод на отглеждане на идентични близнаци-клонинги, чиито идеално синхронизирани съзнания успяват да влязат в контакт с извънземните. До момента, в който имперските амбиции на Бремен, градът-майка на Посланическото градче, не преобръщат статуквото с катастрофални последици. В този още по-странен нов свят, хората и извънземните трябва някак да надмогнат чрез немислим скок епистемологичните ограничения на съзнанията си, или да спрат да бъдат. Този роман е може би концептуално най-смелият от творчеството на Миевил, защото подхваща проблем, който не просто е сложен, а е най-вероятно нерешим. Въпреки това Миевил го атакува с неподражаемото си въображение и ерудиция, като в процеса на борба произвежда впечатляващи ефекти. Например, ако има негов роман, който най-добре да алегоризира ползата от теорията и от четенето на фантастика, това е Посланическото градче. Освен това, научнофантастичният свят в тази книга е сред най-интересните в целия жанр, пронизан от повече въпроси, отколкото от отговори, и поради тази причина изключително труден за забравяне.


Последният самостоятелен роман на Миевил до този момент е един от най-леките му – Морелси (2012). Той е нещо като преразказ на Моби Дик (само че с влак вместо кораб, с жълта къртица вместо бял кит и с Abacat Naphi вместо Captain Ahab), нещо като постапокалиптична фантастика, нещо като екологична фантастика, нещо като лека философия, нещо като постмодернизъм и нещо като приключенски роман за тийнейджъри. Главният герой, Шам ап Сурап, е докторски чирак на къртицоловен кораб, на когото никак не му се занимава с нито едно от тези неща. Една ненадейно открита снимка обаче го праща на приключения, които ще го отведат много далеч и ще му разкрият много. Макар и значително по-неангажираща, Морелси носи със себе си типичната за Миевил странност и неизчерапема изобретателност. Самият свят е изключително интересен – и като физическо устройство, и като социални порядки, които са доста различни от типичните ни схващания (например по отношение на семейството), а историята за произхода му е тясно обвързана с теми от екологията. Присъства, неизненадващо, и критика към капитализма като неустойчив икономически модел.