Let me tell you a story about a Spaniard named Vasquez…

Captain Flint

Четирите експедиции на Колумб до Новия свят

В края на 15-ти век Христофор Колумб потегля на Запад с подкрепата на испанската корона и с идеята да намери нов океански маршрут към Азия – начинание, което ще остане в историята на човечеството като един от най-успешните неуспехи на корабоплаването. Вместо да стигне до т. нар. Индии, Колумб се натъква на група острови, които впоследствие стават известни с общото название Западни Индии. До края на живота си Колумб така и не разбира (или не признава), че Западните Индии са нови, непознати за европейците земи, а не част от лелеяната Азия. Това бива доказано малко по-късно от неговия сънародник Америго Веспучи и заедно с новото знание идва епоха на усилен колониализъм, който променя света завинаги.

Няколко големи европейски монархии повеждат кървава борба за богатствата на новите територии, а в унисон с това крехки дървени кутийки, пълни със захар, памук, злато, сребро, роби и оръжия, започват да се клатушкат напред-назад, седмици и месеци, по повърхността на необятния син океан, носени от вятъра в платната им и смътната надежда за един по-добър живот. Природните стихии не са единствената заплаха за мореплавателите и техните ветроходи – богатствата на Новия свят привличат пирати, а необятният океан става все по-малко необятен и непрестанните войни на европейските монарси започват да се разпростират и из него. В района на първите колонии започват да плават приватири – частни мореплаватели, наети от дадена колониална сила да нападат вражески кораби по време на война. А в краткотрайните моменти на мир въпросните частници често търсят прехраната си отвъд закона и действат като пирати, въпреки заплахата от смърт чрез обесване.

Двеста години след откритията на Колумб тънката линия между приватири и пирати в Карибския район е почти напълно заличена, а от коренното население на Бахамите не е останало почти нищо след няколко френско-испански нашествия и заселването на английските пуритани и плантатори. Някъде по това време Хенри Ейвъри, наричан от мнозина „краля на пиратите“, пристига в Насау, главното пристанище на Бахамите, подкупва местния английски губернатор и създава база, която в следващите 20-ина години се разраства и засилва, благодарение на стотиците приватири, останали без работа след края на поредната война между Испания и Англия. Скоро Насау се превръща в пиратска „република“, която става дом на цяло съзвездие от легендарни пирати, сред които Бенджамин Хорниголд, Едуард Тийч (Чернобрадия), Чарлз Вейн, Джак Ракам, Ан Бони и Мери Рийд. Част от тези пирати продължават да се вихрят из Карибите дори след като новоназначеният губернатор Уудс Роджърс успява да върне Насау в лоното на английската Цивилизация.

Краткотрайният успех на пиратската дейност в Карибите днес е известен като Златната ера на пиратството и продължава да вълнува и вдъхновява човешката фантазия. Книгата с кратки биографии на някои от знаменитите пирати от Насау A General History of the Pyrates (с пълно заглавие A General History of the Robberies and Murders of the Most Notorious Pyrates) на Капитан Чарлз Джонсън става хит още с излизането си в Англия през 1724 г. и успехът ѝ води до публикуване на втори том с нови пирати и още по-фрапантни истории. Англичаните четат тези книги в захлас, очаровани от екзотичните борбени образи, които са им едновременно близки и далечни. По това време Златната ера на пиратството е към края си и повечето ѝ герои вече са увиснали по бесилките, но спомените за сензационните събития, описани в книгата на Капитан Джонсън, са все още пресни, а пиратите продължават да са актуална заплаха за търговията в Карибския район и ще са такава в продължение на още цял един век.

Скоро феновете на книгите започват да публикуват свои собствени произведения, с измислени пирати и истории, които на свой ред очароват и запленяват нови поколения писатели. Сред тези писатели се нарежда и Робърт Луис Стивънсън с романа си Островът на съкровищата, който се превръща в безсмъртна юношеска класика, задължителна за всяка романтична, мечтаеща за приключения душа, въпреки че се появява на бял свят десетилетия след кaто военните флотилии на европейските кралства и северноамериканските колонии слагат край на пиратството в Карибите.

Значението на тези книги за съвременното изкуство е огромно. Освен че създават болшинството от клишетата, които днес свързваме с пиратите, те успяват да заличат от колективната ни памет онази история, истинската, пълна с безизходица, зверства, кръвопролития, политика, войни, алчност, грабежи, разрушения и геноцид и я заместват с нов много по-романтичен наратив за пиратите като колоритни личности с техния симпатичен егоизъм и несломим стремеж към свобода, който ги изправя пред Голиата на европейските империи в една обречена война за ценности, несъвместими с тези на безмилостната и поробваща Цивилизация.

Новият наратив се оказва учудващо могъщ и устойчив, вероятно защото до неотдавна дори академиците в областта ползват книгата на Капитан Джонсън като един от основните си източници на информация. Самата книга е обвита в мистерия, достойна за приключенските романи, които вдъхновява. Изследователите на епохата все още спорят кой е писателят зад псевдонима „Капитан Чарлз Джонсън“ и една от популярните хипотези е, че той е друг колос на юношеската приключенска литература – Даниел Дефо, авторът на Робинзон Крузо.

Голяма част от информацията за пиратите пък е получена от интервюта, които опозореният Уудс Роджърс дава малко след като излиза от затвора, където е вкаран въпреки успехите си в Насау, заради парични задължения. Гореспоменатата хипотеза се подхранва от любопитния факт, че бившият губернатор на Насау вече има значителен принос към творчеството на Даниел Дефо: реалният първообраз на Робинзон Крузо, шотландецът Александър Селкърк, е спасен от самотния си остров именно от Уудс Роджърс.

Така границата между истина и фантазия се размива съвсем и книгата на Капитан Джонсън се превръща в едно съкровище от подшушнати от легендарни очевидци тайни, които мистериозният ѝ, но потенциално познат на всички ни автор, е събрал и заровил сред страниците ѝ. A General History of the Pyrates не само описва пиратите и порядките им, а е част от живата, дишаща легенда за тях. И ефектът на тази легенда е неустоим. Ние хората сме дълбоко влюбени в пиратите и любовта ни е подхранена от романтичната митология, която разни любими стари и нови заглавия са взимали с пълни шепи от опуса на Джонсън. Книги (и екранизациите по тях) като Островът на съкровищата, Питър Пан, и Принцесата Булка. Анимационни и игрални филми като поредицата Карибски пирати, Дяволчетата и Планетата на съкровищата. Видеоигри като серията Monkey Island, Asassin’s Creed: Black Flag и Uncharted 4: A Thief’s End… От краха на пиратската република в Насау са минали 300 години, но пиратите днес са толкова популярна част от поп-културата ни, че дори Мъпетите имат филм за тях (Мъпетският остров на съкровищата), а в страна като Япония, която няма нищо общо с Карибите като история и култура, най-продаваната манга на всички времена, One Piece, е, отново, за пирати.

Осъзнавам, че до момента дори не съм споменала сериала, на който е посветена тази статия, но мисля, че в случая е важно да опиша идейните и исторически рамки, в които се развива той и огромната културна предистория, която е довела до него. Защото тези рамки са сплав от историческа реалност и романтична художествена измислица, а Black Sails е едно от малкото модерни заглавия за пирати, които успяват да се разположат добре в тях, без да залитнат прекомерно към един от двата наратива. И защото този сериал е дълбоко повлиян от книгите, които споменах по-горе. По същество, той се явява като предистория на Островът на съкровищата (около 20 години преди събитията в романа), в която виждаме как Дългият Джон Силвър (Люк Арнолд) и Били Боунс (Том Хопър) малко по малко се приближават до познатите ни книжни образи. Капитан Флинт (Тоби Стивънс), който е само мимоходом споменат в романа, тук е един от главните герои (другият е Джон Силвър) и премеждията му с митичното съкровище от книгата представляват една от основните сюжетни нишки, която следваме в продължение на всичките 4 сезона на сериала. Но докато Островът на съкровищата е очевидна фикция, при това с доста семпли сетинг и персонажи, Black Sails ни представя едно комплексно и почти исторически достоверно Насау и в това е една от основните му сили.

We control something so valuable the whole of England wants it. We control Nassau.

Eleanor Guthrie

Насау тук не съществува като някаква изолирана сцена, на която да гледаме как еднокраки, еднооки и едноръки пирати с папагали на рамото пеят „Йо-хо-хо и бутилка ром“, когато не са твърде заети да търсят мястото, обозначено с Хикс, или да развалят проклятия и черни магии.

Вместо това Карибите са център на въжделенията на всякакви групи от хора. За Англия и английските колонии в областта те са важен търговски и военен стратегически център. За испанците те са опасна вражеска територия във времето на поредната англо-испанска война. За местните робовладелци, плантатори, пуритани и мисионери, те са нов дом и източник на поминък. А за разнородния сбирток от пирати, избягали роби, проститутки и търговци, те са малкото късче земя, където хората са свободни да изковат собствената си съдба, стига да имат нужните за целта качества.

Насау зависи от Англия и Англия зависи от Насау, но идеологичният сблъсък между хаотичната меритократична протодемокрация на пиратите и тромавата и окована в аристократични порядки Цивилизация на Стария свят води до непреодолим конфликт, който е основният сюжетен двигател на сериала. Наред с това виждаме и редица по-дребни конфликти – между капитан и екипаж, между различните екипажи, между пиратите, търговците, официалната администрация и плантаторите, между робите и поробителите, между различните английски колонии, между Англия и Испания… Всичко това е логична последица от историческите събития, които споменах в безбожно дългото си въведение, и включването му прави сетинга на сериала жив, реалистичен и безкрайно привлекателен. И най-хубавото е, че малките парченца, които изграждат този прекрасен свят, не са изсипани наготово в обяснителен инфодъмп, а са заровени като съкровища навсякъде – в убийствените костюми и декори, в страничните и главните сюжетни линии и най-вече в произволни, уж маловажни диалози, които лесно можеш да пропуснеш, ако не внимаваш.

В едни от най-любимите ми моменти в Black Sails пиратите с думи и постъпки загатват официалните регламенти, които са били подписвани от екипажите и са задавали правилата на кораба – от това как се разделя плячката до разнообразните наказания за нарушение на пиратския код. Наказания, между впрочем, от които дори капитанът на кораба не е можел да избяга, тъй като екипажът му е можел с вот да го свали от власт. Капитан Джонсън е публикувал няколко от тези официални регламентa в книгата си и те рисуват една учудващо напредничава и демократична картина на пиратските общества, в която всички на кораба са равни и имат право на глас, а важните решения се взимат от мнозинството (освен по време на битка, когато пълната власт е в ръцете на капитана).

В много отношения пиратите са изпреварили времето си със своята република, основана на личните качества на индивида. Тук се вижда и един от най-добрите примери за баланс на двата наратива, между които се люшкат пиратските произведения – историческата реалност, която прави света на Black Sails толкова истински, и романтичното до наивност литературно клише за отчаяната борба на свободомислещите пирати срещу оковите на Цивилизацията с наследствените ѝ владетели и класи.

Има и нещо друго, което прави сетингa на сериала близък до съвременния зрител. В много отношения той е огледало на днешния свят и в него лесно можем да намерим паралели за злободневните ни проблеми. Нашите собствени демокрации са залинели и застрашени и конфликтът между традиции и прогресивно мислене става все по-обострен. А някъде там витаят чудовища-идеологии и чудовища-човеци, с които двата лагера да оправдават собствената си агресия.

От друга страна пиратите в Насау са безкомпромисни в желанието си да живеят и да се себеизразяват както пожелаят, дори това да им коства живота. В резултат на това някои от главните персонажи са олицетворение на модерните тенденции за еманципация и равенство. Бисексуални и хомосексуални персонажи се борят за идеалите си и мястото си в света със същото ожесточение и достойнство като хетеросексуалните. Екипажите и самото Насау са несъвършени мултикултурни и мултирасови общества, с предимства и проблеми, подобни на тези, които имаме днес. А като изключим корабите, на сушата властта често се държи от жени. И докато сходствата със съвремието ни биха били не на място в повечето исторически сериали, в сериал, описващ епохата, родила Ан Бони и Мери Рийд (която за съжаление се появява само за няколко минути в последния епизод), те изглеждат напълно естествени.

За направата на Black Sails студио STARZ са наели като продуцент холивудския титан на бомбастичните блокбъстъри, Майкъл Бей, което им е осигурило дълбоки джобове и им е позволило да се развихрят визуално както никога досега. Black Sails се предполага да е сериалът-емблема на STARZ и се вижда, че пари в тази насока не са щадени. За радост на всички, Майкъл Бей обаче няма пряко участие в заснемането и режисирането на епизодите. Наместо това, сред гостуващите режисьори могат да се разпознаят редица именa (Алик Сахаров, Стив Боюм, Стивън Шварц), работили по популярни продукции като Игра на Тронове, Рим, Boardwalk Empire, Декстър, Свръхестествено, Лутър и прочее.

Сериалът е заснет в Кейптаун, ЮАР, където специално за направата на плажовете на Насау са били докарани над 500 камиона с пясък. Всичко останало е измайсторено в такива подробности, че дори миризмата е правилна (поне според актьорите на сериала). Всяка сцена е пир за окото – от сградите с люпещата се пъстроцветна боя до омазаните с какви ли не гадости дрехи, в които са облечени пиратите. Насау е хаотично, шарено и пълно с живот място и това се усеща благодарение на големия брой статисти и изпипаните им до съвършенство костюми.

В по-късните сезони действието ни изважда от Насау и попадаме на нови локации като Англия, младата колония Чарлстън (по онова време Charles Town) и дори планинско селце на избягали роби, които са пресъздадени със същото внимание към детайла и изглеждат фантастично. Но може би най-важната част от декорите си остават платноходите – тези изумително красиви продукти на човешкия гений, който с помощта на плат и въжета е успял да подчини на нуждите си една неумолима природна стихия.

За корабните сцени в Black Sails са построени цели два исторически достоверни кораба и в комбинация с добре използваната компютърна графика те създават едни от най-реалистичните платноходи, които сме гледали на екран. Това са огромни, трудноподвижни морски чудовища, с тегло и размери, за които си даваш сметка при всяка болезнено бавна маневра във водата, и които, парадоксално, изведнъж стават нищожно малки и крехки, когато вбесеният океан почне да ги подхвърля насам-натам като яйчена черупка.

В Black Sails на корабите им отнема часове, докато настигнат плячката си, а за всяка по-сложна маневра са нужни десетки човеци, които синхронизирано да дърпат въжета или да сгъват тежките платна, докато вятърът безмилостно бие в тях. Хвърчащите гюлета превръщат всяка дървена повърхност в пръскащи се смъртоносни шрапнели. А абордажите са кървав хаос, в който тромави човешки същества пъплят по въжени стълби и отчаяно се опитват да посекат преди да бъдат посечени. Майсторски заснетият екшън в сериала показва бруталната, смразяваща кръвта реалност на морските битки, такава каквато не сме я виждали дори в големите холивудски продукции. Няма и следа от лежерните акробатични ескапади от филмите на Дисни за Джак Спароу.

England has no more appetite for taking this place back today than it did yesterday, or last month, or last year. Because they know it’s inhabited by too many men like me. Men who would die before being another man’s slave again

Charles Vane

Уудс Роджърс

Последното парче реална история в сериала, на което искам да обърна внимание, са легендарните пирати от републиката в Насау, които споменах по-горе и които в Black Sails делят екран с фикционалните герои на Робърт Луис Стивънсън. Парадоксално, в сериала тези т. нар. реални пирати всъщност са почти изцяло нереалистични романтизирани образи, плод на литературата, която ги е направила популярни. Тук вече с пълна сила си личи влиянието на Капитан Джонсън и неговата A General History of the Pyrates. Духът на книгата е уловен и пресъздаден, въпреки че историята на повечето пирати е силно променена.

Създателите на Black Sails са имали нелеката задача да напишат сериал, чийто финал е вече известен на всеки, който е чел учебниците си по история и Островът на съкровищата. Промените, които са направили в житията на някои от реалните пирати, успяват да задържат изненадата жива, а това, че са отделили внимание на множество странични сюжетни линии и на развитието на многобройни цветисти персонажи, създава нови източници на интерес.

Част от удоволствието от сериала е в опознаването на мотивите на неговите герои. Едни искат да се прославят, втори – да трупат богатства, трети – да отмъстят за загубена любов. Но рано или късно всички биват погълнати от въртопа на неминуемата война срещу Цивилизацията, която се развихря с пълна сила в мига, в който Уудс Роджърс (Люк Робъртс) стъпва в Насау в трети сезон. Тази отчаяна битка ни е показанa и като визуална метафора в изключително стилното интро на сериала, в което скелети и пирати се бият за надмощие на фона на епичната хърди-гърди мелодия на талантливия композитор Bear McCreary.

Едуард Тийч

По-важните персонажи в Black Sails (и историческите, и измислените) са епохални, страстни личности, екстремни в любовта и омразата си и способни на чутовни, легендарни подвизи. Пиратите са различни, до пълна противоположност понякога. До зверовете Чарлз Вейн (Зак Макгауън), Едуард Тийч (Рей Стивънсън) и Ан Бони (Клара Паджет), които преминават като валяк през противника, се нареждат находчивите “слабаци” Джак Ракам (Тоби Шмитз) и Джон Силвър, които разчитат на бързите си ум и език, за да могат да се измъкнат от неприятностите, в които се озовават постоянно. Флинт и Уудс Роджърс пък са добри и в двете и това ги прави истински плашещи на моменти и превръща стратегическото съревнование между тях в брутална, кървава война. А някои пирати, като застаряващия Бенджамин Хорниголд (Патрик Листър), са изморени от постоянната борба, която представлява животът им отвъд закона и търсят начини за легитимация.

В Насау виждаме още няколко важни образа, които са оригинални за сериала. Това са тайнствената Мисис Барлоу (Луиз Барнс), която е любовница на Флинт и ключ към трагичното му минало, безкомпромисната Елинор Гутри (Хана Ню), която „изпира“ плячкосаната от пиратите стока и я продава легално по пазари в колониите, и хитрата, привидно кротка проститутка Макс (Джесика Паркър Кенеди), която малко по малко се катери в йерархията на острова със завидните си политически умения. Има и редица герои, които не мога да спомена тук, защото се появяват в по-късните сезони или са в основата на важни сюжетни обрати, които не са свързани със събития, познати от историята ни или Островът на съкровищата, и като такива е най-добре да останат изненада.

Капитан Флинт

За съжаление, персонажите в сериала са с променливо качество. Флинт е може би единственият от тях, който успява да оправдае високите очаквания, породени от великолепните сетинг и визия на Black Sails. До голяма степен това се дължи на феноменалното, почти Шекспирово изпълнение на Тоби Стивънс, който е от онези гениални актьори, играещи с всяка фибра на тялото и лицето си и засенчващи всички останали с присъствието си. Тоби Стивънс успя да ме накара да повярвам в омразата, която Флинт изпитва към Англия и убиващата всякаква радост Цивилизация. Той предава мракобесието, в което героят му постепенно изпада, по толкова въздействащ начин, че сценарните глупости около него някак спряха да имат значение. Образът на Флинт е поредният пример за дуализма между реалност и фикция, с който е пропит целият сериал. Капитан Флинт е маската, която английският моряк Джеймс Макгроу е принуден на носи, за да постигне това, за което той и Мисис Барлоу са платили с живота си.

Мисис Барлоу

Мисис Барлоу също е прекрасна, макар че ми беше нужно повече време, за да я оценя като персонаж. Въпреки нагледната ѝ кротост и досадното ѝ страдане по добрите стари цивилизовани времена, на моменти тя ни позволява да погледнем под повърхността, където клокочи непримиримост към душепогубващите порядки на Англия, която се мери по сила с доста по-експресивната ярост на Флинт.

Чарлз Вейн и Елинор Гутри са другите добре развити образи в Black Sails, макар че на моменти губят консистентност и вършат някакви неща, които противоречат на характера им. Зак Макгауън и Хана Ню са прекрасни попадения за тези роли и химията помежду им прави болната любовна история на Вейн и Елинор едно от най-интересните неща в сериала.

Чарлз Вейн

Вейн е квинтесенцията на романтичното пиратство – героичен образ, живеещ според собствените си принципи, за когото свободата е най-важното нещо и според когото всеки получава това, което заслужава. В света на мангата и анимето има едно понятие „otoko no roman“ (в превод: мъжка романтика), което описва точно този романтичен приключенски дух, с който са пропити заглавията за момчета и млади мъже. Вейн би се вписал прекрасно в мангата One Piece и някои от постъпките му са сякаш извадени от там. Зак Макгауън прави зашеметяващо изпълнение и успява да предаде всички фасетки от образа на този така харизматичен герой – от хищническата му визия и животинската му виталност до емоционалната му уязвимост пред Елинор.

Елинор Гутри

Елинор от своя страна изглежда и се държи като интелигентно написана версия на Елизабет Суон от Карибски пирати. Подозирам, че тази прилика е напълно търсен ефект, резултат от желанието на писателския екип на Black Sails да деконструира Елизабет през призмата на реалистичния пиратски свят в сериала. Отне ми време да я харесам, но скоро бях спечелена от безпардонността, с която управлява цялото Насау, безстрашието и интелекта ѝ. Елинор е рядко силен женски образ в медия, която отчаяно има нужда от такива. Тя е и един от queer персонажите в сериала и връзките ѝ с Вейн и Макс са добре развити и значителни за сюжета.

Всъщност, в Black Sails няколко от главните герои са queer и дори може да се поспори, че целият сериал е резултат от една хомосексуална любовна история. Това изглежда като доста необичайно прогресивно решение, като се вземе предвид, че пиратите са традиционна мачо тематика. Въпреки това хомосексуалните връзки и секс изглеждат съвсем естествено в живия сетинг на разкрепостеното Насау, което е антитеза на фригидната консервативна Англия. В това отношение Black Sails е чудесен пример за добре направени queer персонажи и взаимоотношения, в сериал, в който queer тематиката не е основният фокус и е свеж полъх в морето от хетеро и хомо-клишета в телевизията. Опитите на STARZ да достигнат HBO по сериозност обаче означават, че и тук гледаме графични секс сцени (хомосексуални и хетеросексуални), със или без причина. Но с напредването на сериала самоцелният секс намалява и спира да изглежда като тъжни експерименти по фенсървис и скандалност.

Останалите персонажи са прилични и актьорите подбрани за тях са подходящи и се стараят, но материалът, с който трябва да работят, е зле написан и оттам страдат и самите герои.

Елинор, Ан Бони, Джак Ракам и Макс

Макс се предполага да е хитра и находчива и да може да изкопчи информация от всеки с помощта на женските си прелести и комбинативния си ум. За съжаление, тези ѝ свойства се използват от сценаристите за мързеливо написани сюжетни обрати, с които да бутат фабулата на сериала в каквато идиотска посока им е скимнало в момента. Резултатът е, че Макс е недостоверна и оттам и сюжетните линии, свързани с нея, са недостоверни. Отделно, Джесика Паркър Кенеди говори с неприятен монотонен фалшив френски акцент, който прави сцените с нея трудно поносими, особено като се вземе предвид какви количества логорея се изливат в тях.

Любовният триъгълник между Макс, Ан Бони и Джак Ракам е ужасно досаден, заема неприлично много време и демонстрира, че сценаристите си нямат никаква представа какво искат да направят с Ан Бони и така пропиляват един от най-култовите женски персонажи от реалната ни история с някакви сапунени опери. Джак е доста по-добре развит и необходим за повествованието, а и актьорът му Тоби Шмитз е създаден за ролята на този колоритен шушумига. В първите (по-леките) сезони на Black Sails има някои хумористични моменти и почти всичките са с участието на Ракам. За моя радост, сценаристите са включили в сериала по доста симпатичен начин известния от книгата на Капитан Джонсън навик на реалния Джак Ракам да се облича в дрехи, направени от американ, и обсесията му по дизайна на пиратския му флаг (череп с два кръстосани меча под него).

Джон Силвър

Джон Силвър е друг персонаж, който дърдори прекомерно и чиито диалози и монолози са доста болезнени за слушане. Силвър е вторият главен герой на сериала и се предполага постепенно да се превърне от шикалкавещ тарикат във властна личност на нивото на Флинт. Понеже сценаристите не са успели да ни покажат това израстване на характера на Силвър, то ни се обяснява в прав текст нееднократно, а приятелството между Флинт и Силвър, което е сред най-важните взаимоотношения в сериала, е безмилостно навряно в носа ни посредством прочувствени и безкрайно изкуствени разговори между двамата.

Подобни вербални експозиции има и за други важни персонажи в Black Sails. Например, от нас се очаква да повярваме, че Едуард Тийч е брилянтен стратег, защото Джак Ракам ни го казва, броени минути преди Тийч да вземе редица стратегически решения, които са всичко друго, но не и брилянтни. А Мисис Барлоу ни разказва с премрежен поглед какъв обаятелен и велик мислител е съпругът ѝ, въпреки че кадрите с него не успяват да създадат подобно усещане у зрителя.

Всъщност, тези проблеми са в основата на силното ми разочарование от сериала, защото той наистина имаше потенциал да стане телевизионен шедьовър и да направи STARZ студиото, което им се иска да бъдат. Този потенциал беше пропилян от посредствения сценарий и желанието да имаме повече динамика от смисъл в действието. На моменти дори ми беше трудно да повярвам, че изпод перото на същите хора, които са създали изумителния свят на Black Sails и които съвсем съзнателно и целенасочено си играят с идеята, че добре направеният наратив може да промени историята, така както книгата на Капитан Джонсън е променила нашата, са успели да излязат толкова нескопосани диалози, сюжетни обрати, деус екс макина моменти и, изобщо, наративи.

За сериал, в който на няколко пъти директно ни се обяснява, че разказвачът, който владее потока на историята, владее също сърцата и ума на зрителите и в който героите често манипулират реалността и общественото мнение като създават и манипулират истории, Black Sails се дъни непростимо точно на ниво история. А зле скалъпената история на свой ред съсипва и персонажите. Така например Били Боунс, който в първи епизод беше толкова незначителен за Флинт, че роди култовата реплика „Who’s Billy?“, по-нататък ни беше развит като един от най-важните хора в екипажа, а Флинт внезапно се оказа напълно запознат с драматичното му минало. Въпросното минало на Били като син на активисти, печатащи пропагандни памфлети, пък се появи доста удобно от нищото, за да задвижи разни сюжетни линии в трети и четвърти сезон. Като резултат от тази съшита с бели конци фабула, аз така и не можах да повярвам на великите пропагандни умения и постижения на Били, което е доста лошо, като се вземе предвид, че едно от тези постижения е легендата за Дългия Джон Силвър.

До голяма степен недостоверността на Силвър като лидер, равен на Флинт, се дължи на недостоверността на Били Боунс като майстор на наратива, а тя пък се дължи на лошите наративни умения на писателския екип. Последният сезон е особено неприятен в това отношение, до степен че е почти негледаем. В най-сериозния и катартичен момент за Насау и пиратите атмосферата и визията са порядъчно мрачни и тягостни, а главните герои се държат абсолютно неадекватно и развалят целия ефект от трагизма на ситуацията. Този спад в качеството беше осезаем още в трети сезон, но в четвърти просто вече няма какво да го компенсира. Самият финал всъщност е приличен и оставя възможност за различни интерпретации, въпреки че е продукт на поредния деус екс макина похват. Аз обаче съм склонна да простя някои от наративните прегрешения около финала, заради прекрасно заснетата последна сцена на Флинт.

Ще завърша този неприлично дълъг трактат с това, че досега не съм гледала друго заглавие, което да поражда толкова противоречиви чувства у мен и да ме кара да го обичам и мразя по такъв страстен начин. Заради това вътрешно противоречие, а и защото се опитвах да съм изчерпателна без да оспойля най-важните сюжетни обрати, писането на този материал беше истинско мъчение и ми отне повече от месец. Надявам се четенето му да е доста по-приятно преживяване. Може би трябваше да го направя като кратко стандартно ревю, но цялото ми същество се бореше против това. Кощунствено ми изглеждаше, някак. Защото колкото и големи да са му кусурите, Black Sails в момента e БЕЗАПЕЛАЦИОННО най-доброто художествено произведение за Златната ера на пиратството, която пък от своя страна е от най-интересните епохи в историята ни. Технологично също най-накрая сме стигнали ниво, което позволява направата на сериал с такъв визуален размах.

Всъщност, в последните няколко години, заедно с Black Sails излезе още едно страхотно заглавие за пиратите от тази епоха. Става дума за видеоиграта Assassin’s Creed: Black Flag, която по отношение на персонажите е по-добра от Black Sails и се движи по-стриктно по книгата на Капитан Джонсън. Споменавам го тук за тези от вас, които като мен са влюбени в Насау и си мечтаят да се пошляят по улиците му или да уловят вятъра в платната си и да потеглят на приключение из безбожно сините карибски води. Black Flag дава тази възможност и в един по-добър свят щяхме да имаме ревю и за него.