Тази година анти-Оскаровото крило на ShadowDance надделя и взехме решението да не отделяме специално внимание на номинациите на Американската филмова академия, както сторихме миналата година. Вместо това избрахме да представим накратко кои са филмите на 2016 г., които са се харесали най-много на авторите в списанието. Задачата се оказа нелека, защото за някои от нас миналата година беше изненадващо постна във филмово отношение и не можахме да се сетим за дори 5 филма, които да са ни впечатлили особено силно. Друга част от екипа завидя на тези от авторите, които вече са имали възможността да гледат в чужбина обещаващи филми, за съжаление все още недостъпни за българския зрител (София филм фест, ти си единствената ни надежда!). А тук-таме се срещаха и хора, които държаха да отбелязват, че тези филми не са им „любими“, просто горе-долу са им харесали. В крайна сметка всеки от участващите автори определи кои са петте (или четирите, или трите…) филма от 2016 г., които са му/ѝ харесали най-много; подредихме заглавията по брой гласове и за всеки от тях, дори и за тези, получили само един глас, написахме накратко с какво тези филми са ни впечатлили. Надяваме се сред тези 24 филма да откриете някой, който все още не сте гледали, но който ще стане любим и на вас.

Intery

Първи контакт

Roland
Любим още и на Ordo Malleus, Intery, Moridin, Aravala, Killua и Random

Трябва да ви кажа, че след като си дадох сметка кои са останалите участници в надпреварата на Оскарите за най-добър филм тази година, ненавистта ми към Най-Надценената Лента За Последното Десетилетие* – и без това подхранена от пълната ѝ социална безхаберност и отвратително лошото съвпадение на момента, в който излезе – достигна почти патологични пропорции. Причината за това откровение е наличието на Първи контакт сред номинациите. Винаги е дразнещо, когато имаме научна фантастика, номинирана за най-престижната филмова награда в света, и шансовете ѝ да спечели са нулеви.

Както и да е, политическата гаргара на Академията не може да развали качествата на филма, а те са МНОГО. На първо място, това е рядък случай на фантастика на големия екран, която не е базирана на екшън и конфликт. Вместо това Денис Вилньов ни предложи силна научнофантастична история, чийто източник е разказ на уважаван съвременен автор в жанра. Това е безкрайно рядко явление и си струва да му се обърне внимание, защото потенциалният успех на Първи контакт означава, че продуцентите в Холивуд ще са по-склонни да дават зелена светлина на сходни проекти. Не по-малко важно, сюжетът обръща специален поглед върху лингвистиката и философската природа на комуникацията – теми, които рядко попадат под прожектора, а би трябвало. Езикът като проводник на времевото възприятие е радикална идея, върху която съвременната фантастика, а и наука работят доста, и е радостно да я видим на екран на масово произведение. Много умереният визуален тон, накъсван от резки сцени на вълнение, допълнително щрихова Първи контакт като шедьовър на фокусирания минимализъм.

Филмът определено заслужава да спечели част от осемте Оскара, за които е номиниран. Макар и, разбира се, шансът за най-добър филм да е нулев, лентата абсолютно би могла да отнесе най-добра режисура, адаптиран сценарий или поне кинематография и звуков монтаж. Но независимо от това как ще протече нощта на Оскарите, Първи контакт си остава един от най-силните научнофантастични филми, правени някога, и една от най-добрите репрезентации на контакта с чужд разум, които съм срещал. И предвид огромните ми претенции, това не е малко.

Фантастични животни и къде да ги намерим

Dr. Horrible
Любим още и на Roland, Moridin, Aravala

Не е възможно да се говори за фантастичните филми през 2016 г., без да се спомене и най-фантастичният от тях – Фантастични животни и къде да ги намерим!

Лично у мен, а предполагам и у безброй други зрители, отраснали с филмите и романите за Хари Потър, тази лента събуди величествен спектър от емоции и усещания – от приказно връщане към младостта, невинността и красотата до болезнено напомняне за несъвършенствата и несправедливостите и в света, в който живеем. Филмът, по сценарий лично на Дж. К. Роулинг, разказва история, която не е свързана директно със събитията от Хари Потър – развива се няколко десетилетия по-рано с други герои на друг континент, но все пак прекрасно съчетава всички елементи, заради които публиката така пламенно обичаше поредицата за очилатия магьосник: визията е съвършена, магиите и фантастичните животни изглеждат страхотно, шегите са истински весели, но и сериозните послания са истински значими. От силните страни на филма е и чутовната игра на Еди Редмейн (Клетниците, Теория на всичко), който превръща Нют Скамандър в изключително чаровен и симпатичен непохватник. За мен лично специална похвала заслужават също така Алисън Судол и Дан Фоглър , чиито персонажи – Куини Голдстин и Якоб Ковалски – имат най-докосващата и красива любовна история, която Роулинг някога е създавала.

Освен всичко гореизброено Фантастичните животни успя да изпълни и още една важна задача – превърна се не просто в чудесен допълнителен филм от поредицата за Хари Потър, а в превъзходно начало на отделна нова поредица. За момента са обявени пет филма и мога без колебания да заявя, че ще чакам с огромно нетърпение абсолютно всеки от тях.

Moonlight

Roland
Любим още и на Killua и Vivian

Moonlight не е лек филм. Не е и лесен за обясняване, предвид специфичната си тематика, която е безкрайно далечна за средностатистическия европеец. Лентата е поглед върху живота на чернокожите в американското гето и какво означава да израснеш различен не само в очите на обществото, но и на собственото си малцинство. Филмът ни показва своя протагонист Шайрон в три различни фази, всяка обособена в отделен сегмент. „Little“ е историята на малкото момче, тормозено от по-агресивните деца, което не разбира какво значи думата „faggot“ и защо майка му не го защитава от враждебния околен свят. „Chiron“ ни показва тийнейджъра, опитващ се да се отърси от страховете си и да излезе от черупката, с която се е покрил, може би с помощта на хора, способни да отвърнат на чувствата му. „Black“ ни запознава с мъжа, който е научил по трудния начин, че плачът е слабост и че за да оцелее във враждебния свят, трябва да стъпче „различността“ си. Това не е плашливото дете или чувствителният слабоват младеж, а културист, превърнал собственото си тяло в стена, който буди респект и дори страх, защото не вижда друг начин да живее.

За американския зрител Moonlight е може би най-важната лента за последните много години, но особено сега, когато страната е разкъсвана от една от най-жестоките морални кризи в историята си. В година, в която всички битки изглеждат изгубени и всяко малцинство в Америка се оказва отново под обсада, а расизмът е толкова мейнстрийм, че е намерил дори почва да покълне в Белия дом, филм, който безкомпромисно, без никаква украса и филтриране, те вкарва в живота на чернокож хомосексуален мъж от гетото, не би могъл да бъде по-необходим. Дори ако игнорираме политическата страна на нещата, това конкретно малцинство – LGBT афроамериканците – почти не са имали роля в Холивуд, която да не е била или комедийна, или толкова напудрена, че да губи всякакъв смисъл. Moonlight е може би първият филм в историята на американското кино, който дава реална платформа и репрезентация на едно от най-потъпкваните малцинства в страната – мразени не само на базата на цвета на кожата си от обществото като цяло, но и от собствените си семейства заради алтернативната си сексуалност (тъй като чернокожите в Америка все още са доста по-хомофобски настроени от останалите сегменти в страната).

Но дори извън тези си достойнства, Moonlight остава просто един изключително добре заснет и изигран филм. Актьорска игра (изключителни изпълнения от всички посоки), камера, музика и безкомпромисен реализъм – героите говорят на ебоникс*, вместо литературен английски – всичко е на безкрайно високо ниво, и ако Академията не я тресеше Бялата Носталгия, това щеше да е безпрекословно носителят на Оскара за най-добър филм (след епичния фройдистки лапсус в края на Оскарите несъмнено можем да благодарим на Роланд, че така успешно поигра по чувството за вина на Академията  – бел. ред.).

Зоотрополис

Aravala
Любим още и на Moridin и Killua

Без бой заявявам, че анимациите не са ми страст. Или поне не така, както бяха преди 20 години. При това положение не знам какво ме накара да организирам солидна група приятели за общо гледане на Зоотрополис. Но фактът, че само половин час след началото на филма нашата дузина възрастни се смееше бурно и огласяше залата, говори сам за себе си.

Историята е за една чаровна зайка, която решава да излезе от традиционния за семейството ѝ поминък – отглеждане на моркови – и да преследва мечтата си да стане полицай в големия град. Това се оказа не само поднесено интересно за възрастни, а и напълно в състояние да ги забавлява искрено. Може би защото повечето от тях са се сблъскали с предизвикателства и пречки, доста подобни на тези, които тормозят и главната героиня.

Резултатът е един отличен филм, сред малкото тази година, които ме забавляваха и очароваха. Откриват се прекрасно осмени клишета и няколко великолепно спазени такива. Историята е цветна и забавна, но и сериозна, където трябва. Нищо не мога да кажа за музиката (Shakira, Shakira – бел. ред.), но акцентът на героите и персонификацията на определени човешки качества като животни са повече от сполучливи.

Но защо формулата на Зоотрополис работи толкова добре? Не и заради сериозните теми за дискриминацията и лепенето на етикети в съвременното общество, макар те да са основната възпитателна основа на филма. Просто начинът, по който е реализиран, се оказва добре работеща сплав от шеги и препратки, които имат своя ефект върху децата, но съвсем различно послание и асоциации за възрастните.

Ако сте пропуснали да го изгледате през 2016 г., то моят съвет е да съберете всички околни деца и приятели и да наваксате. Гарантирам ви, че някои от най-култовите реплики и препратки ще намират място в разговорите и коментарите в компанията дълго след това.

Това е само краят на света

Killua
Любим още и на Vivian

Това е само краят на света е задушаващ филм – задушава със странни, често нелогични диалози; с почти непрестанен поток от думи и викове; с близки кадри и напрегната до скъсване семейна атмосфера; с постоянна каскада от емоции; с малки пространства, от които нито героите, нито зрителите могат да избягат. Но въпреки това или може би именно заради това този филм-пиеса* е изключителен и горещо го препоръчвам на всеки, който е готов да затаи дъх за два часа.

Историята е простичка – Луи (Гаспар Юлиел) е един блуден син*, който се завръща след повече от десетгодишно отсъствие, вече преуспял драматург, за да съобщи на семейството си, че умира. Това е. Почти нищо не ни е разкрито от миналото, нито какъв е поводът за напускането, макар причината да не е трудна за отгатване – задушаващата атмосфера в едно дисфункционално семейство.

Завръщането на Луи отпушва кратера на вулкана и всички натрупани през годините емоции изригват срещу него. А той говори предимно с очи (не използва повече от три думи на реплика, както се шегува с него и майка му), и си припомня редките мигове от миналото, в които е бил щастлив, но от които настоящето постоянно го изкарва. Луи търси правилния момент, в който да разкрие на близките си защо се е върнал. И да си замине отново, този път окончателно.

Актьорската игра е изключителна, но от подобен звезден състав не очакваме нещо по-различно. Марион Котияр е е невзрачна женица, която не може да формулира едно изречение като хората, но пък очите ѝ разказват света. Тя е женена за брата на Луи, изигран от съвършения Венсан Касел – един разгневен на живота и съдбата никой. Актьорският състав е допълнен от Леа Седу в ролята на сестрата на Луи, и Натали Бей, неговата шармантна и властна майка. Камерата се фокусира преди всичко върху лицата на героите и ни разкрива безпощадно всяка една емоция – скрита или явна, а светлината шари в студени и топли цветове, като във финалната сцена ме остави без дъх.

Гледайте този филм. Въпреки противоречивите отзиви според мен Ксавие Долан е свършил чудесна работа и дори някои от вас да останат разочаровани, най-малкото ще оценят титаничния талант на актьори и оператори.

La La Land

Random
Любим още и на Vivian

Признавам си веднага, че не харесвам особено кино-мюзикъли. Може би и заради това La La Land ми хареса изненадващо много. Филмът търпи критики именно по линия на музикалните изпълнения и хореографията, които лично аз не намерих нито за лоши, нито за особено впечатляващи. За сметка на това харесах много лентата заради умния разказ, който подрежда историята малко като модерно пътешествие по следите на изгубеното време. Ненадейно процедили се тонове и образи насочват героите по възможните сюжетни улеи, различни, иначе изтъркани от употреба теми се бият едни с други, за да произведат носеща мелодия, която също като джаз изпълнение се намира в състояние на постоянно търсене и никога не е сигурна кое е правилното разклонение. La La Land нарушава доста клишета – както в организацията на сцените си, така и в сценария, – което аз разчитам по-скоро като умишлено решение, което е съзвучно с цялостното усещане от филма. В живия живот нещата рядко се случват по сценарий; вероятно няма да сбъднеш целта на живота си, сигурно няма да живееш happily ever after с голямата си любов, още по-малък шанс има да ти се случат и двете накуп, но въпреки това в един по-едър план всичко е възможно и често дори в пропилените възможности и слепите мечти се крие нещо красиво, стига хората да не ги е страх да продължават да правят истинско изкуство.

Маймуна

Moridin
Любим още и на Killua

С българските филми от ново време нещата обикновено са квантово несигурни. Може и всички да са гениални, но в момента, в който отидеш да ги изгледаш, вълновата функция се разпада и точно петдесет процента рязко стават ужасяваща гавра със седмото изкуство. Маймуна за щастие е от добрата половина и то дотолкова, че успя да се промъкне току до фаворитите ми Светът е голям и спасение дебне отвсякъде и Източни пиеси, а по същество се оказа и сред най-приятните попадения на цялата година.

Историята на малката Мая (брилянтна роля на Александра Костова) трудно може да ви остави безразлични. Тя е на прага на пубертета, търси как да комуникира със своята полу-сестра Ива (Радина Боршош), а всъщност търси и себе си. Не е най-подходящият момент баща им (Юлиан Вергов) да изпадне в кома, при това с усмивка на уста. Не е най-подходящият момент и да харесваш момчета, да шпионираш учители и да осиновиш маймуна. Но всичко това е част от леко кафкианския разказ (дело на студио Лента и на режисьора Димитър Коцев), който оживява плашещо артистично в ръцете на отличния оператор (и прекрасен фотограф) Александър Станишев. Още откриващата сцена с Дядо Коледа ще ви изправи на глутеусите ви, но почаквайте да видите стълбището в дома на учителя!

В поле, изпълнено с театрални декламации, от които българското кино не може да се отърве вече десетилетия, Маймуна е приятното изключение. Мая е истинско попадение, жестомимиката ѝ е ненадмината, а всички диалози ѝ се отдават подобно оловото на истинския алхимик от забравените векове. Много силна роля прави и все по-популярният Леонид Йовчев. Останалите персонажи са къде повече, къде по-малко плънка за историята, но магията на Маймуна така или иначе не е там. Тя е в простичкото, човешкото, красиво поднесеното и в крайна сметка доста трудно за приемане послание. Гледайте го – гарантирам, че няма да съжалявате!

Първият отмъстител: Войната на героите

Intery
Любим още и на Dr. Horrible

Гледането на мащабни холивудски продукции обикновено е съпроводено с доброволно потискане на знанието, че при тях става въпрос за страшно много пари и че много от артистичните решения в продуцирането им почиват върху стремеж за умножаване на тези пари. Първият отмъстител: Войната на героите е най-печелившият филм на 2016 г. и има многомилионна маркетингова кампания, и в същото време е толкова добър, че в нито един момент от него да не можеш да се откъснеш от случващото се на екрана достатъчно дълго, че да се сетиш за някаква си комерсиалност.

Смайващо е майсторството на създателите на филма, които жонглират с приблизително 256 герои и някак си успяват да направят участието на всеки един от тях смислено вместо самоцелно или претупано. Именно това е фундаменталната причина Войната на героите да бъде толкова обичан – може да бъде гледан като екшън със страхотна динамичност и впечатляващи ефекти, но силата му е в начина, по който си служи с персонажите в градената почти десетилетие киновселена на Марвел – персонажи, към които публиката е вече привързана и на чието развитие е била свидетел. Отмъстителите: Ерата на Ултрон се задъхваше изпод товара да придвижи пионките на героите си към нужните позиции, за да продължи общата история на киновселената по определен начин, а Войната на героите просто те оставя да се наслаждаваш на участниците, без да забелязваш дали те биват нарочно бутани нанякъде. Нещо повече, представени са дори двама нови герои, единият от които – Черната пантера – е завладяващ във всяка от сцените си и премиерата на индивидуалния му филм няма как да дойде достатъчно скоро, а вторият е една нова инкарнация на Спайдърмен, която обещава да бъде доста по-свежа от предишните.

Първият отмъстител: Войната на героите е прекрасен пример за това какви нива на забавление и удовлетворение можеш да предизвикаш у публиката си, ако имаш на разположение много пари и изградени в дузина по-ранни филми персонажи и взаимоотношения. Дано още от бъдещите кинопродукции на Марвел успеят да изравнят или надминат неговите постижения.

Възражение по съвест

Aravala
Любим още и на Ordo Malleus

От всички филми, които се случи да гледам през 2016 г., истината е, че един-единствен ми направи истински добро впечатление. След всяка една от останалите продукции излизах от киното леко отегчена в най-добрия случай и потресена от болезнената тъпота в най-лошия. Но създадения по действителен случай Възражение по съвест се оказа стойностен филм и въпреки – или точно поради – тежката тема смятам, че си струва гледането.

Годината е 1945, операция Айсберг се разгръща в Тихия океан и САЩ изпраща пехота и артилерия, за да си осигури контрол над остров Окинава, който е ключова локация за по-нататъшното успешно провеждане на вече проточилата се военна кампания. Победата е от огромно значение и за двете страни и това е една от най-зверските и кървави битки, провели се на територията на Тихия океан през Втората световна война (а и изобщо), като за по-малко от 3 месеца в окопите загиват над 80 000 души.

Насред този ад се появява Дезмънд Дос – млад мъж, който не вярва, че убиването на хора е единственият начин да служи на страната си. Той отказва да носи оръжие, записва се в армията като медик и с огромна решителност се изправя срещу последствията от този си избор. Оказва се, че се иска почти нечовешка воля и решителност да следваш принципите си, основаващи се на емпатия и милосърдие, в свят, изпълнен с мачизъм, едва прикриващ задушаващия страх и агресивната омраза на ужасени хора, борещи се за живота си. Героят на Дезмънд е трагически образ, въплъщаващ ярък идеализъм по един изключително човешки начин. Това го прави естествено близък и разбираем, а възхищението, което буди, е инстинктивно и хваща за сърцето много по-силно, отколкото ако беше поредният командос, неуморно избиващ врагове.

Филмът е типичен за Мел Гибсън като режисьор – кървав и натуралистичен до отблъскваща степен. Това според мен е единственият правилен начин да се поднесе подобна тема и адмирирам изключително красноречивите сцени и визуалното въздействие на продукцията.

Трябва да знаете, че Възражение по съвест не е от напудрените и нереалистични истории, които представят войната като нещо величествено и героично, създавайки погрешна представа колко страхотно е да носиш пушка и униформа и да управляваш танк. Не, войната и особено окопната война е събитие кошмарно, ужасно и потресаващо жестоко, до степен, напълно непонятна за нашето поколение. Смятам, че за това трябва да се говори, да се пишат книги и да се правят повече такива филми, защото незнанието води до арогантност и престъпно безпристрастие на обществено ниво.

Кубо и пътят на самурая

Killua
Любим още и на Moridin

Кубо и двете струни е произведение с необичайна красота – естетиката на филма още в първите минути ни омайва и започва да тъче своята история, а ние се понасяме по вълните на събуждащо сърцето пътешествие. В самото начало Кубо ни предупреждава да не мигаме, за да не изпуснем нещо, и ние постепенно осъзнаваме, че той иска не само да гледаме с широко отворени очи, но и с широко отворена душа.

Кубо и двете струни е различен и с това, че обръща внимание на рядко разисквани (особено в западните анимации) теми, които всъщност са жизненоважни за израстването на едно дете. Защото всички ние, още от ранна възраст, дори да не се сблъскаме челно с тях, неминуемо си задаваме въпроси за болката, загубата и смъртта. В Кубо смъртта не е просто пречка пред главния герой по пътя към някаква незнайна цел, нито временна спирка – справянето със загубата е пътят, който той трябва да извърви.

А нима има култура, която да се допълва по-точно с естетиката и посланията на филма от японската? Впечатлена съм от старанието и любовта, вложени в проучванията на една популярна култура, чието сърце обаче сякаш често остава непознато за нас. Екипът зад Кубо едновременно се отнася с уважение и разбиране към представянето на японското, но също така не се свени да комбинира, променя, добавя от себе си. Да създава изкуство.

И накрая искам да насоча вниманието ви към оригиналното заглавие на анимацията, което използвам и в този текст, тъй като то прекрасно резонира не само с финала, но и с цялостното усещане, което ми създаде филмът. И ако гледате внимателно без да мигате, Кубо може би ще съумее да докосне струните и на вашите души.

Аве, Цезаре!

Random

Дори средно силен филм на Итън и Джоел Коен е събитие в годишния кино-календар и Аве, Цезаре! потвърждава това. Братята се завръщат към любимата си тема за Холивуд и ни потапят в една пъстра картина от Златната ера на меката на киното, насред която са оплетени типични за тях мотиви. Човекът в обществото и човекът като творец, добро срещу зло, морал срещу религиозност, изкуство срещу съществуване – лентата определено си говори интензивно с целия Коенов канон и попълва пъзела му, макар и да не е сред по-важните му парчета. Налице е типичният за техен филм звезден актьорски състав, който в случая е още по-звезден заради опита да се предаде блясъка (и бутафорността) на Холивуд. Чудесни изпълнения от големи имена като Джордж Клуни, Скарлет Йохансон, Джош Бролин, Ралф Файнс, Чанинг Тейтъм, Джона Хил, и още по-страхотно включване от доста по-неизвестния Алдън Еренрайх; образцова операторска работа от Дийкинс и също толкова впечатляващи декори/костюми; осмиване на капитализъм и комунизъм едновременно, осмиване на самия Холивуд. Лепилото, което държи всички тези елементи, разбира се, е почеркът на братя Коен и способността им да пренареждат символи на екрана и в зрителската глава.

Светлина между океаните

Dr. Horrible

Колкото и да ме натъжава този факт, смятам, че Светлина между океаните е филм, който ще бъде забравен от историята. И това неминуемо бъдеще ще бъде предателство спрямо човечеството и Изкуството. Критиците приеха хладно Светлина, нарекоха филма „красив“ и „добре изигран“, но също така „прекалено емоционален“ и „мелодраматичен“. А по мое мнение тази лента е сред най-прекрасните филми, създавани за последните пет, че и десет години.

Светлина между океаните е, на първо място, майсторски режисиран и качествено заснет филм. Всеки кадър от лентата на Дерек Сианфранс е прелестен – природните пейзажи, зловещите сцени на могъщия океан, изпипаните декори, харизматичните актьори със силно екранно присъствие, филмът просто грабва погледа и сякаш отнема чисто физическата способност на зрителя да отмести очи. Светлина е, на второ място, филм с изключително плътна актьорска игра – Майкъл Фасбендър е доказано талантлив актьор, но невинаги попада на толкова многопластова роля, която да му позволи да покаже качествата си; Алисия Викандер, чиято филмография обхваща както страхотни филми като Ex Machina: Бог от машината, така и някои посредствени заглавия от рода на Джейсън Борн, тук е по-естествена от всякога, а Рейчъл Вайс демонстрира неподправена класа. И, на трето и най-важно място, Светлина между океаните е филм с прекрасна човешка история. Да, мелодраматичен е, да, в него има много сълзи, но все пак лентата нито за миг не изглежда изкуствена или неистинска. Историята е толкова емоционална, толкова затрогваща, толкова проста като сюжет и сложна в психологически план, че дни наред след изглеждането на филма аз мислех само за него. Това е филм за хората – за светлината и мрака в човешкото сърце, за самотата, която проправя път на егоизма, както и за свързването с другите, което ни прави по-чисти и по-добре. Сякаш всеки елемент от историята на човечеството – любовта, омразата, състраданието, алчността, волята за живот, дори войната – намира отражение в този великолепен филмов шедьовър.

И може би затова Светлина между океаните не звучи особено модерно, но за сметка на това звучи истински вечно. Това е филм за най-дълбоките и най-трайните елементи от душевността на човека. И дори историята да го забрави, аз все пак винаги ще бъда благодарен за това, че съм имал възможността да го изгледам.

Hidden Figures

Roland

Hidden Figures беше странна изненада в бокс офиса. „Другият филм за чернокожи“ в центъра на вниманието на Оскаровия сезон успя да надмине един куп доста по-пуканкови филми и не без основание. Лентата ни запознава с три слабо известни на масовия зрител жени, които играят важни роли в първия полет на Америка в космоса. По това време НАСА е също толкова сегрегирана, колкото и останалата част от Америка (борбата за десегрегация тъкмо е започнала, а Вирджиния е сред най-консервативните щати в страната), и Hidden Figures разказва историята на трите си героини в атмосфера на изключително грозно отношение както към чернокожите като цяло, така и към жените в науката конкретно. Но при все сериозния си сюжет, филмът е пропит с оптимизъм. В разгара на студената война и надпреварата между САЩ и Русия да изпратят човек в космоса, лентата в основата си е история за таланта, упоритостта и наградите, които те носят. Всяка една от трите жени, върху които пада фокусът, е оставила името си в историята като пионер в собствената си ниша.

Hidden Figures не може да се похвали с директността и безкомпромисността на Moonlight. Сюжетът е украсен и полиран, историческите факти са опростени, за да придадат по-голяма важност на безкрайно по-малък брой хора от реалното количество, участвало в изпращането на Джон Глен в орбита, и като цяло филмът си е Оскарова драма, откъдето и да го погледнеш. Но това не го прави по-малко силен, историята по-малко майсторски разказана, или тематиката по-малко значима и качествено представена (дори истинската Катрин Джонсън – главната героиня, изиграна от великолепната Тараджи Хенсън – одобри лентата) и гледането му по-малко задължително. И ако го нямаше Moonlight, това абсолютно щеше да бъде фаворитът ми за Оскар за най-добър филм.

Американска идилия

Ordo Malleus

Вече съм писал преглед на Американска идилия и той, надявам се, достатъчно ясно показва кое ми е допаднало в режисьорския дебют на Юън Макгрегър, където той играе и главната роля. Харесвам хора с (метафорични) топки, а да спасиш проблемна продукция, която адаптира награден с Пулицър роман, и то в първия опит на режисьорското столче… е, изисква смелост.

В други години едва ли бих поставил Американска идилия сред любимите си заглавия, но изминалата 2016 ми се стори доста постна откъм качествено кино и драмата на семейство Левов беше един от малкото смислени кандидати за личната ми класация.

Централните персонажи – Сиймор Шведа Левов, жена му Доун (Дженифър Конъли) и дъщеричката им Мери (Дакота Фанинг в по-голямата част от филма) – са солидно трио, макар че вниманието твърде ясно е съсредоточено върху образа на Шведа.

Театралният опит и образование на Макгрегър са оставили явен отпечатък върху облика на лентата и това е сред малкото по-нестандартни елементи в Американска идилия. По-горе използвах определението „солидно“ и го смятам за най-точно описание на цялостната продукция. Неопитният режисьор не се е отдал на творчески волности и макар филмът да няма големи пропуски, е лишен и от впечатляващи предимства.

Добри актьори, прилична визия и класическа драма, разказана по стандартен начин. Може би няма да ви накара да ахнете, но и трудно би ви разочаровал истински.

Green Room

Ordo Malleus

Подло изкривявам правилата със самото включване на Green Room в този материал, тъй като лентата официално видя бял свят през 2015 г. На много места по света обаче трилърът се появи по кината именно през миналата година и даде неубедително оправдание за своеволието ми.

Джереми Солние продължава възходящата крива от Blue Ruin и представя на зрителите впечатляващо заснет трилър с непогрешим актьорски състав. На места сред жанровите определения за филма ще откриете думичката „хорър“ и имайте предвид, че причините за това са някои добре подбрани натуралистични сцени.

Green Room няма излишна мазнина по себе си и е пример за майсторско управление на сюжетно темпо. Не бих добавил или извадил дори една сцена в него. Всеки кадър е визуално пиршество, но едновременно с това е и безкомпромисно функционален. Това позволява в относително кратките час и половина да се запознаем с участниците в драмата и да разберем по нещичко за всеки един от тях. Дори когато даден персонаж се появява съвсем за кратко, Солние успява да го превърне в повече от невзрачно присъствие около главните герои и така дава нужните плътност и реалистичност на лентата.

Точно тези две неща са особено необходими на Green Room, защото неговият сюжет е пределно простичък и ако дори за момент бъдеш „изхвърлен от филма“ с неправдоподобно действие или реакция,  той трудно ще те спечели отново. Банда пънкари, притиснати финансово, се навиват за участие в неонацистки бар малко на юг от гъза на географията. Стават свидетели на нещо, което не е за техните очи, и се оказват барикадирани в зелената стая, докато лидерът на бръснатите глави Дарси (големия Патрик Стюърт) е готов на всичко за да се отърве от свидетелите. Green Room е и една от последните роли на трагично загиналия млад талант Антон Йелчин.

Манчестър край морето

Intery

Манчестър край морето започва, показвайки ти един счупен човек. Счупен не по някакъв трагичен или дори драматичен начин, а просто човек, чието съществуване е напълно лишено от радост, надежда или дори удоволствие; чийто живот сякаш не е нищо повече от преживяване на деня с безразличие дали ще има следващ. Филмът ти дава известно време да забележиш това, защото обстоятелствата на персонажа – добросъвестността, с която върши работата си по дребни ремонти на жилища, както и ненарушената му способност да обясни на наемателите какво не е наред с тръбите им – на пръв поглед не го отличават като съвсем отделен от обществото. Но след като забележиш, че е, лентата ти дава доста време да спекулираш какво всъщност е довело главния герой до това състояние – един подход, който прави зрителя значително по-ангажиран в развитието на сюжета и ретроспекциите към миналото на героите.

Всички актьорски изпълнения в Манчестър край морето са впечатляващо въплътени съдове, в които са побрани неразрешимите въпроси за вината, прошката и съденето, които филмът поставя. Особени похвали заслужава изпълнението на Кейси Афлек, принадлежащо към онова актьорско майсторство, което удивлява не с прецизен контрол върху телесните движения (прославено при Леонардо ДиКаприо и Еди Редмейн последните години), а с привидна безизразност, дребните промени в която изразяват толкова много.

Pet

Killua

Pet е филм, който очаквах с голямо нетърпение – от една страна, трейлърът категорично ме спечели и съм го гледала неколкократно, от друга, обожавам Ксениа Соло (горе-долу единственото яко нещо в Lost Girl). Допълнителен бонус беше и присъствието на Доминик Монахан (Мери от Властелинът на пръстените, Чарли от Изгубени).

Въпреки завишените ми очаквания Pet не ме разочарова – е, съзнавам, че е далеч от шедьовър, но все пак ми достави огромно удоволствие и си го включвам в личния топ за годината. Динамичен психо-трилър, извратена любовна история, няколко изненадващи обрата, зловеща атмосфера – какво повече да иска човек? Бих казала, че като цяло е филм за едно гледане, но заради страхотната Ксения и личната ми любов към нея бих го гледала отново и отново.

Историята започва с несретника Сет, служител в приют за животни, който случайно засича в автобуса ученическата си любов Холи. След като опитите му да се сближи с нея претърпяват неуспех, решава да я отвлече и да я затвори в животинска клетка, както си му е редът. Или поне така изглежда на пръв поглед. Нещата се обръщат на няколко пъти в една постоянна игра на котка и мишка и всичко това е подплатено с харизмата, добрата игра и химия на двамата актьори. Разбира се, има малко карантия, но все пак филмът повече набляга на извратените герои и техните извратени отношения, а чисто визуалните опити да погнуси зрителя остават на заден план (и все пак тук е моментът да спомена, че Pet е сниман в същата стая като Убийствен пъзел).

Ако и вас ви спечели трейлърът, както стана с мен (предупреждавам, че разкрива известна част от обратите, така че цъкнете тук на свой риск), непременно гледайте и филма – има с какво да изненада!

Доктор Стрейндж

Aravala

Поредният филм във вселената на Марвел и първият, който изгледах с нарастващо удоволствие. И то не само защото намирам изпълнението на Бенедикт Къмбърбач за великолепно по всeки един параграф, а защото Доктор Стрейнж е наистина красиво заснет, остроумно изпълнен и с изключително добро темпо.

Историята разказва за неврохирурга Стивън Стрейндж, който е гений в своята професия и благодарение на смазващо голямото си его – абсолютен задник в личния си живот. Една катастрофа отнема способността му да извършва сложни операции и в този момент привлекателният high-functioning sociopath се оказва пречупен, а от някогашната самоувереност остава само черупка, изпълнена с гняв.

Стивън Стрейндж започва да търси път към предишния си живот. Запазил своята решителност, интелект и непоклатима увереност, че всички в този свят са му длъжни, той заминава на изток и безцеремонно нахлува в света на древен орден, посветен в опазването на света. Трансформацията, която претърпява в резултат на своето посвещаване, е значителна, но в същото време в унисон с личните му качества.

Новият Доктор Стрейнж е не по-малко арогантен и самоуверен, интелигентен и неподчиняващ се на авторитети. Това е едно от най-хубавите нещо във филма и останах много доволна, че не се опитаха да ми пробутат някаква банална и нереалистична коренна промяна в същността на героя. Любовната история също не ме удави в розова драма, а се придържаше на едно трезво и разумно ниво, без да обсебва сюжета.

Доктор Стрейндж е толкова очарователно нетипичен в своята иначе клиширана рамка, че спечели симпатиите ми с лекота и се нареди сред любимите ми филми тази година. Не защото беше дълбок и стойностен в някакъв екзистенциален смисъл, а защото беше чудесно написан, забавен, зрелищен и остави у мен впечатлението за един добре реализиран проект. Не мога да пропусна и прекрасната финална битка и нагледния резултат от това колко са ценни точно тези high-functioning sociopaths, които Къмбърбач играе толкова добре. Ако не сте гледали Доктор Стрейнж тази година – поправете грешката възможно най-бързо.

Часът на чудовището

Moridin

Трудно е да говориш за този филм, без сърцето ти да се свие на куршум. Не съм чел романа на Патрик Нес, всъщност не съм чел дори ревюто на Roland, и нямах особено добра представа какво отивам да гледам. Но и да имах, има ли как да се подготвиш за това, което просто боли? Няма. И това е окей. Ето тези прости думи Часът на чудовището опитва да ни каже по възможно най-красивия начин, с брилянтните си приказки от акварели, с мъдрите големи очи и страшния глас на чудовището си, а най-подир с припомнянето, че историите живеят отвъд времето на героите си.

По ирония на съдбата и трите ми фаворита за изминалата година са филми на една и съща тема – тази за справянето със загубата. Но ако Маймуна търси смисъл и фокус в страничните преживявания, за да изгради силата, необходима да се приеме неприемимото; а Кубо внимателно превежда героя си през всички стъпки на класическата старовремска история по пътя до прегръщането на неизбежния поток на времето; то Часът на чудовището е апотеоз на болката като терапия, сблъсъка с кошмара като единствен начин отрицанието да бъде изобличено и тъгата да заздрави сърцето.

Няма думи, достатъчно силни да опишат богатството на изразните средства в лентата на Байона, и най-добре би било човек просто да стисне зъби и да ги изживее в киносалона. Фантастичен, потискащ, яростен, топъл – колкото и прилагателни да наредим, истинският удар на филма идва от друго място. Другите два сякаш позволяват на детето да порасне, за да се справи. Часът на чудовището го кара да се справи, за да порасне. И ако е необходима приказка – а тя обикновено е – за да се случи това, то бъдете сигурни, че цветовете в тази са от най-наситените.

Captain Fantastic

Random

На пръв поглед, Captain Fantastic създава очаквания за нещо, което ще е по-скоро изкуствено и ще се опитва да си придаде непривични претенции. Филмът разказва за баща, който заедно със съпругата си отглежда шестте им деца в северозападните американски гори, учи ги на анархизъм, да оцеляват в дивото, винаги да използват собствените си мозъци и да странят от цивилизацията. Когато става ясно, че майката е починала, а богатите ѝ родители са решени на всичко, включително да насъскат полицията по него, само и само да не допуснат бащата до погребението, цялото семейство утописти, разбира се, поема именно към точката на конфликт. Семейство Кеш вероятно е обрисувано твърде оптимистично – децата умеят да ловуват, имат физика на атлети, четат надълбоко и нашироко, говорят Есперанто, – но въпреки това и въпреки малко насилената на места драма, Captain Fantastic успява да е достатъчно заземен към реалността. Простичките му внушения всъщност сработват удивително често, хуморът е по-скоро естествен, а и драмата в крайна сметка се доближава до усещане за нещо, което би могло да се случи. Утопизмът, разбира се, е изобличен като такъв, но по-изненадващото (и приятно) развитие е, че не е отречен за сметка на предвидим и поучителен край, както може да се очаква от семейна комедия-драма. Виго Мортенсен балансира добре ролята си, децата актьори също се справят тъкмо на място. Изключително приятен (включително визуално) филм без големи претенции, в който героите празнуват деня на Ноам Чомски вместо Коледа.

Флорънс

Roland

Флорънс беше абсолютна изненада за мен. Не защото не очаквам хубави неща от Мерил Стрийп или Стивън Фриърс, а защото изобщо не знаех за съществуването на филма, преди да се появи по екраните. Както казах и в ревюто си за Флорънс, за мен това е филмът на 2016 г., ако не като значимост, то определено като лично преживяване.

Ексцентричната меценатка Флорънс Фостър Дженкинс, останала в историята като кукувицата, изпяла може би най-ужасяващо некадърния концерт, който някой някога е виждал в Карнеги хол, се превърна пред очите ми от тотална пародия в човешко същество, което заслужава не присмех, а умиление, разбиране и в известен аспект дори уважение, предвид огромния ѝ принос за музикалната сцена в Ню Йорк по онова време. Разбира се, лентата на Фриърс не е някаква драма, поставила си за цел да възстанови доброто име на Флорънс или нещо подобно. Но ефектът от очовечаването на една хумористична историческа бележка под линия, при това в ръцете на актриса от калибъра на Мерил Стрийп (така де, тя е единствената от този калибър), ми подейства на емоционално ниво по начин, който определено не очаквах.

Мълчание

Vivian

Аз съм киноман откакто се помня. Връзката ми с Мартин Скорсезе не започна без трусове и дърпане от моя страна – все пак това не е режисьор, който едно единадесетгодишно момиченце би заобичало от раз. Обаче, както се случва с повечето стойностни неща в живота на човек, любовта ми към киното му се засили с годините и колкото по-често се връщам към негови произведения, толкова повече новости преоткривам там.

Мълчание не е лесен за харесване филм – вероятността да не допадне не само на хората, които не са почитатели на творчеството на Скорсезе, но може би дори и на феновете му, не е малка. Филмът притежава особен заряд, силно характерен за произведенията на създателя си – съдържа в еднаква доза насилие, поетичност, извисеност и жестокост. В Мълчание има доста сцени, които са тихи, стаени – и ако откриете значението между редовете им, ще осъзнаете, че това значение е някак лично, субективно, но и много съдържателно по един странен и въздействащ начин. А съзнанието ви ще се връща към някои сцени и моменти от филма доста време след като сте го изгледали.

Мълчание е тематично брутален филм-медитация и незабравимо кино-приключение, с чудесни актьорски изпълнения и неописуемо въздействаща операторска работа. Занимава се с нелекия въпрос какво представлява вярата. Не духовността, не набожността, а собствената вяра – онази силно субективната, характерна и различна за всеки човек. Предполагам, че подобно на любовта ми към създателя му, филмът ще става все по-добър с годините и постепенно ще се превърне в едно от онези заглавия с култов статус, недооценени в премиерната си година.

Любезните пичове

Ordo Malleus

Когато дадеш на актьори като Ръсел Кроу и Райън Гослинг роли, които им пасват перфектно, напишеш увлекателен сценарий, запратиш действието в края на седемдесетте и позиционираш филма си в жанра на черната комедия, трудно нещо може да се обърка.

Любезните пичове е пример за качествено забавление и беше сред по-приятните изненади в кино програмата за изминалата година. Историята ни запознава с двама частни детективи, които разплитат мистерията покрай убийство на порно звезда. Конспирацията, разбира се, се оказва доста по-дълбока, а нашите момчета по пичовски стигат до нейното дъно. Абсурдните ситуации се редят една след друга, абсурдните им развръзки също, а детективи Марч и Хийли преминават от класическото противопоставяне на характери и подходи към още по-класическото сработване и приятелство. Трябва да отбележа и забавната динамика, която внася дъщеричката на Марч, Холи (Ангори Райс), която май се оказва по̀ пич и от двамата в главните роли.

Режисьорът Шейн Блек (Kiss Kiss Bang Bang) очевидно е имал едно-единствено намерение – да предизвика усмивки и добро настроение у зрителите си. Не се взема насериозно, преобръща жанровите канони и издокарва филма си в шарен кич. Удоволствието, което е изпитвал докато снима Любезните пичове, личи от всеки кадър, и макар че този филм никога няма да влезе в кино библиите, е еманация на така популярния по нашите ширини кеф. Гледаш и се кефиш. Като пич.

Лов на диви хора

Intery


Лов на диви хора е от онези филми, които са хем комедийни, хем на моменти дълбоко трагични, но в крайна сметка те оставят с широка усмивка и възстановена обич към човечеството, както прави например Мис Слънчице. Лов на диви хора също има главен герой дете: сиракът Рики, чието лошо поведение е отблъснало много и различни приемни родители, но (моментално култовата) служителка на социалните служби, която се занимава с неговия случай, няма да позволи той отново да бъде изоставен и го заселва при една много ведра жена (Рима Те Уиата) и един доста намръщен мъж (Сам Нийл), живеещи насред някаква забутана поляна в Нова Зеландия. Последващото укротяване на опърничавия може би щеше да бъде скучно или предвидимо, ако го нямаше таланта на всички, замесени в продукцията: от момчето в главната роля, Джулиан Денисън, което е най-симпатичното мрънкащо хлапе на света, до сценариста и режисьор Тайка Уайтити, който притежава неподражаемо въображение и почти постоянно ръси абсурдни ситуации, герои и реплики, коя от коя по-смехотворни.

Да се смея с глас в киносалон ми се случва приблизително веднъж годишно. През 2015 г. тази чест принадлежеше на Омарът, а през 2016 – на Лов на диви хора. А след изминалата година няма по-добро време от настоящето за искрен смях и възвръщане на вярата в човечеството.