МОРД
И Морд стигна до тук. До поредния град. Ако това изобщо можеше да се нарече град. “Бил съм в по-големи села”, мислеше си Морд. “И в по-цивилизовани”, добави наум. Разхождаше се по улиците на града. Не може да се каже, че не виждаше жива душа. Виждаше – улични кучета и котки, дори кокошки. И хора също. И те го виждаха. И веднага се изпокриваха. Морд знаеше защо. “Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”
Морд се замисли. Как беше стигнал до тук? Да пътува от един човешки град в друг и да търси място за себе си. Как стана това? Спомняше си. Много добре си спомняше.
Човеците го отвлякоха още когато беше съвсем малко оркче. Не беше останал спомен как, откъде. И нямаше значение. Но Морд помнеше какво стана след това. Затвориха го в клетка и го отведоха някъде. Започнаха да го обучават. Учеха го да бъде зъл, жесток. Дадоха му име – Морд – Звяр. Звяр искаха да направят от него човеците. Звяр искаха и звяр получиха.
Морд още помнеше първата си битка. Човеците го изведоха на някаква арена – Арената, така я наричаха, и го освободиха. Други човеци изведоха противника му – огромен лъв от Атлендските планини. Морд буквално го разкъса с голи ръце. Затова го бяха отвлекли – да се бие за развлечение на човеците.
А те седяха на високите си места, крещяха… и се смееха.
Направиха го гладиатор, роб, който убива за удоволствието на господарите си. Не. Направиха го нещо много по-лошо – животно, което извеждаха с верига преди всяка битка. Да, верига. Когато не се биеше, Морд беше така овързан с веригата, че дори не можеше да достига храната си с ръце и трябваше да яде като куче – завирайки устата си в купичката.
Оркът беше куче на господарите си. Но не вярно куче. Мразеше ги. Как ги мразеше само! Това бяха човеците – мъчителите с бичовете и веригите. Човеците, които го нарекоха Звяр и го направиха звяр. Човеците, които искаха от него да убива други човеци. Човеците, които искаха от него да се дави в кръвта на убитите противници само за да им достави удоволствие. Затова не беше чудно, че след дълги години робство той най-накрая счупи веригите, уби господарите си и избяга.
В никой оркски клан не го приеха. Орките не приемат никого, който е живял при омразните човеци. А човеците… те се страхуваха от него. Страхуваха се, защото той не беше окован във верига. И така Морд започна да скита.
Но това беше в миналото. Сега Морд беше в непознат човешки град. Повървя още известно време из улиците на града. Скоро му писна да се разхожда безцелно и влезе в първата кръчма, която попадна пред погледа му. Беше пладне и по това време нямаше много посетители. Всъщност бяха само двама, и то толкова пияни, че бяха заспали под масата, на която явно бяха пиели заедно преди това. Естествено, там беше и кръчмарят – висок и сух, с побеляла коса, но щом видя зеленото страшилище да влиза, се скри зад барплота и не се показа повече. “Колко съм страшен!”, помисли си Морд.
Огледа мястото, където беше влязъл – кръчма като кръчма. Шест маси, барплот, зад който се криеше изплашеният кръчмар и зад който върху рафтове бяха подредени различни бутилки. Животински глави по стените. Елен, вълк, мечка, лос… “Орк!”
Морд отиде при барплота и издърпа кръчмаря за яката.
-Какво е онова! – посочи оркската глава. – Казвай!
Кръчмарят се опита да каже нещо, но се беше уплашил толкова, че от устата му не излезе звук.
-Говори! – кресна отново оркът. Кръчмарят отново нищо не каза. Очите му гледаха уплашено.
-Страх те е от мен, нали? – каза вече спокойно и дори пренебрежително оркът. – Страх те е, да. Виждаш в мен звяр, нали? Огромен зелен звяр с огромни зъби, който те държи за врата и всеки момент ще те убие. Е, няма да те убия.
Морд пусна яката на кръчмаря. Човекът се строполи на земята, но скоро се поуспокои и се изправи.
-Съ-съжалявам – каза.
-Не, не съжаляваш – отговори оркът. – Страхуваш се от мен. Защо? Отговори ми.
-Н-не знам. Съжалявам.
-Аз звяр ли съм? – Морд отново започваше да се ядосва. – Звяр ли съм? Или са зверове тези, които са убили орка и са направили трофей от главата му! Отговори!
Кръчмарят не можеше да отговори. Не защото се страхуваше. Просто не знаеше какво да каже.
-Орките не окачват главите на противниците по стените – продължи Морд. – Орките уважават достойния, дори да им е враг. Не го превръщат в трофей. Те ли са ужасяващите страшилища?
Кръчмарят не отговори. Но разбра. Зеленото чудовище пред него не беше ужасяващ звяр. Беше същество, което има чувства, което вижда и чува света около себе си. Беше живо същество като всеки човек. Както са били живи същества и трофеите по стените.
Морд излезе от кръчмата.
А на следващия ден посетителите на тази кръчма изненадани видяха, че вече няма животински глави по стените.
Морд се разходи още известно време из града, но скоро разбра, че и този град не е подходящо място за такъв като него. Както и всички останали градове.
Човеците се страхуваха толкова много от него, че не смееха дори да дишат в негово присъствие. И въпреки това оркът търсеше своето място сред тях. Защо? Защото е сам? Не. Оркът искаше просто да не го забелязват. Но искаше около него да има хора, които да не го забелязват. Да не бъде ужасяващият зелен звяр в очите им. Но това никога нямаше да стане.
Морд напусна града и продължи пътя си.
След дълго пътуване стигна до следващия град. “Ето това вече е град”, помисли си. Огромен град, ограден с огромна крепостна стена от сив гранит. Огромната градска порта обаче беше приветливо затворена и явно нямаше кой да я отвори. Морд крещеше и блъскаше, но никой не обръщаше внимание. Не, всъщност обръщаха внимание. Един от стражниците, които патрулираха върху крепостната стена, погледна да провери кой вдига такава врява, но след това продължи да патрулира като че нищо не беше видял. “О, така ли!”, гневно прошепна някакво гласче в ума на орка. Морд вдигна юмрук и удари портата с всичка сила. Удари втори път. След третия удар портата нямаше друг избор, освен да се предаде и да се отвори широко. Морд влезе в града.
Този път наистина не виждаше жива душа. Беше късно следобед, но слънцето все още беше високо в небето. Но по павираните улици не играеха деца, не вървяха човеци, тръгнали по човешките си грижи. Нямаше кой да се скрие, виждайки орка. “Тук смърди на страх”, замисли се Морд, “И причината за този страх не съм аз. А кой? Или какво?”
Какво ставаше в града? Това искаше Морд да разбере. А няма по-подходящо място да разбереш какво става в някое селище от кръчмите. “Всички минават от там”, мислеше оркът, “Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.” Дали беше прав? Скоро щеше да узнае.
След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, но табелата “Пияният Вълк” показваше, че това определено не е затвор. Не беше и просто кръчма. “Голяма страноприемница, може би. Но има решетки на прозорците. Защо?”
Морд се опита да влезе в страноприемницата. Не успя. Масивната метална врата беше заключена. “Какво ли е наплашило толкова хората?” Морд се усети, че вместо “човеци”, нарича в мислите си представителите на омразния човешки вид “хора”. Не че имаше голяма разлика, но човеците бяха всичко, което орките са мразели някога. Орките никога не използваха думата “хора”, когато говореха за човеците. Само за орки. Само за своите. “Те не са моите, нали? И аз не съм един от техните.”
Морд потропа на вратата. Малко прозорче на височината на рамото му – на височината на човешките очи – се отвори. Оркът приклекна и видя чифт уплашени очи.
-Отвори – каза Морд. – Не ви мисля зло.
Притежателят на уплашения поглед затвори припряно прозорчето и не отвори вратата. Морд допря ухо до вратата. Чуваше, че вътре има много хора, но не смеят да продумат. Чуваше дишането им, чуваше туптенето на сърцата им. Чуваше присъствието им. Не след дълго оркът чу и разговор.
-То е – каза треперещ мъжки глас, вероятно на човека с уплашените очи.
-Не, не е – отговори доста по-спокоен дълбок глас. Глас, издаващ мъдрост и опит.
-Не е то – продължи дълбокият глас. – Чух какво ти каза. Не долових лъжа в думите му.
-Но то е… – започна треперещият, но спокойният го прекъсна:
-Орк? И какво от това? Знаеш, че призванието ми е да откривам и да унищожавам злото. В гласа на създанието, което потропа, не долових зло. Има страдание, има мъка, има гняв. Но няма зло. Можеш да му отвориш. Няма да навреди на никого тук.
Морд чу стъпки. Не след дълго голямата врата се отвори. На прага стоеше не особено висок човечец, облечен в традиционната омазана кръчмарска престилка. Гледаше към лицето на орка с толкова страх в очите, все едно е попаднал в най-ужасния си кошмар. Морд уплашения поглед на човека, който не му отвори преди малко.
-М-можеш да влезеш – каза кръчмарят. Морд влезе. Огледа мястото, където беше влязъл. Доста по-голямо от кръчмата в предишния град. Три пъти повече маси, четири стола около всяка маса и всичките заети. Още поне толкова посетители на страноприемницата не бяха успели да си намерят места и стояха прави или седяха на пода. Дървените капаци на прозорците бяха затворени и заковани. “Като че се крият от нещо.” Всичко наоколо излъчваше страх. Стар страх, трупан дълги години, примесен с нов страх от влязлото зелено същество.
Кръчмарят заведе Морд при една от масите. На единия стол седеше мъж с прошарена коса, който изглеждаше на около петдесет години. Облечен беше в снежнобяла роба, странно как останал чиста в страноприемница като тази. Левия му крак го нямаше. Дали го беше загубил в битка или в някакъв инцидент, Морд не можеше да прецени. На останалите три стола мъжът беше поставил две патерици и дълъг прав меч в блестяща ножница.
-Името ми е Коил – проговори мъжът. Морд позна дълбокия и изпълнен с мъдрост глас, който беше чул преди малко.
-Аз съм… бях воин на доброто – продължи Коил.
-Чувал съм за твоя орден – прекъсна го Морд.– Белите воини. Вие пътувате между човешките селища, откривате злото и го унищожавате, нали така?
-Да, така е.
“Той не се плаши от мен”, осъзна оркът.
-Защо не седнеш? – предложи Белият воин и взе меча в скута си. Морд седна на освободения стол, но се оказа, че е прекалено тежък. Столът заскърца твърде подозрително и оркът бързо се изправи.
-Видях един от вас преди време – каза Морд. – Носеше огърлица от вампирски и върколашки зъби. Мислех, че всички си запазвате нещо от убитите чудовища.
-Не – отговори Коил с яд в гласа си. – Не. Ако си запазвам трофеи, няма да съм нищо повече от убиец. Аз съм Бял воин. Не ловец на трофеи.
-Разбирам те, Бели воине, и те уважавам заради тези думи – каза Морд. – Но би ли ми разказал какво става тук?
Нищо не може да победи страха по-лесно от любопитството. Любопитството е една от най-големите сили на този свят. Любопитството е предизвикало много беди, но е и решило много проблеми.
Точно любопитството накара гостите на “Пияният Вълк” да преодолеят страха и да се приближат до ужасяващия орк и мистичния Бял воин. И видяха как оркът, седнал с кръстосани крака на пода, и еднокракият воин разговарят като най-добри приятели. Чуха историята на живота на орка и разбраха, че понякога човеците са най-големите зверове.
Белият воин разказа за себе си. За това как е живял, как се е борил със злото. Как дошъл в града и в битка с ужасното чудовище загубил крака си.
Но разговорът не продължи дълго. Съвсем скоро оркът се изправи и излезе от страноприемницата.
Морд излезе от страноприемницата и започна да обикаля из града. Абсолютно безцелно. Знаеше, че така най-лесно ще открие този, когото търсеше. Чудовището, което сееше страх и ужас. “То ще ме усети. Такива като се хранят със страх. То ще усети, че не се страхувам от него, и ще дойде да всели страха в мен”, мислеше оркът.
И беше прав. Съвсем скоро срещна чудовището – огромен орк, облечен в метална броня, която покриваше цялото му тяло, и с огромен дори за орк боен чук в дясната ръка. На главата на бронирания имаше шлем с два извити рога, който покриваше и лицето му. “Гладиаторска броня! И чук!”
Бронята и чукът бяха първото, от което Морд се отърва, щом избяга. Това бяха символите на робството. Докато ги носеше, беше куче на господарите си, дори и след като вече нямаше такива. Още помнеше как се лиши от бронята – вървеше по добре отъпкан коларски път през гората, когато срещна търговец на кожи, който караше стоката си към града. Когато видя орка, човекът избяга, изоставяйки каруцата с кожите, конете, всичко. От неговите кожи оркът направи дрехите, които носеше сега.
А сега виждаше още един орк, облечен в такава броня. Още едно куче.
-Ти – посочи го кучето с оръжието си, – си мъртъв! – и се затича към Морд с високо вдигнат чук.
Морд го посрещна с юмрук в лицето, но удари металното забрало на шлема на противника. Бронираният, сякаш незабелязал удара, замахна с чука. Морд отскочи назад, избягвайки удара. Избегна и следващия удар с огромния чук, третия също. Бронираният замахна отново. Този път Морд не отскочи, не се дръпна встрани, а хвана оръжието на противника, докато още летеше към него. Но бронираният реагира светкавично, удряйки Морд със свободната си ръка. Огромен брониран юмрук се заби със страшна сила в лицето на Морд. Морд изпусна чука. Противникът само това чакаше. Замахна отново с оръжието и този път ударът му стигна целта си. След втори удар в лицето Морд се строполи на земята.
Противникът му затанцува тържествуващо около него.
Казват, че у всеки човек има звяр, който чака възможност да излезе и да се развилнее. Казват и че у всеки орк има един такъв звяр – звяр, страшен, ужасяващ и жаден за кръв.
Не се знае това вярно ли е. Но в Морд имаше една частичка, която напълно заслужаваше името, дадено от човеците. Частичка, която тържествуваше при всеки убит противник. Това беше Звярът. Него Морд мразеше най-много н света.
Но сега Звярът гледаше през очите на орка как противникът танцува и се радва на победата си. Звярът се чувстваше унижен, изпитваше гняв и от гнева и унижението взимаше сила. Ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая завладя тялото на Морд и подчини съзнанието му.
Звярът се изправи.
Бронираният танцуваше и се радваше, обърнал гръб на поваления си противник. И това беше грешката му. Звярът откриваше по инстинкт слабите места на враговете. И сега не пропусна възможността да атакува. Без да издаде звук, Звярът замахна и със силата на всичкия гняв и всичката омраза на света удари бронирания в дясното рамо. Толкова силно, че сглобката на бронята се счупи. Счупи се и рамото под бронята.
Бронираният изрева от болка и изтърва чука на земята. Но Звярът не спря. Вдигна чука на противника и замахна отново с всичка сила. Удари бронирания в главата и го повали мъртъв. Но не спря да го удря. Удряше, удряше и не спираше.
Звярът се уморяваше от ударите и от гнева, с който нанасяше тези удари. И даваше възможност на Морд отново да завземе тялото си.
Скоро Морд се върна и видя какво беше направил Звярът. В тялото под смачканата броня едва ли беше останала здрава кост.
Морд се върна в “Пияният Вълк”. Още на вратата го посрещнаха Коил и останалите посетители на кръчмата. Вратата този път не беше заключена, а широко отворена. “Усетили са, че няма вече от какво да се страхуват”, помисли си оркът.
-Уби ли го? – попита Белият воин.
-Не аз – отговори Морд. – Звярът. Само звяр можеше да победи такова същество. Мен чудовището ме победи.
Коил го разбра. Останалите… хора… Те може би не го разбираха, но Морд усещаше, че Белият воин разбира думите му.
-Свърши ли се? – попита Коил.
-Не – каза Морд. – Още нищо не е свършило. Чудовището имаше господар. Може би ще го откриете. Може би ще откриете кой и защо си играеше със страховете ви. Тогава всичко ще приключи. Но това са ваши, човешки грижи. Моята работа тук приключи.
-Остани – каза Белият. – Ти им помогна. Ще те приемат.
-Не. Никога няма да бъда един от тях. А и Звярът… Звярът едва ли ще издържи дълго на едно място, без да се покаже. Но открих призванието си. Ще опитомя Звяра. И ще го използвам. Аз и той ще помагаме. Ще унищожаваме страховете, защото страхът убива по-сигурно от всяко оръжие.
Години, не, векове по-късно между орки и човеци се носеше легендата за Орка и Звяра, които пътуват от град на град, за да спасяват хората от всяка напаст, от всяко чудовище и всяко зло. Някои казваха, че Оркът води Звяра с верига за врата. Други казват, че Оркът е Звярът. Трети казват, че всичко е измислица, приказка, която хората разказват на децата си за “лека нощ”. Но има и такива, които знаят истината. Знаят, че Оркът и Звярът са две различни същества, но са едно цяло. Знаят, че едното не може без другото. Тези хора помнят истинската легенда и я разказват на всеки. И тази легенда се превърна в оръжие срещу страха.
МОРД - tigermaster (OLD 2)
Moderators: Trip, Random, Marfa
1. Сюжет и развитие на действието в обстановката
Няма да увъртам - сюжетът е клиширан. Много. Това, само по себе си, не е фатално, но изисква наистина много добро боравене от страна на автора, за да е ефективно. Това не може да се каже за твоят подход. Също напълно клиширан и схематичен - като се започне от главния герой и се стигне до самата сюжетна нишка.
Докато четях разказа, имах чувството, че съм на пет и седя срещу строг възрастен, който ми обяснява нещо с наставнически тон и размахващ пръст напред-назад. Цялата дидактика ми дойде в повече.
Събитията в разказа в голямата си част са лишени от мотивация.
Още в началото имаш нещо, за което на запад са измислили термина "infodump". Спираш сегашното действие (посещението на Морд в града), за да изсипеш в един, голям, твърде обобщаващ(поради което аз лично никак не съчувствах на злощастието на Морд), тотално несвързан със сцената параграф. Не се прави така. Поне не и насред сцена, в която действието вече е започнало да се развива в настоящето. Информацията се разпръсква, доколкото е възможно, поравно в текста на разказа. Пиши с тази мисъл. Така на човек може да му хрумнат чудесни сцени, в които да разкриват части от характера на персонажите си или аспекти от света, където се развива действието.
Единствената причина за това Морд да обикаля наоколо е това, че иска да бъде част от хората, да се слее с тях. Това добре, но ни уведомяваш за желанието му точно в едно изречение от целия разказ и оставяш нещата дотам. В текста няма нищо, което да подсказва, че той се е опитал да се впише в човешкото общество. Мисля, че една-две (или повече) такива сцени са задължителни.
Относно опита му да се приобщи към орките - няма никаква логика в отказа им. Защо да не го приемат? Той е бил измъчван и малтретиран от хората, отмъстил си е жестоко и е избягал. С други думи, постъпил е като достоен орк. Защо да не го приемат? Или нещо ми убягва? Ако причините им да го отхвърлят са по-дълбоки, то това не е упоменато никъде в текста.
Не видях никакъв смисъл в сцената с първия гостилничар. Не помага по никакъв начин на разказа. Ако целта е била да се постигне контраст между чувствителността на Морд и жестокостта на хората, то това е направено твърде грубо и непохватно. Не е това начинът за разкриване на душевността на героя. Изглежда като елементарна наставителност и обижда интелекта на читателя.
Всичко около сцената (в смисъл на обстановка) ми напомня набързо скалъпен двуизмерен картонен декор. Малкия, абсолютно с-нищо-не-запомнящ-се град, с удобно малко хора, с липса на всякакъв комерсиален или социален живот. Малката, абсолютно с-нищо-не-запомняща-се кръчма, с удобно никакви посетители и стандартен барман (дори без реплики). Ами ако в бара имаше повече посетители? А градската стража (или доброволци, изпълняващи тази функция, ако градът наистина е малък), която трябва да следи за реда и за всякакви чужди за града елементи, които преминават и отсядат в кръчмата? Каква реакция би предизвикал избликът на Морд тогава? Няма ли да живне малко сцената, няма ли да стане по-интересна?
Просто не става така, както си го направил. Колкото и да искаш да изглежда второстепенно това място, все трябва да добавиш един-два елемента, които да го отличат по някакъв начин, какъвто и да е начин. Да не говорим, че това е кратък разказ и тази сцена заема една трета от него. Един автор не може да си позволи да пропилее такъв обем от текста си в нищо-не-ставане или нищо-не-показване.
Относно голямата сцена в големия град - започва тотално нелогично. Първо, това е голям град. В него има много хора. Сътветно има добре организирана и многобройна градска стража. Къде са блели блюстителите на реда, докато бронираният орк е вилнял? А стражът на стената? Целият град е опразнен, а наоколо се навърта някакъв изедник. Къде е блял стражът (стражите?)? И защо не обръща внимание на огромното зелено създание, което блъска по вратата, за да влезе? Защо извръща поглед?
После, моментът в страноприемницата, и по-точно, двете изречения, в които си кондензирал цялата драматична история на Морд и на Белия Войн, и как укрилите се в кръчмата (Всички, без изключение? Различие на мнения няма ли в цялата тая навалица?) биват надлежно поучени и научени на човечност от орка. Не знам дали историята на живота на Морд и на Коил въобще е на място в разказа (мисля, че не е), но дори така да е, не можеш да я сблъскаш в четвърт параграф. Това е претупване на нещата. А и този разговор отнема време, нали? Лошият отвън какво е правил през това време (и какво прави въобще?)? Стоял е и чакал? Тук пак изниква въпросът какво става със стражата? А защо хората не са решили да се справят с него по някакъв начин? Все пак са поне няколкостотин, от които няколко десетки мъже с желание да свършат нещо по въпроса. Онзи все пак не е свръхестествен злодей, а брониран орк и нищо повече. А ако наистина проблемът е толкова голям (и очевидно не е от днес или вчера), защо градът не е поискал помощ отнякъде? Със сигурност хората не са поискали помощ от Коил, защото той, бидейки Бял Воин, вероятно е минавал оттам така или иначе.
Нататък - битката с орка. Това с отнасянето на големия бой и след това ставането и приключването на битката по бързата процедура няма да го коментирам, то е обяснено като проява на Звяра у Морд, вероятно Звяра, който е бил изграден по време на мъчителния му престой със злите човеци. ОК. Интересно ми е нещо друго.
Защо, да го вземат дяволите, онзи, след като е проснал нашия на земята и остава само да му пусне чука отгоре и да му смели главата, защо той започва да танцува (!?!) и да се радва (!?!?!?!?!?) над Морд??? Просто...не знам....
А след победата пък се разбира, че онзи орк всъщност бил изпратен от някого. Как Морд е научил за това??? Откъде? И защо казва на нещастниците да се оправят сами с господаря на чудовището и че работата му тук била приключила??? В смисъл, те се изпокриха като пилци и си глътнаха граматиките при вида на един тежковъоражен орк, а сега трябва да се справят с господаря му. Как ще стане това? И никой ли сред събралите се в кръчмата не възразява? Никой ли не може да се намери да каже "Ама чакай, ние сме страхливци, как тъй ше ни оставиш да се оправяме с Голямата Гад?"
Епилогът отново звучи наставително. Като басня. Което не е лошо, ако разказът имаше претенции да е басня. Но той не е, нали?
"Не разказвай, а показвай" - основно правило в писането на художествена литература. Разбира се, може да бъде и е било нарушавано много често, но си остава валидно. Епилогът е чисто разказване. Проблемът е, че в случая не може и да се покаже (в сцени), защото обхваща голям период от време. Така че според мен трябва да си замине. И без друго патосът идва в повече.
2. Герои
Морд е клиширан и двуизмерен. Поведението, както и мислите му са инконсистенти. Образът на звяра с нежно сърце (е, добре де, не чак с нежно сърце, по-скоро с чувства) е толкова преексплоатиран, че аз лично съм 99.9% сигурен, че никой, независимо колко добър автор е, не е в състояние да напише въздействаща история на тази тема. Просто като че ли няма подход, чрез който този вид история да бъде направена интересна. Цялата концепция на "чувстващото животно" ми е досадна и ме дразни. Посланието (на което Морд като персонаж е носител) просто не постига ефект.
"“Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”"
Това е много по-подходящо за авторов текст, а не директни мисли на героя. Хората твърде рядко включват своето физическо описание в собствените си мисли.
"Какво е онова! – посочи оркската глава. – Казвай!
Кръчмарят се опита да каже нещо, но се беше уплашил толкова, че от устата му не излезе звук.
-Говори! – кресна отново оркът. Кръчмарят отново нищо не каза. Очите му гледаха уплашено.
-Страх те е от мен, нали? – каза вече спокойно и дори пренебрежително оркът. – Страх те е, да. Виждаш в мен звяр, нали? Огромен зелен звяр с огромни зъби, който те държи за врата и всеки момент ще те убие. Е, няма да те убия.
Морд пусна яката на кръчмаря. Човекът се строполи на земята, но скоро се поуспокои и се изправи.
-Съ-съжалявам – каза.
-Не, не съжаляваш – отговори оркът. – Страхуваш се от мен. Защо? Отговори ми.
-Н-не знам. Съжалявам.
-Аз звяр ли съм? – Морд отново започваше да се ядосва. – Звяр ли съм? Или са зверове тези, които са убили орка и са направили трофей от главата му! Отговори!
Кръчмарят не можеше да отговори. Не защото се страхуваше. Просто не знаеше какво да каже.
-Орките не окачват главите на противниците по стените – продължи Морд. – Орките уважават достойния, дори да им е враг. Не го превръщат в трофей. Те ли са ужасяващите страшилища?
"
Разговорът, ако може да се нарече така, ми се струва несвързан. Поведението на Морд е истерично, люшка се от едната крайност на емоционалния спекър в другата, задава глупави реторични въпроси и накрая завършва с лекция на тема "орките са благородните диваци, варварите с чест". Клиширано.
Повторенията и реторичните въпроси като израз на яд са доста чести в реалните разговори, но това не значи, че трябва да бъдат пренесени едно към едно на белия лист. Диалозите в литературата не трябва да са реалистични, а да са естествени (спрямо вътрешната логика на произведението) и да звучат добре (което не означава, че всеки трябва да плямпа на висок стил, не това имам предвид като казвам добро звучене).
“Ето това вече е град”, помисли си.
“О, така ли!”
“Всички минават от там”, мислеше оркът, “Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.”
Напълно излишни мисли. Карат героя да изглежда глупаво (което е различно от глупав, какъвто един герой може да бъде, ако авторът реши така.) Подобни констатации и клиширани възклицания не казват нищо за героя, а мислите и думите му са точно за тази цел.
Тук, мисля, е мястото, да се опитам да разгранича авторовия текст, изразяващ и разясняващ мисли и усещания на героя (ще го нарека "индиректен вътрешен монолог") , от директните мисли на героя, тези в кавичките (тях ще нарека "директен вътрешен монолог"). Мнението е лично и всеки е свободен да не се съгласи с мен, но все пак:
- Целта на индиректния вътрешен монолог е да опише (по-подробно или пък не толкова, както реши авторът) мисли, чувства и усещания, които са в голяма степен неосъзнати от самия персонаж и протичат много бързо, понякога за миг. В твоя случай впечатлението от огромния град, което Морд е получил само след един поглед по крепостната стена, както и гневът, който припламва у него когато не му отварят, аз лично бих описал в авторов текст и бих си спестил глуповати възклицания наум, от сорта на "Ето това вече е град" или "О, така ли!"
Същото важи и за "“Всички минават от там”, мислеше оркът, “Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.”" Това, че страноприемниците са източник на информация би трябвало да е вече придобито от богат опит познание от страна на Морд, което действа на подсъзнателно ниво и го кара да се запъти натам. По същия начин, по който знанието, че живея вкъщи, ме караше да се връщам там след училище. Не беше нужно специално да спра и да си помисля "Аз живея вкъщи. Там трябва да се прибера да ям и спя след училище." Казвам го не за друго, а защото в случая с Морд нещата изглеждат точно така - сякаш оркът специално е спрял и е помислил по въпроса, което го прави доста глупав в моите очи.
- директният вътрешен монолог е само за моментите, когато, неочаквано или бързо, в главата на героя изникват мисли (най-често няколко думи или максимум кратко изречение), или когато героят се е впуснал в съзнателен, продължителен акт на размишление.
Докато нещата, които са позволени в директния вътрешен монолог могат да се изразят и с индиректен такъв, то обратното не е възможно, според мен.
Следващ момент - пред кръчмата.
"-Не, не е – отговори доста по-спокоен дълбок глас. Глас, издаващ мъдрост и опит.
-Не е то – продължи дълбокият глас. – Чух какво ти каза. Не долових лъжа в думите му.
-Но то е… – започна треперещият, но спокойният го прекъсна:
-Орк? И какво от това? Знаеш, че призванието ми е да откривам и да унищожавам злото. В гласа на създанието, което потропа, не долових зло. Има страдание, има мъка, има гняв. Но няма зло. Можеш да му отвориш. Няма да навреди на никого тук. "
Този диалог не стои естествено. Обяснителността в последната реплика е напълно нелогична. Представям си Коил да седне да приказва по тоя начин на цъклещ се селянин, който току-що е видял огромен зелен орк пред себе си - да тръгне да му обяснява какво му било призванието (а защо му обяснява точно това? Нали селянинът вече го знаел?) и че имало страдание, мъка и гняв у него. А, и още нещо - какво, като е добър? Един страдащ, измъчен, гневен орк, пък бил той и добър, не е ли нещо опасно?
"Името ми е Коил – проговори мъжът. Морд позна дълбокия и изпълнен с мъдрост глас, който беше чул преди малко.
-Аз съм… бях воин на доброто – продължи Коил.
-Чувал съм за твоя орден – прекъсна го Морд.– Белите воини. Вие пътувате между човешките селища, откривате злото и го унищожавате, нали така?
-Да, така е.
“Той не се плаши от мен”, осъзна оркът.
-Защо не седнеш? – предложи Белият воин и взе меча в скута си. Морд седна на освободения стол, но се оказа, че е прекалено тежък. Столът заскърца твърде подозрително и оркът бързо се изправи.
-Видях един от вас преди време – каза Морд. – Носеше огърлица от вампирски и върколашки зъби. Мислех, че всички си запазвате нещо от убитите чудовища.
-Не – отговори Коил с яд в гласа си. – Не. Ако си запазвам трофеи, няма да съм нищо повече от убиец. Аз съм Бял воин. Не ловец на трофеи.
-Разбирам те, Бели воине, и те уважавам заради тези думи – каза Морд. – Но би ли ми разказал какво става тук?"
Този диалог също изглежда неестествен (макар и отчасти). Когато Коил казва кой е и обяснява, че е воин на доброто, имам чувството, че го казва не на Морд, а на читателя. Първо, Коил не е поискал да узнае името на новодошлия, а това е абсолютно естествена и дори рефлекторна реакция на всеки в началото на всеки разговор. Второ, Морд въобще не е питал Коил кой е и какъв и за какво се бори. От какъв зор ще му обяснява, че е воин на доброто? Сещам се само за едно обяснение - това е информация, която читателят трябва да знае, затова си я бутнал някъде. Но мястото й просто не е там, в този момент от разговора.
После, когато Морд говори за това какъв е Орденът на Коил, имам същото усещане като по-горе. Защо Морд казва това на Коил, при положение, че Коил си го знае? Бих приел подобно обяснение като авторов текст, но не и като реплика на Морд към Коил. Просто няма логика да е там.
И накрая, с това, че го уважавал. Това пък въобще не звучи като част от разговора, да не говорим, че е в разрез с образа на Морд до момента. Огромен сърдит орк, отгледан за да убива и да бъде измъчван, внезапно добива обноски спрямо воин от орден, чиято репутация предполага орките да са в списъка на жертвите им. При това напълно непознат воин, обграден от представители на омразния човешки вид. Нормално е Морд да се уплаши, стресне, или поне да обърне внимание на огромното човешко множество пред него. И то не само за да получим информация за броя на хората в страноприемницата. Това е цяла тълпа, потенциално разгневима, която може да му скочи и да го разкъса независимо от силата му.
3. Стил и образност.
Както казах в началото, разказът страда тежко от схематичност. Липсва почти всякаква описателност на обстановката, в която Морд се намира в даден момент. А обстановката всъщност се състои от два голи (буквално) града и две кръчми.
В текста има огромен брой повторения в рамките на едно, или на съседни изречения, както и напълно излишни уточнения и обяснения. Ще дам няколко примера и разчитам да откриеш сам останалите места, на които се среща този дефект.
"И Морд стигна до тук. До поредния град. Ако това изобщо можеше да се нарече град....Разхождаше се по улиците на града. Не може да се каже, че не виждаше жива душа. Виждаше – улични кучета и котки, дори кокошки" - Първите две изречения трябва да станат едно. В третото можеш да замениш "град" с "така". Няма никаква нужда да уточняваш, че улиците са на града. Това се подразбира. После има повторение на "виждаше". Изречението "Не може да се каже, че не виждаше жива душа" всъщност е напълно излишно. След като се виждат живи души, е ясно, че не може да се каже, че не се виждат.
"Спомняше си. Много добре си спомняше." - Няма нужда от повторение. Ясно ми е, че тук, а и на доста други места си го използвал за да стане изказът по-интензивен. Няма нужда. Този, както и всеки по-специален лингвистичен похват, който привлича внимание към себе си, трябва да се използва рядко и на правилните места. Ти си попрехвърлил мярката.
"...го изведоха на някаква арена – Арената, така я наричаха..." - тавтология, освен това ми звучи глупаво.
"...животно, което извеждаха с верига преди всяка битка. Да, верига." - тук пък имам чувството, че авторът ми се кара или че повишава глас в случай, че не съм чул и схванал значението на думата "верига". Неподходящо е, особено в писан текст, където мога, ако искам, да схвана фокуса върху някоя дума като просто я прочета няколко пъти. Няма нужда да ми се повтаря по този начин. Ако искаш да акцентираш върху думата, наблегни на заобикалящите я, а не я повтаряй. Например, "Веригата тежеше на дясното му рамо, а при всяко подръпване като че ли изгаряше гърлото му." Така веригата е вършител на действие, един своеобразен мъчител и на читателя му е обърнато внимание на нея.
"Когато не се биеше, Морд беше така овързан с веригата, че дори не можеше да достига храната си с ръце и трябваше да яде като куче – завирайки устата си в купичката." - излишна обяснителност. "да яде като куче" подсказва достатъчно на читателя. Ако пък искаш да акцентираш върху образа на оркът, заврял лице в купичката, пропусни сравнението "като куче". Така читателят сам си вади извода, че Морд е третиран като животно.
"Морд се разходи още известно време из града, но скоро разбра, че и този град не е подходящо място за такъв като него. Както и всички останали градове" - повторение на "град" твърде много пъти.
"След дълго пътуване стигна до следващия град. “Ето това вече е град”, помисли си. Огромен град, ограден с огромна крепостна стена от сив гранит. Огромната градска порта обаче беше приветливо затворена и явно нямаше кой да я отвори." - повторение на "град" и производните му още повече пъти.
"След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, но табелата “Пияният Вълк” показваше, че това определено не е затвор" - последната част е абсолютно излишна. "След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, ако не беше табелата над вратата. На нея пишеше "Пияният Вълк".
"Морд се опита да влезе в страноприемницата. Не успя. Масивната метална врата беше заключена" - това "не успя" отново е напълно излишно. "Морд се опита да влезе в страноприемницата, но масивната метална врата беше заключена"
"Съвсем скоро оркът се изправи и излезе от страноприемницата.
Морд излезе от страноприемницата и започна да обикаля из града" - две еднакви изречения едно след друго. Първата част на второто изречение трябва да си отиде.
Други забележки:
"Как ги мразеше само!" - удивителните не са съвсем на място в авторов текст.
"Морд вдигна юмрук и удари портата с всичка сила. Удари втори път. След третия удар портата нямаше друг избор, освен да се предаде и да се отвори широко. Морд влезе в града." - портата нямаше избор? А преди имала ли е избор? Подобно одухотворяване става за пародии и въобще за нещо, разказано с комедиен тон. Разказът ти не е такъв, затова избягвай подобни неща, защото звучат абсурдно.
"Това искаше Морд да разбере" - "Това е, което Морд искаше да разбере."
"Морд го посрещна с юмрук в лицето, но удари металното забрало на шлема на противника. Бронираният, сякаш незабелязал удара, замахна с чука. Морд отскочи назад, избягвайки удара. Избегна и следващия удар с огромния чук, третия също. Бронираният замахна отново. Този път Морд не отскочи, не се дръпна встрани, а хвана оръжието на противника, докато още летеше към него. Но бронираният реагира светкавично, удряйки Морд със свободната си ръка. Огромен брониран юмрук се заби със страшна сила в лицето на Морд. Морд изпусна чука. Противникът само това чакаше. Замахна отново с оръжието и този път ударът му стигна целта си. След втори удар в лицето Морд се строполи на земята. " - честно да ти призная, този параграф почти го прескочих след първото изречение. Огромно количество повторения на кажи-речи всяка дума от всяко изречение. Получих усещането за две марионетки на сакати кукловоди, млатещи се без цел и посока. А това трябва да е поантата в разказа. Ще ти дам един съвет, който прочетох някъде. По време на описанието отмести фокуса от разните там удари и отскачания, разреди ги с малко интроспективни описания на усещанията на героя по време на боя, с визуални описания от, ъм, малко по-визуален характер, с едно-две изречениийца описващи състоянието на героите след поредния успешен/пропуснат/понесен удар. Това е писан текст, все пак, способността да акцентираш на усещания, на прелитащи мисли, на метафорична описателност е единственото нещо, което дава предимство на литературата пред киното. Така че използвай това предимство. Това, което на екрана е много динамично и готино, изглежда ужасно в текст, състоящ се едва ли не от каталог на движенията, които са били използвани в дадения филм.
Няма да увъртам - сюжетът е клиширан. Много. Това, само по себе си, не е фатално, но изисква наистина много добро боравене от страна на автора, за да е ефективно. Това не може да се каже за твоят подход. Също напълно клиширан и схематичен - като се започне от главния герой и се стигне до самата сюжетна нишка.
Докато четях разказа, имах чувството, че съм на пет и седя срещу строг възрастен, който ми обяснява нещо с наставнически тон и размахващ пръст напред-назад. Цялата дидактика ми дойде в повече.
Събитията в разказа в голямата си част са лишени от мотивация.
Още в началото имаш нещо, за което на запад са измислили термина "infodump". Спираш сегашното действие (посещението на Морд в града), за да изсипеш в един, голям, твърде обобщаващ(поради което аз лично никак не съчувствах на злощастието на Морд), тотално несвързан със сцената параграф. Не се прави така. Поне не и насред сцена, в която действието вече е започнало да се развива в настоящето. Информацията се разпръсква, доколкото е възможно, поравно в текста на разказа. Пиши с тази мисъл. Така на човек може да му хрумнат чудесни сцени, в които да разкриват части от характера на персонажите си или аспекти от света, където се развива действието.
Единствената причина за това Морд да обикаля наоколо е това, че иска да бъде част от хората, да се слее с тях. Това добре, но ни уведомяваш за желанието му точно в едно изречение от целия разказ и оставяш нещата дотам. В текста няма нищо, което да подсказва, че той се е опитал да се впише в човешкото общество. Мисля, че една-две (или повече) такива сцени са задължителни.
Относно опита му да се приобщи към орките - няма никаква логика в отказа им. Защо да не го приемат? Той е бил измъчван и малтретиран от хората, отмъстил си е жестоко и е избягал. С други думи, постъпил е като достоен орк. Защо да не го приемат? Или нещо ми убягва? Ако причините им да го отхвърлят са по-дълбоки, то това не е упоменато никъде в текста.
Не видях никакъв смисъл в сцената с първия гостилничар. Не помага по никакъв начин на разказа. Ако целта е била да се постигне контраст между чувствителността на Морд и жестокостта на хората, то това е направено твърде грубо и непохватно. Не е това начинът за разкриване на душевността на героя. Изглежда като елементарна наставителност и обижда интелекта на читателя.
Всичко около сцената (в смисъл на обстановка) ми напомня набързо скалъпен двуизмерен картонен декор. Малкия, абсолютно с-нищо-не-запомнящ-се град, с удобно малко хора, с липса на всякакъв комерсиален или социален живот. Малката, абсолютно с-нищо-не-запомняща-се кръчма, с удобно никакви посетители и стандартен барман (дори без реплики). Ами ако в бара имаше повече посетители? А градската стража (или доброволци, изпълняващи тази функция, ако градът наистина е малък), която трябва да следи за реда и за всякакви чужди за града елементи, които преминават и отсядат в кръчмата? Каква реакция би предизвикал избликът на Морд тогава? Няма ли да живне малко сцената, няма ли да стане по-интересна?
Просто не става така, както си го направил. Колкото и да искаш да изглежда второстепенно това място, все трябва да добавиш един-два елемента, които да го отличат по някакъв начин, какъвто и да е начин. Да не говорим, че това е кратък разказ и тази сцена заема една трета от него. Един автор не може да си позволи да пропилее такъв обем от текста си в нищо-не-ставане или нищо-не-показване.
Относно голямата сцена в големия град - започва тотално нелогично. Първо, това е голям град. В него има много хора. Сътветно има добре организирана и многобройна градска стража. Къде са блели блюстителите на реда, докато бронираният орк е вилнял? А стражът на стената? Целият град е опразнен, а наоколо се навърта някакъв изедник. Къде е блял стражът (стражите?)? И защо не обръща внимание на огромното зелено създание, което блъска по вратата, за да влезе? Защо извръща поглед?
После, моментът в страноприемницата, и по-точно, двете изречения, в които си кондензирал цялата драматична история на Морд и на Белия Войн, и как укрилите се в кръчмата (Всички, без изключение? Различие на мнения няма ли в цялата тая навалица?) биват надлежно поучени и научени на човечност от орка. Не знам дали историята на живота на Морд и на Коил въобще е на място в разказа (мисля, че не е), но дори така да е, не можеш да я сблъскаш в четвърт параграф. Това е претупване на нещата. А и този разговор отнема време, нали? Лошият отвън какво е правил през това време (и какво прави въобще?)? Стоял е и чакал? Тук пак изниква въпросът какво става със стражата? А защо хората не са решили да се справят с него по някакъв начин? Все пак са поне няколкостотин, от които няколко десетки мъже с желание да свършат нещо по въпроса. Онзи все пак не е свръхестествен злодей, а брониран орк и нищо повече. А ако наистина проблемът е толкова голям (и очевидно не е от днес или вчера), защо градът не е поискал помощ отнякъде? Със сигурност хората не са поискали помощ от Коил, защото той, бидейки Бял Воин, вероятно е минавал оттам така или иначе.
Нататък - битката с орка. Това с отнасянето на големия бой и след това ставането и приключването на битката по бързата процедура няма да го коментирам, то е обяснено като проява на Звяра у Морд, вероятно Звяра, който е бил изграден по време на мъчителния му престой със злите човеци. ОК. Интересно ми е нещо друго.
Защо, да го вземат дяволите, онзи, след като е проснал нашия на земята и остава само да му пусне чука отгоре и да му смели главата, защо той започва да танцува (!?!) и да се радва (!?!?!?!?!?) над Морд??? Просто...не знам....
А след победата пък се разбира, че онзи орк всъщност бил изпратен от някого. Как Морд е научил за това??? Откъде? И защо казва на нещастниците да се оправят сами с господаря на чудовището и че работата му тук била приключила??? В смисъл, те се изпокриха като пилци и си глътнаха граматиките при вида на един тежковъоражен орк, а сега трябва да се справят с господаря му. Как ще стане това? И никой ли сред събралите се в кръчмата не възразява? Никой ли не може да се намери да каже "Ама чакай, ние сме страхливци, как тъй ше ни оставиш да се оправяме с Голямата Гад?"
Епилогът отново звучи наставително. Като басня. Което не е лошо, ако разказът имаше претенции да е басня. Но той не е, нали?
"Не разказвай, а показвай" - основно правило в писането на художествена литература. Разбира се, може да бъде и е било нарушавано много често, но си остава валидно. Епилогът е чисто разказване. Проблемът е, че в случая не може и да се покаже (в сцени), защото обхваща голям период от време. Така че според мен трябва да си замине. И без друго патосът идва в повече.
2. Герои
Морд е клиширан и двуизмерен. Поведението, както и мислите му са инконсистенти. Образът на звяра с нежно сърце (е, добре де, не чак с нежно сърце, по-скоро с чувства) е толкова преексплоатиран, че аз лично съм 99.9% сигурен, че никой, независимо колко добър автор е, не е в състояние да напише въздействаща история на тази тема. Просто като че ли няма подход, чрез който този вид история да бъде направена интересна. Цялата концепция на "чувстващото животно" ми е досадна и ме дразни. Посланието (на което Морд като персонаж е носител) просто не постига ефект.
"“Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”"
Това е много по-подходящо за авторов текст, а не директни мисли на героя. Хората твърде рядко включват своето физическо описание в собствените си мисли.
"Какво е онова! – посочи оркската глава. – Казвай!
Кръчмарят се опита да каже нещо, но се беше уплашил толкова, че от устата му не излезе звук.
-Говори! – кресна отново оркът. Кръчмарят отново нищо не каза. Очите му гледаха уплашено.
-Страх те е от мен, нали? – каза вече спокойно и дори пренебрежително оркът. – Страх те е, да. Виждаш в мен звяр, нали? Огромен зелен звяр с огромни зъби, който те държи за врата и всеки момент ще те убие. Е, няма да те убия.
Морд пусна яката на кръчмаря. Човекът се строполи на земята, но скоро се поуспокои и се изправи.
-Съ-съжалявам – каза.
-Не, не съжаляваш – отговори оркът. – Страхуваш се от мен. Защо? Отговори ми.
-Н-не знам. Съжалявам.
-Аз звяр ли съм? – Морд отново започваше да се ядосва. – Звяр ли съм? Или са зверове тези, които са убили орка и са направили трофей от главата му! Отговори!
Кръчмарят не можеше да отговори. Не защото се страхуваше. Просто не знаеше какво да каже.
-Орките не окачват главите на противниците по стените – продължи Морд. – Орките уважават достойния, дори да им е враг. Не го превръщат в трофей. Те ли са ужасяващите страшилища?
"
Разговорът, ако може да се нарече така, ми се струва несвързан. Поведението на Морд е истерично, люшка се от едната крайност на емоционалния спекър в другата, задава глупави реторични въпроси и накрая завършва с лекция на тема "орките са благородните диваци, варварите с чест". Клиширано.
Повторенията и реторичните въпроси като израз на яд са доста чести в реалните разговори, но това не значи, че трябва да бъдат пренесени едно към едно на белия лист. Диалозите в литературата не трябва да са реалистични, а да са естествени (спрямо вътрешната логика на произведението) и да звучат добре (което не означава, че всеки трябва да плямпа на висок стил, не това имам предвид като казвам добро звучене).
“Ето това вече е град”, помисли си.
“О, така ли!”
“Всички минават от там”, мислеше оркът, “Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.”
Напълно излишни мисли. Карат героя да изглежда глупаво (което е различно от глупав, какъвто един герой може да бъде, ако авторът реши така.) Подобни констатации и клиширани възклицания не казват нищо за героя, а мислите и думите му са точно за тази цел.
Тук, мисля, е мястото, да се опитам да разгранича авторовия текст, изразяващ и разясняващ мисли и усещания на героя (ще го нарека "индиректен вътрешен монолог") , от директните мисли на героя, тези в кавичките (тях ще нарека "директен вътрешен монолог"). Мнението е лично и всеки е свободен да не се съгласи с мен, но все пак:
- Целта на индиректния вътрешен монолог е да опише (по-подробно или пък не толкова, както реши авторът) мисли, чувства и усещания, които са в голяма степен неосъзнати от самия персонаж и протичат много бързо, понякога за миг. В твоя случай впечатлението от огромния град, което Морд е получил само след един поглед по крепостната стена, както и гневът, който припламва у него когато не му отварят, аз лично бих описал в авторов текст и бих си спестил глуповати възклицания наум, от сорта на "Ето това вече е град" или "О, така ли!"
Същото важи и за "“Всички минават от там”, мислеше оркът, “Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.”" Това, че страноприемниците са източник на информация би трябвало да е вече придобито от богат опит познание от страна на Морд, което действа на подсъзнателно ниво и го кара да се запъти натам. По същия начин, по който знанието, че живея вкъщи, ме караше да се връщам там след училище. Не беше нужно специално да спра и да си помисля "Аз живея вкъщи. Там трябва да се прибера да ям и спя след училище." Казвам го не за друго, а защото в случая с Морд нещата изглеждат точно така - сякаш оркът специално е спрял и е помислил по въпроса, което го прави доста глупав в моите очи.
- директният вътрешен монолог е само за моментите, когато, неочаквано или бързо, в главата на героя изникват мисли (най-често няколко думи или максимум кратко изречение), или когато героят се е впуснал в съзнателен, продължителен акт на размишление.
Докато нещата, които са позволени в директния вътрешен монолог могат да се изразят и с индиректен такъв, то обратното не е възможно, според мен.
Следващ момент - пред кръчмата.
"-Не, не е – отговори доста по-спокоен дълбок глас. Глас, издаващ мъдрост и опит.
-Не е то – продължи дълбокият глас. – Чух какво ти каза. Не долових лъжа в думите му.
-Но то е… – започна треперещият, но спокойният го прекъсна:
-Орк? И какво от това? Знаеш, че призванието ми е да откривам и да унищожавам злото. В гласа на създанието, което потропа, не долових зло. Има страдание, има мъка, има гняв. Но няма зло. Можеш да му отвориш. Няма да навреди на никого тук. "
Този диалог не стои естествено. Обяснителността в последната реплика е напълно нелогична. Представям си Коил да седне да приказва по тоя начин на цъклещ се селянин, който току-що е видял огромен зелен орк пред себе си - да тръгне да му обяснява какво му било призванието (а защо му обяснява точно това? Нали селянинът вече го знаел?) и че имало страдание, мъка и гняв у него. А, и още нещо - какво, като е добър? Един страдащ, измъчен, гневен орк, пък бил той и добър, не е ли нещо опасно?
"Името ми е Коил – проговори мъжът. Морд позна дълбокия и изпълнен с мъдрост глас, който беше чул преди малко.
-Аз съм… бях воин на доброто – продължи Коил.
-Чувал съм за твоя орден – прекъсна го Морд.– Белите воини. Вие пътувате между човешките селища, откривате злото и го унищожавате, нали така?
-Да, така е.
“Той не се плаши от мен”, осъзна оркът.
-Защо не седнеш? – предложи Белият воин и взе меча в скута си. Морд седна на освободения стол, но се оказа, че е прекалено тежък. Столът заскърца твърде подозрително и оркът бързо се изправи.
-Видях един от вас преди време – каза Морд. – Носеше огърлица от вампирски и върколашки зъби. Мислех, че всички си запазвате нещо от убитите чудовища.
-Не – отговори Коил с яд в гласа си. – Не. Ако си запазвам трофеи, няма да съм нищо повече от убиец. Аз съм Бял воин. Не ловец на трофеи.
-Разбирам те, Бели воине, и те уважавам заради тези думи – каза Морд. – Но би ли ми разказал какво става тук?"
Този диалог също изглежда неестествен (макар и отчасти). Когато Коил казва кой е и обяснява, че е воин на доброто, имам чувството, че го казва не на Морд, а на читателя. Първо, Коил не е поискал да узнае името на новодошлия, а това е абсолютно естествена и дори рефлекторна реакция на всеки в началото на всеки разговор. Второ, Морд въобще не е питал Коил кой е и какъв и за какво се бори. От какъв зор ще му обяснява, че е воин на доброто? Сещам се само за едно обяснение - това е информация, която читателят трябва да знае, затова си я бутнал някъде. Но мястото й просто не е там, в този момент от разговора.
После, когато Морд говори за това какъв е Орденът на Коил, имам същото усещане като по-горе. Защо Морд казва това на Коил, при положение, че Коил си го знае? Бих приел подобно обяснение като авторов текст, но не и като реплика на Морд към Коил. Просто няма логика да е там.
И накрая, с това, че го уважавал. Това пък въобще не звучи като част от разговора, да не говорим, че е в разрез с образа на Морд до момента. Огромен сърдит орк, отгледан за да убива и да бъде измъчван, внезапно добива обноски спрямо воин от орден, чиято репутация предполага орките да са в списъка на жертвите им. При това напълно непознат воин, обграден от представители на омразния човешки вид. Нормално е Морд да се уплаши, стресне, или поне да обърне внимание на огромното човешко множество пред него. И то не само за да получим информация за броя на хората в страноприемницата. Това е цяла тълпа, потенциално разгневима, която може да му скочи и да го разкъса независимо от силата му.
3. Стил и образност.
Както казах в началото, разказът страда тежко от схематичност. Липсва почти всякаква описателност на обстановката, в която Морд се намира в даден момент. А обстановката всъщност се състои от два голи (буквално) града и две кръчми.
В текста има огромен брой повторения в рамките на едно, или на съседни изречения, както и напълно излишни уточнения и обяснения. Ще дам няколко примера и разчитам да откриеш сам останалите места, на които се среща този дефект.
"И Морд стигна до тук. До поредния град. Ако това изобщо можеше да се нарече град....Разхождаше се по улиците на града. Не може да се каже, че не виждаше жива душа. Виждаше – улични кучета и котки, дори кокошки" - Първите две изречения трябва да станат едно. В третото можеш да замениш "град" с "така". Няма никаква нужда да уточняваш, че улиците са на града. Това се подразбира. После има повторение на "виждаше". Изречението "Не може да се каже, че не виждаше жива душа" всъщност е напълно излишно. След като се виждат живи души, е ясно, че не може да се каже, че не се виждат.
"Спомняше си. Много добре си спомняше." - Няма нужда от повторение. Ясно ми е, че тук, а и на доста други места си го използвал за да стане изказът по-интензивен. Няма нужда. Този, както и всеки по-специален лингвистичен похват, който привлича внимание към себе си, трябва да се използва рядко и на правилните места. Ти си попрехвърлил мярката.
"...го изведоха на някаква арена – Арената, така я наричаха..." - тавтология, освен това ми звучи глупаво.
"...животно, което извеждаха с верига преди всяка битка. Да, верига." - тук пък имам чувството, че авторът ми се кара или че повишава глас в случай, че не съм чул и схванал значението на думата "верига". Неподходящо е, особено в писан текст, където мога, ако искам, да схвана фокуса върху някоя дума като просто я прочета няколко пъти. Няма нужда да ми се повтаря по този начин. Ако искаш да акцентираш върху думата, наблегни на заобикалящите я, а не я повтаряй. Например, "Веригата тежеше на дясното му рамо, а при всяко подръпване като че ли изгаряше гърлото му." Така веригата е вършител на действие, един своеобразен мъчител и на читателя му е обърнато внимание на нея.
"Когато не се биеше, Морд беше така овързан с веригата, че дори не можеше да достига храната си с ръце и трябваше да яде като куче – завирайки устата си в купичката." - излишна обяснителност. "да яде като куче" подсказва достатъчно на читателя. Ако пък искаш да акцентираш върху образа на оркът, заврял лице в купичката, пропусни сравнението "като куче". Така читателят сам си вади извода, че Морд е третиран като животно.
"Морд се разходи още известно време из града, но скоро разбра, че и този град не е подходящо място за такъв като него. Както и всички останали градове" - повторение на "град" твърде много пъти.
"След дълго пътуване стигна до следващия град. “Ето това вече е град”, помисли си. Огромен град, ограден с огромна крепостна стена от сив гранит. Огромната градска порта обаче беше приветливо затворена и явно нямаше кой да я отвори." - повторение на "град" и производните му още повече пъти.
"След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, но табелата “Пияният Вълк” показваше, че това определено не е затвор" - последната част е абсолютно излишна. "След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, ако не беше табелата над вратата. На нея пишеше "Пияният Вълк".
"Морд се опита да влезе в страноприемницата. Не успя. Масивната метална врата беше заключена" - това "не успя" отново е напълно излишно. "Морд се опита да влезе в страноприемницата, но масивната метална врата беше заключена"
"Съвсем скоро оркът се изправи и излезе от страноприемницата.
Морд излезе от страноприемницата и започна да обикаля из града" - две еднакви изречения едно след друго. Първата част на второто изречение трябва да си отиде.
Други забележки:
"Как ги мразеше само!" - удивителните не са съвсем на място в авторов текст.
"Морд вдигна юмрук и удари портата с всичка сила. Удари втори път. След третия удар портата нямаше друг избор, освен да се предаде и да се отвори широко. Морд влезе в града." - портата нямаше избор? А преди имала ли е избор? Подобно одухотворяване става за пародии и въобще за нещо, разказано с комедиен тон. Разказът ти не е такъв, затова избягвай подобни неща, защото звучат абсурдно.
"Това искаше Морд да разбере" - "Това е, което Морд искаше да разбере."
"Морд го посрещна с юмрук в лицето, но удари металното забрало на шлема на противника. Бронираният, сякаш незабелязал удара, замахна с чука. Морд отскочи назад, избягвайки удара. Избегна и следващия удар с огромния чук, третия също. Бронираният замахна отново. Този път Морд не отскочи, не се дръпна встрани, а хвана оръжието на противника, докато още летеше към него. Но бронираният реагира светкавично, удряйки Морд със свободната си ръка. Огромен брониран юмрук се заби със страшна сила в лицето на Морд. Морд изпусна чука. Противникът само това чакаше. Замахна отново с оръжието и този път ударът му стигна целта си. След втори удар в лицето Морд се строполи на земята. " - честно да ти призная, този параграф почти го прескочих след първото изречение. Огромно количество повторения на кажи-речи всяка дума от всяко изречение. Получих усещането за две марионетки на сакати кукловоди, млатещи се без цел и посока. А това трябва да е поантата в разказа. Ще ти дам един съвет, който прочетох някъде. По време на описанието отмести фокуса от разните там удари и отскачания, разреди ги с малко интроспективни описания на усещанията на героя по време на боя, с визуални описания от, ъм, малко по-визуален характер, с едно-две изречениийца описващи състоянието на героите след поредния успешен/пропуснат/понесен удар. Това е писан текст, все пак, способността да акцентираш на усещания, на прелитащи мисли, на метафорична описателност е единственото нещо, което дава предимство на литературата пред киното. Така че използвай това предимство. Това, което на екрана е много динамично и готино, изглежда ужасно в текст, състоящ се едва ли не от каталог на движенията, които са били използвани в дадения филм.
Оф, тука има толкова много да се коментира, че си мисля, че ще изпусна доста неща, но да видим какво ще се получи. Tigermaster, още от сега ще си кажа откровено, че разказът не ми хареса изобщо. Тъй че 99% от критиката вероятно ще е негативна, но надявам се, няма да го приемеш лошо. Поне мога да те похваля, че пишеш много грамотно от техническа гледна точка, за разлика от повечето прохождащи писачи в подобни жанрове. Не съм следял твърде внимателно, но може би мернах един объркан член и една пропусната запетайка, което си е постижение:) За което те поздравявам, щото ме изненадва приятно, но стига толкоз многословия.
1) Сюжет и сетинг. Много, много изтъркани, лишени от каквато и да е оригиналност. Сигурен съм, че и другите ще го споменат. Едно, че светът ти е клише та дрънка – некви рандъм РПГ територии, из които се шматкат рандъм РПГ единици. Това не кой знае каква болка, но сюжетът вече ми дойде твърде клиширан. Имаме орк, отвлечен от хора, използван за гладиатор, избягъл и естествено озлобен срещу хората, но стремящ се към Доброто. И естествено оркът преживява своя катарзис, намира Смисъла на живота и тръгва да добротворства... Ем сори, ама тва съм го чел/гледал толкова пъти, че ми бърка много стабилно в здравето. И аз съм я мислил същата история с козметични промени, само че тогава сигурно бях шести клас... С това не искам да те обидя, не го взимай навътре. Само искам да ти кажа, че с такива сюжети нищо не можеш да постигнеш. Дори на авторите-занаятчии, които си пишат поръчкови книги по разни изтъркани РПГ-светове им се налага да измислят нещо поне малко оригинално, щото иначе никой няма да си хаб нервите и парите да чете една история по 100 пъти.
Самата история и развитието й не мисля да коментирам, щото нея почти я няма и е толкова простичка горката... Единственият ми съвет в това отношение е да развиваш. Не само ти трябва донейде оригинален сюжет, но и сравнително заплетена история. Нямам предвид да я тъпчеш с мистерии и сложни похвати, ами просто да не е толкова праволинейна – "X отиде от А до Б, там пи бира и насмота кръчмаря, после отиде от Б до В и спаси града от Злото Чудовище, след това откри Светлината и продължи да кръстосва света...". За тази цел е нужно да представиш малко по реална среда около героя си. Нужни са ти поне един-двама сносни странични герои, някакво взаимодействие със света, не само нашият да си се шматка по улицата и хората да бягат от него. Това надали е интересно на някой.
Големи забележки имам към начина, по който описваш света си. Да видим... Морд си върви в некво селище, за което научаваме, че било град, ама всъщност си било цяло село. Имало кучета, котки и... кокошки. Единствените хора, които виждаме са насядали в кръчмата, но дори там теб повече те вълнуват столовете, масите и барплота, които описваш със завиден плам. След това имаме вече "огромен" град. Но и той празнен горкият. Може и да е имало някакви хора, но аз не останах с такова впечетление. Морд просто си се шматка, докато не открива кръчмата и там си лафи малко с единствения човек в града, който явно не е с напикани от страх гащи. Хубаво, вярно е бил страшен тоя орк, дето се развява из града, но това все пак е, както си писал, "огромен" град. В него все ще има неща като полиция, стража, пожарна команда, от теб зависи. Пък и пишеш във фентъзи свят, може даже и някой магьосник да си имат. Не че ти давам акъл какво точно да пишеш, но за мен е абсурдно един голям град да е абсолютно празен и два зеленокожи гиганти единствени да се шматкат из него. Не само, че е нелогично, но е и скучно. Трябва да го поставиш този твой героя във взаимодействия, да го оживиш този свят. Така ще имаш и по-свястни герои, и читава атмосфера, и повече действие. За пример – разказът на Ласт Гардиън от първия кръг на Уъркшопа. Неговият разказ вярно изобилства на какви ли не други проблеми и недоразумения, но поне при него има НЯКАКВО описание на обстановката. Градът там изглежда поне малко жив, за разлика от твоя. Спирам до тук, надявам се си ме разбрал.
2) Герои. Отново много клиширани. За орка казах вече, тоя образ е един от най-изтърканите във фентъзи жанра. Освен клиширан, обаче, Морд е и доста некадърно изграден. Първо, твърде е добър, според мен. Не може едно "малко оркче" да бъде отвлечено от хора и третирано с години с жестокост и като животно и героят да бъде толкова добричък като нашия. Знам, че типичният сценарий за този герой го изисква:), но въпреки това, се налага да покажеш защо, аджеба, е толкоз добър Морд. От разказа на историята му аз по-скоро си мисля, че на него по би му отивала ролята на мародер или на някой дивак от гората. Пише, че той мрази човеците, но с действията си показва даже алтруистични наклонности. Освен това, е май-май твърде интелигентен за гладиатор, който цял живот е бил третиран като куче. Именно тук трябва да работиш много – покажи как е станал Морд това, което е. Може да е с ретроспекции, със спомени на орка, чрез диалози с други герои, уотевър. Важното е да го има, защото в момента героят ти е абсолютно кух. Аз по никакъв начин не мога да си обясня защо му е на него да си жертва задника, за да защити хората от града, от къде е този стремеж към Добро и т.н. А сцената в първата кръчма е направо убиец. Сори, ама ситуацията с оркската глава ме разпиля от смях. Звучеше все едно, че нашият е някакъв активист от организация за защита на правата на орките. И с един такъв назидателен стил – видите ли, читатели, трябва да се отнасяме с уважение към различните... А можеше и да не звучи така, ако Морд не беше толкова плосък герой и се наблюдаваше поне известна логика в характера му.
Единствените други герои, които с нещо влияят на историята са Белият Войн и другият орк. Първият и той горкият е почти само за фон сложен, колкото да въведе гл. герой в мелето. Развий го и него, напиши малко за тия войни, знам ли... Звучи толкова нелепо – аз съм добър войн, откривам злото и го унищожавам, в тоя тука не надушвам нищо... Глупаво е някак.
Лошият Орк пък ми беше един такъв безкрайно смешен и излишен. Срещнаха се, лошият бумна нашия с чука по главата и затанцува от кеф покрай него. За къв обаче го направи не схванах...
Та, идеята ми е, че дори най-праволинейният разказ има нужда от герои. На теб ти трябват поне 2-3 за този разказ. Може и да не са оригинални, но поне трябва да са логично построени като характери и да имат реална роля в повествованието.
Друго нешо, което ни ми се понрави, беше начинът, по който Морд разсъждава. В доста момента употребяваш мислите му като средство, с което да даваш обяснения и да движиш историята. Само дето мислите му звучат доста тъпо.
“Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”
“Колко съм страшен!”, помисли си Морд.
“Тук смърди на страх”, замисли се Морд, “И причината за този страх не съм аз. А кой? Или какво?”
“Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.”
“Какво ли е наплашило толкова хората?”
"Той не се плаши от мен”, осъзна оркът.
Подобни неща е много по-подходящо да ги предадеш чрез обикновено разказване. С такива мислени изявлени героят изкуствено бива приближен силно като усещане към читателя, а твоят герой изобщо няма интегритета, дълбочината и оригиналността, която би му донесла някакви точки от подобно нещо. Пък и мислите му са твърде елементарни, за да представляват някакъв интерес за читателя. Ако беше измислил някаква по-задълбочена интроспекция, с която да задълбаеш в героя, тогава може би щеше да е удачно. Сега стои абсолютно не на място.
3) Стил. Понеже по тая точка мога да се спирам кажи-речи на всеки ред от разказа и да коментирам, а нямам намерение да го правя, ще извадя от тук-таме по нещо.
"И Морд стигна до тук. До поредния град. Ако това изобщо можеше да се нарече град. “Бил съм в по-големи села”, мислеше си Морд. “И в по-цивилизовани”, добави наум. Разхождаше се по улиците на града. Не може да се каже, че не виждаше жива душа. Виждаше – улични кучета и котки, дори кокошки. И хора също. И те го виждаха. И веднага се изпокриваха. Морд знаеше защо. “Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”
Морд се замисли. Как беше стигнал до тук? Да пътува от един човешки град в друг и да търси място за себе си. Как стана това? Спомняше си. Много добре си спомняше." – Още първият абзац е фрашкан с грешки. Отварящото изречение е тотално не на място. Нито има смисъл от това "и", щото то предполага, че преди това нешо се е случило, нито знаем кое е това "тук". Можеше просто "Морд пристигна в поредния град." Тъпичко и невзарчно изреченийце за отварящо, което трябва да буди интерес, но пак е по добре от накъсания начин, по който започваш. Тръгваш твърде накъсано, с твърде кратки изречения, които недоизказват мислите ти, ами оставят информацията за следващото. По този начин принуждаваш още в началото читателя да се спъва мислено в текста, при положение, че в него няма никаква съществена информация. " Не може да се каже, че не виждаше жива душа." – тук пък с толкова отрицания се получава адски тромав изказ, а можеш да си го кажеш съвсем просто. След това пък продължаваш с информация за некви кучета, котки и кокошки. Нищо лошо, но този стил най-много да докара някоя снизходителна усмивка, не отива по никакъв начин на този разказ. "И хора също. И те го виждаха" тук изишно си накъсал 3-4 изречения, наплескал си излишни "и"-та, които звучат тъпо, че се и повтарят на всичкото отгоре. Освен това повтаряш една и съща информация по n пъти. Морд видял хората и те също го видяли... Той си спомнял. Спомнял си много добре... Адски много повтаряш някои действия/мисли/предмети, не знам защо, читателят не е толкова глупав.
"Зеленото чудовище пред него не беше ужасяващ звяр. Беше същество, което има чувства, което вижда и чува света около себе си. Беше живо същество като всеки човек. Както са били живи същества и трофеите по стените." – ето пример. Няма нужда от толкова драма с тези повторения, изчиствай си изказа и карай с толкова, че читателят да може да те разбере.
"Морд се разходи още известно време из града, но скоро разбра, че и този град не е подходящо място за такъв като него. Както и всички останали градове."
"След дълго пътуване стигна до следващия град. “Ето това вече е град”, помисли си. Огромен град, ограден с огромна крепостна стена от сив гранит. Огромната градска порта обаче беше приветливо затворена и явно нямаше кой да я отвори." – тук повтаряш не само "град", но и "огромен".
"След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, но табелата “Пияният Вълк” показваше, че това определено не е затвор. Не беше и просто кръчма."
"Чуваше, че вътре има много хора, но не смеят да продумат. Чуваше дишането им, чуваше туптенето на сърцата им. Чуваше присъствието им. Не след дълго оркът чу и разговор."
"Всичко наоколо излъчваше страх. Стар страх, трупан дълги години, примесен с нов страх от влязлото зелено същество."
... и айде стига толкоз, не че няма възможност за още.
Друг сериозен проблем на стила е начинът, по който водиш повествованието. Един такъв твърде близък и разговорен, човек остава с впечетление, че камо ли не ти седиш до него и му казваш какво се случва. Освен това звучиш малко назидателно, все едно, че аха-аха ще ни откриеш някоя житейска истина. Нищо лошо, но разказът ти, с този сюжет, не би трябвало да звучи така.
"Нищо не може да победи страха по-лесно от любопитството. Любопитството е една от най-големите сили на този свят. Любопитството е предизвикало много беди, но е и решило много проблеми."
"Казват, че у всеки човек има звяр, който чака възможност да излезе и да се развилнее. Казват и че у всеки орк има един такъв звяр – звяр, страшен, ужасяващ и жаден за кръв.
Не се знае това вярно ли е."
"Направиха го гладиатор, роб, който убива за удоволствието на господарите си. Не. Направиха го нещо много по-лошо – животно, което извеждаха с верига преди всяка битка. Да, верига." – с тия отсечени отрицания и потвърждения – "Не", пък после "Да" – звучиш все едно, че сам си развиваш някакви истории на място пред малка публика. Ползваш много кратки изречения и на места звучиш по доста разговорен начин, което допълнително разваля усещането. Трябва ти повече описателност, повече цвят и детайл, повече епика дори.
Краят на разказа също звучи по ала-приказен начин, все едно затваряш с поука историята. А не трябва да е така. Ти пишеш разказ, история, която би трябвало да е достатъчно реалистична, че да не се нуждае от подобни евтини похвати. Трябва да се стараеш не да казваш каквото искаш директно, а да го показваш на читателя – било чрез умели описания, чрез жестове на героите, мисли, диалози...
"-Не, не е – отговори доста по-спокоен дълбок глас. Глас, издаващ мъдрост и опит" – ето ти пример за нещо, която не можеш просто да кажеш. Няма глас, издаващ мъдрост и опит. Можеш да покажеш чрез някакви действия на Коил, че той е мъдър и опитен или да предадеш подобни впечетления чрез мислите на Морд.
Малко ме притеснява и битката между орките. Начи, лошият замахва с чука и в същото време нашият се мята напред и го удря в ченето? Доста нереалистино звучи един опитен гладиатор да допусне подобно нещо. После пък Морд буквално улавя чука в движение, а се предполага, че Дъ Бед Гай бая го е засилил. Изобщо, битката звучи малко нереалистично и доста претупано, при положение че разказът поне загатва да е биткаджийски. За подскачането на лошия споменах вече и живо ме интересува заради каква логика се случва споменатото действие.
Знам, че не дадох много примери от текста, но не защото няма такива, а защото са твърде много и просто не можах да се напъна да проследявам целия разказ отново. Да обобщя за стила – намали повторенията драстично, използвай по-плавни изречения, не накъсвай излишно със съвсем кратки такива, които дъвчат едно и също. Не си натрапвай мнението толкова и се старай присъствието на разказвача, а и мислите на героя, да не изпъкват толкова. Ако добавиш малко повечко читави описания и повечко епика и детайл, мисля ще се получи нелошо. И ако поработиш наисина здраво над сюжета, героите и останалите елементи, ама наистина здраво, ще се получи един приличен разказ, който вероятно отново ще е адски клиширан и стереотипен, но поне ще става за четене. Амин:)
1) Сюжет и сетинг. Много, много изтъркани, лишени от каквато и да е оригиналност. Сигурен съм, че и другите ще го споменат. Едно, че светът ти е клише та дрънка – некви рандъм РПГ територии, из които се шматкат рандъм РПГ единици. Това не кой знае каква болка, но сюжетът вече ми дойде твърде клиширан. Имаме орк, отвлечен от хора, използван за гладиатор, избягъл и естествено озлобен срещу хората, но стремящ се към Доброто. И естествено оркът преживява своя катарзис, намира Смисъла на живота и тръгва да добротворства... Ем сори, ама тва съм го чел/гледал толкова пъти, че ми бърка много стабилно в здравето. И аз съм я мислил същата история с козметични промени, само че тогава сигурно бях шести клас... С това не искам да те обидя, не го взимай навътре. Само искам да ти кажа, че с такива сюжети нищо не можеш да постигнеш. Дори на авторите-занаятчии, които си пишат поръчкови книги по разни изтъркани РПГ-светове им се налага да измислят нещо поне малко оригинално, щото иначе никой няма да си хаб нервите и парите да чете една история по 100 пъти.
Самата история и развитието й не мисля да коментирам, щото нея почти я няма и е толкова простичка горката... Единственият ми съвет в това отношение е да развиваш. Не само ти трябва донейде оригинален сюжет, но и сравнително заплетена история. Нямам предвид да я тъпчеш с мистерии и сложни похвати, ами просто да не е толкова праволинейна – "X отиде от А до Б, там пи бира и насмота кръчмаря, после отиде от Б до В и спаси града от Злото Чудовище, след това откри Светлината и продължи да кръстосва света...". За тази цел е нужно да представиш малко по реална среда около героя си. Нужни са ти поне един-двама сносни странични герои, някакво взаимодействие със света, не само нашият да си се шматка по улицата и хората да бягат от него. Това надали е интересно на някой.
Големи забележки имам към начина, по който описваш света си. Да видим... Морд си върви в некво селище, за което научаваме, че било град, ама всъщност си било цяло село. Имало кучета, котки и... кокошки. Единствените хора, които виждаме са насядали в кръчмата, но дори там теб повече те вълнуват столовете, масите и барплота, които описваш със завиден плам. След това имаме вече "огромен" град. Но и той празнен горкият. Може и да е имало някакви хора, но аз не останах с такова впечетление. Морд просто си се шматка, докато не открива кръчмата и там си лафи малко с единствения човек в града, който явно не е с напикани от страх гащи. Хубаво, вярно е бил страшен тоя орк, дето се развява из града, но това все пак е, както си писал, "огромен" град. В него все ще има неща като полиция, стража, пожарна команда, от теб зависи. Пък и пишеш във фентъзи свят, може даже и някой магьосник да си имат. Не че ти давам акъл какво точно да пишеш, но за мен е абсурдно един голям град да е абсолютно празен и два зеленокожи гиганти единствени да се шматкат из него. Не само, че е нелогично, но е и скучно. Трябва да го поставиш този твой героя във взаимодействия, да го оживиш този свят. Така ще имаш и по-свястни герои, и читава атмосфера, и повече действие. За пример – разказът на Ласт Гардиън от първия кръг на Уъркшопа. Неговият разказ вярно изобилства на какви ли не други проблеми и недоразумения, но поне при него има НЯКАКВО описание на обстановката. Градът там изглежда поне малко жив, за разлика от твоя. Спирам до тук, надявам се си ме разбрал.
2) Герои. Отново много клиширани. За орка казах вече, тоя образ е един от най-изтърканите във фентъзи жанра. Освен клиширан, обаче, Морд е и доста некадърно изграден. Първо, твърде е добър, според мен. Не може едно "малко оркче" да бъде отвлечено от хора и третирано с години с жестокост и като животно и героят да бъде толкова добричък като нашия. Знам, че типичният сценарий за този герой го изисква:), но въпреки това, се налага да покажеш защо, аджеба, е толкоз добър Морд. От разказа на историята му аз по-скоро си мисля, че на него по би му отивала ролята на мародер или на някой дивак от гората. Пише, че той мрази човеците, но с действията си показва даже алтруистични наклонности. Освен това, е май-май твърде интелигентен за гладиатор, който цял живот е бил третиран като куче. Именно тук трябва да работиш много – покажи как е станал Морд това, което е. Може да е с ретроспекции, със спомени на орка, чрез диалози с други герои, уотевър. Важното е да го има, защото в момента героят ти е абсолютно кух. Аз по никакъв начин не мога да си обясня защо му е на него да си жертва задника, за да защити хората от града, от къде е този стремеж към Добро и т.н. А сцената в първата кръчма е направо убиец. Сори, ама ситуацията с оркската глава ме разпиля от смях. Звучеше все едно, че нашият е някакъв активист от организация за защита на правата на орките. И с един такъв назидателен стил – видите ли, читатели, трябва да се отнасяме с уважение към различните... А можеше и да не звучи така, ако Морд не беше толкова плосък герой и се наблюдаваше поне известна логика в характера му.
Единствените други герои, които с нещо влияят на историята са Белият Войн и другият орк. Първият и той горкият е почти само за фон сложен, колкото да въведе гл. герой в мелето. Развий го и него, напиши малко за тия войни, знам ли... Звучи толкова нелепо – аз съм добър войн, откривам злото и го унищожавам, в тоя тука не надушвам нищо... Глупаво е някак.
Лошият Орк пък ми беше един такъв безкрайно смешен и излишен. Срещнаха се, лошият бумна нашия с чука по главата и затанцува от кеф покрай него. За къв обаче го направи не схванах...
Та, идеята ми е, че дори най-праволинейният разказ има нужда от герои. На теб ти трябват поне 2-3 за този разказ. Може и да не са оригинални, но поне трябва да са логично построени като характери и да имат реална роля в повествованието.
Друго нешо, което ни ми се понрави, беше начинът, по който Морд разсъждава. В доста момента употребяваш мислите му като средство, с което да даваш обяснения и да движиш историята. Само дето мислите му звучат доста тъпо.
“Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”
“Колко съм страшен!”, помисли си Морд.
“Тук смърди на страх”, замисли се Морд, “И причината за този страх не съм аз. А кой? Или какво?”
“Там се раждат слуховете и от там тръгват клюките.”
“Какво ли е наплашило толкова хората?”
"Той не се плаши от мен”, осъзна оркът.
Подобни неща е много по-подходящо да ги предадеш чрез обикновено разказване. С такива мислени изявлени героят изкуствено бива приближен силно като усещане към читателя, а твоят герой изобщо няма интегритета, дълбочината и оригиналността, която би му донесла някакви точки от подобно нещо. Пък и мислите му са твърде елементарни, за да представляват някакъв интерес за читателя. Ако беше измислил някаква по-задълбочена интроспекция, с която да задълбаеш в героя, тогава може би щеше да е удачно. Сега стои абсолютно не на място.
3) Стил. Понеже по тая точка мога да се спирам кажи-речи на всеки ред от разказа и да коментирам, а нямам намерение да го правя, ще извадя от тук-таме по нещо.
"И Морд стигна до тук. До поредния град. Ако това изобщо можеше да се нарече град. “Бил съм в по-големи села”, мислеше си Морд. “И в по-цивилизовани”, добави наум. Разхождаше се по улиците на града. Не може да се каже, че не виждаше жива душа. Виждаше – улични кучета и котки, дори кокошки. И хора също. И те го виждаха. И веднага се изпокриваха. Морд знаеше защо. “Да, нормално е. Виждат огромен зелен орк със стърчащи от устата кучешки зъби и веднага хукват да бягат. Човеци!”
Морд се замисли. Как беше стигнал до тук? Да пътува от един човешки град в друг и да търси място за себе си. Как стана това? Спомняше си. Много добре си спомняше." – Още първият абзац е фрашкан с грешки. Отварящото изречение е тотално не на място. Нито има смисъл от това "и", щото то предполага, че преди това нешо се е случило, нито знаем кое е това "тук". Можеше просто "Морд пристигна в поредния град." Тъпичко и невзарчно изреченийце за отварящо, което трябва да буди интерес, но пак е по добре от накъсания начин, по който започваш. Тръгваш твърде накъсано, с твърде кратки изречения, които недоизказват мислите ти, ами оставят информацията за следващото. По този начин принуждаваш още в началото читателя да се спъва мислено в текста, при положение, че в него няма никаква съществена информация. " Не може да се каже, че не виждаше жива душа." – тук пък с толкова отрицания се получава адски тромав изказ, а можеш да си го кажеш съвсем просто. След това пък продължаваш с информация за некви кучета, котки и кокошки. Нищо лошо, но този стил най-много да докара някоя снизходителна усмивка, не отива по никакъв начин на този разказ. "И хора също. И те го виждаха" тук изишно си накъсал 3-4 изречения, наплескал си излишни "и"-та, които звучат тъпо, че се и повтарят на всичкото отгоре. Освен това повтаряш една и съща информация по n пъти. Морд видял хората и те също го видяли... Той си спомнял. Спомнял си много добре... Адски много повтаряш някои действия/мисли/предмети, не знам защо, читателят не е толкова глупав.
"Зеленото чудовище пред него не беше ужасяващ звяр. Беше същество, което има чувства, което вижда и чува света около себе си. Беше живо същество като всеки човек. Както са били живи същества и трофеите по стените." – ето пример. Няма нужда от толкова драма с тези повторения, изчиствай си изказа и карай с толкова, че читателят да може да те разбере.
"Морд се разходи още известно време из града, но скоро разбра, че и този град не е подходящо място за такъв като него. Както и всички останали градове."
"След дълго пътуване стигна до следващия град. “Ето това вече е град”, помисли си. Огромен град, ограден с огромна крепостна стена от сив гранит. Огромната градска порта обаче беше приветливо затворена и явно нямаше кой да я отвори." – тук повтаряш не само "град", но и "огромен".
"След не много дълъг път стигна до огромно здание, което приличаше повече на затвор, отколкото на кръчма, но табелата “Пияният Вълк” показваше, че това определено не е затвор. Не беше и просто кръчма."
"Чуваше, че вътре има много хора, но не смеят да продумат. Чуваше дишането им, чуваше туптенето на сърцата им. Чуваше присъствието им. Не след дълго оркът чу и разговор."
"Всичко наоколо излъчваше страх. Стар страх, трупан дълги години, примесен с нов страх от влязлото зелено същество."
... и айде стига толкоз, не че няма възможност за още.
Друг сериозен проблем на стила е начинът, по който водиш повествованието. Един такъв твърде близък и разговорен, човек остава с впечетление, че камо ли не ти седиш до него и му казваш какво се случва. Освен това звучиш малко назидателно, все едно, че аха-аха ще ни откриеш някоя житейска истина. Нищо лошо, но разказът ти, с този сюжет, не би трябвало да звучи така.
"Нищо не може да победи страха по-лесно от любопитството. Любопитството е една от най-големите сили на този свят. Любопитството е предизвикало много беди, но е и решило много проблеми."
"Казват, че у всеки човек има звяр, който чака възможност да излезе и да се развилнее. Казват и че у всеки орк има един такъв звяр – звяр, страшен, ужасяващ и жаден за кръв.
Не се знае това вярно ли е."
"Направиха го гладиатор, роб, който убива за удоволствието на господарите си. Не. Направиха го нещо много по-лошо – животно, което извеждаха с верига преди всяка битка. Да, верига." – с тия отсечени отрицания и потвърждения – "Не", пък после "Да" – звучиш все едно, че сам си развиваш някакви истории на място пред малка публика. Ползваш много кратки изречения и на места звучиш по доста разговорен начин, което допълнително разваля усещането. Трябва ти повече описателност, повече цвят и детайл, повече епика дори.
Краят на разказа също звучи по ала-приказен начин, все едно затваряш с поука историята. А не трябва да е така. Ти пишеш разказ, история, която би трябвало да е достатъчно реалистична, че да не се нуждае от подобни евтини похвати. Трябва да се стараеш не да казваш каквото искаш директно, а да го показваш на читателя – било чрез умели описания, чрез жестове на героите, мисли, диалози...
"-Не, не е – отговори доста по-спокоен дълбок глас. Глас, издаващ мъдрост и опит" – ето ти пример за нещо, която не можеш просто да кажеш. Няма глас, издаващ мъдрост и опит. Можеш да покажеш чрез някакви действия на Коил, че той е мъдър и опитен или да предадеш подобни впечетления чрез мислите на Морд.
Малко ме притеснява и битката между орките. Начи, лошият замахва с чука и в същото време нашият се мята напред и го удря в ченето? Доста нереалистино звучи един опитен гладиатор да допусне подобно нещо. После пък Морд буквално улавя чука в движение, а се предполага, че Дъ Бед Гай бая го е засилил. Изобщо, битката звучи малко нереалистично и доста претупано, при положение че разказът поне загатва да е биткаджийски. За подскачането на лошия споменах вече и живо ме интересува заради каква логика се случва споменатото действие.
Знам, че не дадох много примери от текста, но не защото няма такива, а защото са твърде много и просто не можах да се напъна да проследявам целия разказ отново. Да обобщя за стила – намали повторенията драстично, използвай по-плавни изречения, не накъсвай излишно със съвсем кратки такива, които дъвчат едно и също. Не си натрапвай мнението толкова и се старай присъствието на разказвача, а и мислите на героя, да не изпъкват толкова. Ако добавиш малко повечко читави описания и повечко епика и детайл, мисля ще се получи нелошо. И ако поработиш наисина здраво над сюжета, героите и останалите елементи, ама наистина здраво, ще се получи един приличен разказ, който вероятно отново ще е адски клиширан и стереотипен, но поне ще става за четене. Амин:)
Разказът ти е ужасно схематичен като сюжет, герои, сетинг и прочие. Повечето ти проблеми са от неопитност и липса на чувство за езика, което е поправимо. От друга страна, обаче изобщо не си се постарал да разчупиш поне малко нещата. Толкова постен разказ с толкова претенции отдавна не ми беше попадал. Дори не прилича на разказ, а на план за такъв с тези сухи, апатични (просто си нямаш представа колко) описания.
Понеже си падам по фенфикшън, знам какво значи клише и един и същи сюжет до повръщане. Но и в най-досадния от тях поне можеш да усетиш, че авторът го кефи някой герой или много му се иска да опише някакво снаряжение, магия и прочие, тоест той самият намира за какво да пише. При теб аз поне не усетих нищо такова. В същото време държиш разказа ти да има ПОУКА, даже си я извел накрая. Ако не се беше засилил толкова да поучаваш читателя, щеше да обърнеш повече внимание на наистина важните неща като сюжет и стил.
Не пиши насила, като за домашно по литература. Аз се мъчих, докато го четох. Представям си какъв зор ти е било писането му. И не тръгвай от идеята към историята, още повече илюстрирайки я с клишета. Целта на литературата, каквото и да са ти говорили в училище, не е да поучава и възпитава. Целта й е да забавлява. А това означава реални герои, както с качества, така и с недостатъци (твоят орк можеше да не е чак толкова високоморален и етичен), чувството, че авторът вижда света, който описва (не знам защо, ама или яко те е мързяло с описанията, или изобщо не си представяш нещата, за които разказваш) и четивен стил (тези риторични въпроси и повтарящи се, насечени изречения направо ме побъркаха).
Опитай се да контролираш собствения си глас в написаното. Хич не държа да знам твоето мнение по въпросите, които разискваш в разказа, интересува ме това на героите ти. Твоята гледна точка не е обезателно вярната, затова се старай да я представяш в разказа си по-елегантно и най-вече ни дай шанс да си съставим собствено мнение. Освен това явно не си задаваш достатъчно въпроси, докато пишеш - разказът ти е пълен с дупки в логиката на действието (не разбрах, щом Морд мрази хората толкова, защо се завира при тях, за чий са тия морални проповеди, дето ги изнася, защо им помага с другия орк, а после ги оставя да се оправят сами, изобщо кви ги върши!?). Нещата просто се случват така, без особена причина. За мотивация на героите дори не е необходимо да говоря.
Tigermaster, разказът ти си е ОК като едно литературно упражнение за граматика и структура. Но само дотам. Ако имаш по-сериозни намерения, ще ти е необходима още много работа по него. И най-вече давай по-леко. Не е необходимо да се хвърляш с главата напред в теми, за които не ти е съвсем лесно да пишеш.
Понеже си падам по фенфикшън, знам какво значи клише и един и същи сюжет до повръщане. Но и в най-досадния от тях поне можеш да усетиш, че авторът го кефи някой герой или много му се иска да опише някакво снаряжение, магия и прочие, тоест той самият намира за какво да пише. При теб аз поне не усетих нищо такова. В същото време държиш разказа ти да има ПОУКА, даже си я извел накрая. Ако не се беше засилил толкова да поучаваш читателя, щеше да обърнеш повече внимание на наистина важните неща като сюжет и стил.
Не пиши насила, като за домашно по литература. Аз се мъчих, докато го четох. Представям си какъв зор ти е било писането му. И не тръгвай от идеята към историята, още повече илюстрирайки я с клишета. Целта на литературата, каквото и да са ти говорили в училище, не е да поучава и възпитава. Целта й е да забавлява. А това означава реални герои, както с качества, така и с недостатъци (твоят орк можеше да не е чак толкова високоморален и етичен), чувството, че авторът вижда света, който описва (не знам защо, ама или яко те е мързяло с описанията, или изобщо не си представяш нещата, за които разказваш) и четивен стил (тези риторични въпроси и повтарящи се, насечени изречения направо ме побъркаха).
Опитай се да контролираш собствения си глас в написаното. Хич не държа да знам твоето мнение по въпросите, които разискваш в разказа, интересува ме това на героите ти. Твоята гледна точка не е обезателно вярната, затова се старай да я представяш в разказа си по-елегантно и най-вече ни дай шанс да си съставим собствено мнение. Освен това явно не си задаваш достатъчно въпроси, докато пишеш - разказът ти е пълен с дупки в логиката на действието (не разбрах, щом Морд мрази хората толкова, защо се завира при тях, за чий са тия морални проповеди, дето ги изнася, защо им помага с другия орк, а после ги оставя да се оправят сами, изобщо кви ги върши!?). Нещата просто се случват така, без особена причина. За мотивация на героите дори не е необходимо да говоря.
Tigermaster, разказът ти си е ОК като едно литературно упражнение за граматика и структура. Но само дотам. Ако имаш по-сериозни намерения, ще ти е необходима още много работа по него. И най-вече давай по-леко. Не е необходимо да се хвърляш с главата напред в теми, за които не ти е съвсем лесно да пишеш.
Така, този път постъпих неетично, признавам. Извинявам се за това и ако смятате, че е недопустимо, ще понеса каквито последствия кажете. ОБАЧЕ бях убеден, че мнението ми ще бъде изказано, особено имайки предвид, че обсъждахме разказа с Трип наживо и мненията ни бяха напълно еднакви.
Затова прочетох критиките на другите, без а съм писал моя, и смятам, че е напълно безпредметно да се повтарям с тях, най-много да стана неприятно саркастичен, от което нито уъркшопът ще има полза, нито, още по-малко - ти самият. Мнението ми се припокрива толкова плътно с това на останалите, колкото техните - едно с друго. Искам да добавя само едно:
Човече, тази книга съм я чел. Не казвам "история", казвам книга. Чел съм я и не ми хареса, а сега ми хареса още по-малко, защото е опростена и елементаризирана.
Същият проблем, който имаше и Енея в нейната "не-Лукяненко" история за Патрулите, САМО ЧЕ още по-сериозен, защото твоят разказ краде дори сюжета на Warcraft: Повелителят на клановете. С единствената разлика, че си го опростил до болка, превърнал си Трал в малоумен нравоучителен имбецил и си наблъскал ОЩЕ повече героизъм, патос и клишета, отколкото има в Warcraft, което е не постижение, а ПОДВИГ.
Хич не съм на кеф в момента по ред причини и си давам сметка, че звуча злобно, но не искам да оставаш с погрешното впечатление, че това е самоцелна проклетия от моя страна. Нямам нищо против теб и всъщност дори искам да те похваля за почти безгрешния откъм граматика и правопис текст. НО разказът ти е слаб. И мисля, че проблемът не е нерешим. Според мен се е случило следното - изиграл си играта/прочел си книгата и си си казал "Ей, дай и аз така". Само дето не си направил "така", а си направил "същото". Често желанието не е достатъчно, а човек не си дава сметка колко качествени неща може да измисли, ако се отърси от познатите му истории и се опита да роди своя. Съмнявам се да си толкова лишен от въображение, колкото показваш с Морд, всъщност убеден съм, че не си. Затова се надявам и силният негативизъм в този топик да не те откаже да ни предложиш още нещо твое в следващия уъркшоп, защото мисля, че можеш да се справиш в пъти по-добре
Просто не забравяй, че фентъзи-литературата може да бъде колкото фентъзи, толкова и литература, и се опитай да пишеш като автор, който би чел с удоволствие и възхищение, а не като конвейрните драскачи на кнжилета по игри. Сигурен съм, че ще се изненадаш от резултата 
Затова прочетох критиките на другите, без а съм писал моя, и смятам, че е напълно безпредметно да се повтарям с тях, най-много да стана неприятно саркастичен, от което нито уъркшопът ще има полза, нито, още по-малко - ти самият. Мнението ми се припокрива толкова плътно с това на останалите, колкото техните - едно с друго. Искам да добавя само едно:
Човече, тази книга съм я чел. Не казвам "история", казвам книга. Чел съм я и не ми хареса, а сега ми хареса още по-малко, защото е опростена и елементаризирана.
Същият проблем, който имаше и Енея в нейната "не-Лукяненко" история за Патрулите, САМО ЧЕ още по-сериозен, защото твоят разказ краде дори сюжета на Warcraft: Повелителят на клановете. С единствената разлика, че си го опростил до болка, превърнал си Трал в малоумен нравоучителен имбецил и си наблъскал ОЩЕ повече героизъм, патос и клишета, отколкото има в Warcraft, което е не постижение, а ПОДВИГ.
Хич не съм на кеф в момента по ред причини и си давам сметка, че звуча злобно, но не искам да оставаш с погрешното впечатление, че това е самоцелна проклетия от моя страна. Нямам нищо против теб и всъщност дори искам да те похваля за почти безгрешния откъм граматика и правопис текст. НО разказът ти е слаб. И мисля, че проблемът не е нерешим. Според мен се е случило следното - изиграл си играта/прочел си книгата и си си казал "Ей, дай и аз така". Само дето не си направил "така", а си направил "същото". Често желанието не е достатъчно, а човек не си дава сметка колко качествени неща може да измисли, ако се отърси от познатите му истории и се опита да роди своя. Съмнявам се да си толкова лишен от въображение, колкото показваш с Морд, всъщност убеден съм, че не си. Затова се надявам и силният негативизъм в този топик да не те откаже да ни предложиш още нещо твое в следващия уъркшоп, защото мисля, че можеш да се справиш в пъти по-добре
Просто не забравяй, че фентъзи-литературата може да бъде колкото фентъзи, толкова и литература, и се опитай да пишеш като автор, който би чел с удоволствие и възхищение, а не като конвейрните драскачи на кнжилета по игри. Сигурен съм, че ще се изненадаш от резултата And you can't dance with a devil on your back...
-
tigermaster
- Elder God
- Posts: 6522
- Joined: Wed Jun 14, 2006 11:39 am
Прочетох критиките ви и съм съгласен с повечето. Благодаря ви.
Искам да се извиня, че изпратих разказа нередактиран, за което не може да се каже, че имам сериозно оправдание. Успях да го завърша чак на 17 август, понеже бях зает с всевъзможни задачи(кандидат-студентска кампания и т.н.), та затова.
Ще се постарая да взема предвид думите ви за по-натам.
Само едно уточнение. Roland, книгата за която говориш, не съм я чел. Играл съм Warcraft 3 общо около половин час, след което я захвърлих, понеже ми стана безинтересна. Тъй че не съм взел сюжета от там точно. Че не блести с оригиналност, съгласен съм. Но не съм го взел от там. Както и да е.
Благодаря отново.
Искам да се извиня, че изпратих разказа нередактиран, за което не може да се каже, че имам сериозно оправдание. Успях да го завърша чак на 17 август, понеже бях зает с всевъзможни задачи(кандидат-студентска кампания и т.н.), та затова.
Ще се постарая да взема предвид думите ви за по-натам.
Само едно уточнение. Roland, книгата за която говориш, не съм я чел. Играл съм Warcraft 3 общо около половин час, след което я захвърлих, понеже ми стана безинтересна. Тъй че не съм взел сюжета от там точно. Че не блести с оригиналност, съгласен съм. Но не съм го взел от там. Както и да е.
Благодаря отново.
Един от големите съвременни автори беше казал, че за да създадеш хубав разказ, освен добър стил на писане, са ти нужни три неща:
- История - разбирай сюжет
- Идея - което лично аз си превеждам така - "литературата разглежда контакта между различни гледни точки". Примерно целия епизод 3 на Междузвездни войни се крепи смислово на един разговор между Анакин и Канцлера.
- Образи
1)
По отношение на историята.....Такааа - наскоро четох една книжка - наричаше се Повелителят на Клановете... повече няма да говоря за оригиналността на сюжета. Не казвам, че точно от там си го взел - просто звучи толкова познато, че няма накъде повече. След първите редове знаех, че героят ще тръгне по пътя на саморазбирането и самопречистването.
Виж - сблъсъкът с друг гладиатор ми хареса - това беше добро хрумване, както и самия край.
2)
Идея - успял си да предадеш сблъсъка между доброто и злото, между човешкото и зверското, мрака и светлината. Това са извечни проблеми, заложени не само в отношенията между хората, но и в самите тях. Проблемът ти е, че си навлязъл в бездни, които явно са ти не-напълно познати. В текста липсва най-важното - изстрадването на решението да станеш добър, да платиш ужасяващата цена, която Мракът ще поиска, за да пусне душата ти от хватката си.
Спомни си филма Констатин - главният герой е човек, който заради опит за самоубийство е обречен да отиде в ада. Той се спаси, като си преряза вените, знаейки, че личо Луцифер ще дойде за един войн на светлината. А го повика, за да спре раждането на Мамон... Тъкмо това превърна второто самоубийство в саможертва и го спаси...
И воъбще - нишките между светлината и мрака в нас са неясни и криволичещи пътеки, които често ни водят в една посока, а ни извеждат в друга.
Тъкмо това липсва в разказа - ясното реализиране на идеята, че и най-голямото чудовище може да си възвърне човечността. В твоя разказ преломните моменти за тази промяна са четири, но и четирите са неуспешно реализирани.
Първият е даден почти към края, макар хронологически и смислово да е важен и да е необходимо да го дадеш в началото. Става въпрос за захвърлянето на бронята и чука. Сцената е описана изцяло "отстрани", без всъщност да влизаш в главата на героя си - а точно там е трябвало да наблегнеш основно. Повтарям - основно.
Да не говорим, че когато човек може да прави добре само едно нещо, когато е свикнал да прави само него, той... това и прави. Ако си живял като гладиатор-животно, след бягството си ще продължаваш да правиш така. Свободата не те прави автоматично добър, нито дори ти дава желанието да бъдеш такъв. Ти просто казваш, че не го приели в клановете на орките и той започнал да скита... това психологически не е вярно.... най-неотменимия закон е желанието за мъст. Колкото по-общ и неопределе е обекта, толкова по необхватно като избор на мишена може да стане чувството за мъст. А героят ти забравя за мъстта в мига, в който убива преките си господари - това е нелепо.
Вторият преломен момент е когато вижда трофеите на стената. Чисто психологически да се видиш отстрани, да се видиш какъв си наистина, е сепващо. Не е достатъчно героят да види, че хората са гадове, които окачват главите на орки. Представи си, че самият той носеше скалповете на убитите от него... и влиза в кръчмата и вижда главата на орка на стената... и това го отвращава.... но в същото време осъзнава, че е отвратен и ужасен от нещо, което самия той прави!
Ако го беше направил така, сцената щеше да е яка. Нещо повече - сцената със трофеите в предложения от мен варинат можеше да е последвана от сцената със захвърлянето на бронята и чука... които до този момент е използвал... все още...
Третият момент е когато белият войн казва да го пуснат в кръчмата, защото създанието не било зло, само тъжно и ядосано... С това просто пререшаваш въпроса, който е главен за целия разказ.
Четвъртият момент е разговора с белия войн, след който излиза за да се срещне с чудовището. Тук си сбъркал фатално.
Грешката ти идва от това, че бъркаш катарзиса с онова постепенно, неусетно натрупване на потенциал за промяна в дадена личност. Мига на промяната, на осъзнаването на изпепеляващата нужда от промяна - този миг идва като мълния, като ураган, който помита крехките постройки на егото ни, на нашия "Тонал". Външно тази точка на пречупване, която едновременно е и възкръсване, може да се случи по хиляди начини - разговор със сакат войн, гледка на детски труп, песен на младо момиче и едноок цигулар...
Но ако го няма натрупанато вътрешно напрежение, ако героят не е започнал да си задава въпроси, ако просто върви накъдето му видят очите... тогава този критичен миг ще дойде и ще отмине. Дори да му въздейства, както е в "Усмивката", това ще е временно. Там антагониста, тоест отрицателния герой, сам осъзнава, че това е временно състояние на слабост. Той не разполага с вътрешната енергия, която да го тласне към промяна.
При Морд липсва именно това - постепенната вътрешна промяна, която да се нагнети и в сцената със трофеите или белия войн да се превърне в катарзис. Може би си се опитал да го покажеш вече вътешно "нагнетен", готов за промяна... но ако е така, аз не го усещам. Пред очите ми е един огромен, як, пълен с огорчение мъж (расата е без значение), който върви накъдето му видят очите.
3)
Герои - тук вече не мога да кажа много положителни неща. Като образ, героят ти трябва да бъде невероятно сложен, на моменти в променящата му се душа трябва да проблясват блясъците на небето и пламъците на ада. Трябва да е завладяващ, могъщ образ, в който първичната жизненост си дава среща и с омразата, и с прошката - това крехко, нежно цвете на сърцето, което може да прокълне през гранитните плочи на гнева и омразата.... ама не.
И последно - за стила.
- Преливането от спомени към настояще е изключително важно за разкази на подобна тематика, но не е направено умело. В смисъл пресечната точка между спомените и околния свят е героят. Неговото минало определя действията му, а пък обективният свят "реагира" по някакъв начин на тези действия и се създава обратна връзка. Пример за такова съчетаване и то успешно е разказът на Роланд - Къде свършва пътеката. Тук обаче не се е получило - случва се важни парета от пъзела на образа да са дадени не на място или прекалено късно - като например въпросното захвърляне на доспехите.
- околната среда и въобще усещанията от околния свят са предадени бедно. Орките се славят с неизчерпаема, първична жизненост. Те съвсем не са елементарни за описване създания, защото хем са разумни, хем имат остра, разтърсваща разума острота на възприятията. Те са ОРКИ и дори когато са машини за убиване, техните очи, уши, кожа, обоняние, интуиция, им поднасят света тъй свеж и ярък, както ние сме го усещали само в първите си години. Обаче това липсва в текста.
- Има несъотвествия в реакциите на хората като човешки същества. Примерно където "господарите" се смеят на зрелището.
Там си сбъркал, защото зрителите тогава са реагирали точно така, както и ние, когато гледаме Арнол Шварценегер - със съпреживяване. Идентифицираме се със убиващия, а понякога и със жертвата... да не говорим, че тогава и там е било и много по-истинско от гледката на екрана. Например по дискавъри обясняваха веднъж, че римлянките се възбуждали от гледката на убиване и проливане на кръв и понякога дори се отдавали на съпрузите си докато долу на арената гладиаторите се избивали... Звучи чудовищно, но всъщност го има във всеки от нас. Ние, хомо сапиенс, не реагираме със смях на гледките на смърт и убиване - реагираме със възбуда, която при жените е достигала до сексуална такава.
- В кръчмата, където влезе първия път също има несъответствие - страхът от друг човек е различен от страха от диво животно, от не-човек, какъвто е оркът в очите им. Природата е дала вътревидови задръжки за убиване на всеки вид, който живее социално и да разполага със сериозни средства за нараняване ( каквито са били и едрите тесноноси маймуни, от които произхождаме). В смисъл задръжките да убиваш не са само заради закона и наказанията... обаче важат само към друго същество от твоя вид. Конрад Лоренц е категоричен по този въпрос! В този смисъл - как биха реагирали хората, ако в кръчмата им нахълта вълк. Ще му дадат ли време да докаже, че е от специална порода кучета, които не хапят хора? Ще дадат ли време на героя да докаже общо взето мирните си намерения? Дори това, че говори членоразделна реч не е достатъчно - със сигурност говори НЕ ТОЧНО с техния диалект и акцент! А това обикновенно е достатъчно на хората, за да се отнасят със други човеци като със животни.
Нали разбираш - ако възприемат Морд като животно, силата му не предизвиква в тях респект, защото респектът е чувство, свързано с йерархичността, а в нея се допускат само същества от твоя вид.
- и да - там където му слагат храната извън обсега на веригата... Крайно нелепо е. Добрият боец има нужда от движение, уреди, пространство, в което да тренира, здрава храна, лекари и дори масажисти. Тоя момент със веригата и храната, която трябва да яде с вързани ръце е трябвало да го запазиш за случаите, в които понякаква причина господарите му са били недоволни от него. Но сега звучи сякаш това е била практиката... а така не може.
- Орките не го били приели.... те просто ще го убият!
... Вълк, който мирише на хора и се бие със злобата на куче ( от породите питбул или аржентиско дого)... никоя глудница няма да преглътне същуствуването на такова изчадие.
- Най-лошото е, където описваш как чудовището започва да триумфира и му обръща гръб, защото "вече е паднал". Истината е, че винаги, когато съм вземал превес в някой спарниг, съм се дърпал и съм оставял партньора си да тръсне глава и да си спомни къде е и какво правят боксови ръкавици на ръцете му (докато на мен често не са ми прощавали и са ме думкали като тъпан).... обаче винаги го има желанието да продължиш... без да спираш!
Нещо повече - самият ти герой не просто бие, а бие докато му отмалеят ръцете... а пък чудовището оставя първичната наслада от пребиването, за да се държи като перчещо се на публиката профи ( правят го за шоуто в пофесионалните боксови мачове).
Те това вече съвсем не го приемам - намери друг начин героят да победи!
... Ами това е!
- История - разбирай сюжет
- Идея - което лично аз си превеждам така - "литературата разглежда контакта между различни гледни точки". Примерно целия епизод 3 на Междузвездни войни се крепи смислово на един разговор между Анакин и Канцлера.
- Образи
1)
По отношение на историята.....Такааа - наскоро четох една книжка - наричаше се Повелителят на Клановете... повече няма да говоря за оригиналността на сюжета. Не казвам, че точно от там си го взел - просто звучи толкова познато, че няма накъде повече. След първите редове знаех, че героят ще тръгне по пътя на саморазбирането и самопречистването.
Виж - сблъсъкът с друг гладиатор ми хареса - това беше добро хрумване, както и самия край.
2)
Идея - успял си да предадеш сблъсъка между доброто и злото, между човешкото и зверското, мрака и светлината. Това са извечни проблеми, заложени не само в отношенията между хората, но и в самите тях. Проблемът ти е, че си навлязъл в бездни, които явно са ти не-напълно познати. В текста липсва най-важното - изстрадването на решението да станеш добър, да платиш ужасяващата цена, която Мракът ще поиска, за да пусне душата ти от хватката си.
Спомни си филма Констатин - главният герой е човек, който заради опит за самоубийство е обречен да отиде в ада. Той се спаси, като си преряза вените, знаейки, че личо Луцифер ще дойде за един войн на светлината. А го повика, за да спре раждането на Мамон... Тъкмо това превърна второто самоубийство в саможертва и го спаси...
И воъбще - нишките между светлината и мрака в нас са неясни и криволичещи пътеки, които често ни водят в една посока, а ни извеждат в друга.
Тъкмо това липсва в разказа - ясното реализиране на идеята, че и най-голямото чудовище може да си възвърне човечността. В твоя разказ преломните моменти за тази промяна са четири, но и четирите са неуспешно реализирани.
Първият е даден почти към края, макар хронологически и смислово да е важен и да е необходимо да го дадеш в началото. Става въпрос за захвърлянето на бронята и чука. Сцената е описана изцяло "отстрани", без всъщност да влизаш в главата на героя си - а точно там е трябвало да наблегнеш основно. Повтарям - основно.
Да не говорим, че когато човек може да прави добре само едно нещо, когато е свикнал да прави само него, той... това и прави. Ако си живял като гладиатор-животно, след бягството си ще продължаваш да правиш така. Свободата не те прави автоматично добър, нито дори ти дава желанието да бъдеш такъв. Ти просто казваш, че не го приели в клановете на орките и той започнал да скита... това психологически не е вярно.... най-неотменимия закон е желанието за мъст. Колкото по-общ и неопределе е обекта, толкова по необхватно като избор на мишена може да стане чувството за мъст. А героят ти забравя за мъстта в мига, в който убива преките си господари - това е нелепо.
Вторият преломен момент е когато вижда трофеите на стената. Чисто психологически да се видиш отстрани, да се видиш какъв си наистина, е сепващо. Не е достатъчно героят да види, че хората са гадове, които окачват главите на орки. Представи си, че самият той носеше скалповете на убитите от него... и влиза в кръчмата и вижда главата на орка на стената... и това го отвращава.... но в същото време осъзнава, че е отвратен и ужасен от нещо, което самия той прави!
Ако го беше направил така, сцената щеше да е яка. Нещо повече - сцената със трофеите в предложения от мен варинат можеше да е последвана от сцената със захвърлянето на бронята и чука... които до този момент е използвал... все още...
Третият момент е когато белият войн казва да го пуснат в кръчмата, защото създанието не било зло, само тъжно и ядосано... С това просто пререшаваш въпроса, който е главен за целия разказ.
Четвъртият момент е разговора с белия войн, след който излиза за да се срещне с чудовището. Тук си сбъркал фатално.
Грешката ти идва от това, че бъркаш катарзиса с онова постепенно, неусетно натрупване на потенциал за промяна в дадена личност. Мига на промяната, на осъзнаването на изпепеляващата нужда от промяна - този миг идва като мълния, като ураган, който помита крехките постройки на егото ни, на нашия "Тонал". Външно тази точка на пречупване, която едновременно е и възкръсване, може да се случи по хиляди начини - разговор със сакат войн, гледка на детски труп, песен на младо момиче и едноок цигулар...
Но ако го няма натрупанато вътрешно напрежение, ако героят не е започнал да си задава въпроси, ако просто върви накъдето му видят очите... тогава този критичен миг ще дойде и ще отмине. Дори да му въздейства, както е в "Усмивката", това ще е временно. Там антагониста, тоест отрицателния герой, сам осъзнава, че това е временно състояние на слабост. Той не разполага с вътрешната енергия, която да го тласне към промяна.
При Морд липсва именно това - постепенната вътрешна промяна, която да се нагнети и в сцената със трофеите или белия войн да се превърне в катарзис. Може би си се опитал да го покажеш вече вътешно "нагнетен", готов за промяна... но ако е така, аз не го усещам. Пред очите ми е един огромен, як, пълен с огорчение мъж (расата е без значение), който върви накъдето му видят очите.
3)
Герои - тук вече не мога да кажа много положителни неща. Като образ, героят ти трябва да бъде невероятно сложен, на моменти в променящата му се душа трябва да проблясват блясъците на небето и пламъците на ада. Трябва да е завладяващ, могъщ образ, в който първичната жизненост си дава среща и с омразата, и с прошката - това крехко, нежно цвете на сърцето, което може да прокълне през гранитните плочи на гнева и омразата.... ама не.
И последно - за стила.
- Преливането от спомени към настояще е изключително важно за разкази на подобна тематика, но не е направено умело. В смисъл пресечната точка между спомените и околния свят е героят. Неговото минало определя действията му, а пък обективният свят "реагира" по някакъв начин на тези действия и се създава обратна връзка. Пример за такова съчетаване и то успешно е разказът на Роланд - Къде свършва пътеката. Тук обаче не се е получило - случва се важни парета от пъзела на образа да са дадени не на място или прекалено късно - като например въпросното захвърляне на доспехите.
- околната среда и въобще усещанията от околния свят са предадени бедно. Орките се славят с неизчерпаема, първична жизненост. Те съвсем не са елементарни за описване създания, защото хем са разумни, хем имат остра, разтърсваща разума острота на възприятията. Те са ОРКИ и дори когато са машини за убиване, техните очи, уши, кожа, обоняние, интуиция, им поднасят света тъй свеж и ярък, както ние сме го усещали само в първите си години. Обаче това липсва в текста.
- Има несъотвествия в реакциите на хората като човешки същества. Примерно където "господарите" се смеят на зрелището.
Там си сбъркал, защото зрителите тогава са реагирали точно така, както и ние, когато гледаме Арнол Шварценегер - със съпреживяване. Идентифицираме се със убиващия, а понякога и със жертвата... да не говорим, че тогава и там е било и много по-истинско от гледката на екрана. Например по дискавъри обясняваха веднъж, че римлянките се възбуждали от гледката на убиване и проливане на кръв и понякога дори се отдавали на съпрузите си докато долу на арената гладиаторите се избивали... Звучи чудовищно, но всъщност го има във всеки от нас. Ние, хомо сапиенс, не реагираме със смях на гледките на смърт и убиване - реагираме със възбуда, която при жените е достигала до сексуална такава.
- В кръчмата, където влезе първия път също има несъответствие - страхът от друг човек е различен от страха от диво животно, от не-човек, какъвто е оркът в очите им. Природата е дала вътревидови задръжки за убиване на всеки вид, който живее социално и да разполага със сериозни средства за нараняване ( каквито са били и едрите тесноноси маймуни, от които произхождаме). В смисъл задръжките да убиваш не са само заради закона и наказанията... обаче важат само към друго същество от твоя вид. Конрад Лоренц е категоричен по този въпрос! В този смисъл - как биха реагирали хората, ако в кръчмата им нахълта вълк. Ще му дадат ли време да докаже, че е от специална порода кучета, които не хапят хора? Ще дадат ли време на героя да докаже общо взето мирните си намерения? Дори това, че говори членоразделна реч не е достатъчно - със сигурност говори НЕ ТОЧНО с техния диалект и акцент! А това обикновенно е достатъчно на хората, за да се отнасят със други човеци като със животни.
Нали разбираш - ако възприемат Морд като животно, силата му не предизвиква в тях респект, защото респектът е чувство, свързано с йерархичността, а в нея се допускат само същества от твоя вид.
- и да - там където му слагат храната извън обсега на веригата... Крайно нелепо е. Добрият боец има нужда от движение, уреди, пространство, в което да тренира, здрава храна, лекари и дори масажисти. Тоя момент със веригата и храната, която трябва да яде с вързани ръце е трябвало да го запазиш за случаите, в които понякаква причина господарите му са били недоволни от него. Но сега звучи сякаш това е била практиката... а така не може.
- Орките не го били приели.... те просто ще го убият!
... Вълк, който мирише на хора и се бие със злобата на куче ( от породите питбул или аржентиско дого)... никоя глудница няма да преглътне същуствуването на такова изчадие.
- Най-лошото е, където описваш как чудовището започва да триумфира и му обръща гръб, защото "вече е паднал". Истината е, че винаги, когато съм вземал превес в някой спарниг, съм се дърпал и съм оставял партньора си да тръсне глава и да си спомни къде е и какво правят боксови ръкавици на ръцете му (докато на мен често не са ми прощавали и са ме думкали като тъпан).... обаче винаги го има желанието да продължиш... без да спираш!
Нещо повече - самият ти герой не просто бие, а бие докато му отмалеят ръцете... а пък чудовището оставя първичната наслада от пребиването, за да се държи като перчещо се на публиката профи ( правят го за шоуто в пофесионалните боксови мачове).
Те това вече съвсем не го приемам - намери друг начин героят да победи!
... Ами това е!
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.
-
Couatl
- Sorcerer
- Posts: 492
- Joined: Wed Feb 02, 2005 8:24 pm
- Location: In the temple of the purple feathers
Бях останал с впечатлението, че съм ги пуснал тея неща. Както и да е, не съм. Е, ето го едното:
Ох, тук ми е много трудно, защото не знам какво да кажа. При всички положения има много за казване, но… да видим.
Първо държа да отбележа, че сюжетът е толкова клиширан, че дори на мен не ми хареса (а аз възприемем себе си като буфер между разбиранията на тукашните и на цитаделците).
Целият първи параграф нещо ми се вижда не както трябва. Прекалено много ми напомня на детска книжка, не знам защо. Може би няма да е зле да посмениш конструкцията на изреченията, да ползваш по-сложни изречения и да не употребяваш толкова често името на главния герой.
Втория параграф от стилистична гледна точка имам същите забележки. Иначе – добре, предистория, която държиш да покажеш, да речем, че става.
“Но това беше в миналото. Сега Морд беше в непознат човешки град.” – тези две изречения, намиращи се едно до друго ме карат да си мисля, че Морд се е заселил в тоя град. А очевидно не е така.
“…пиели заедно зад барплота…” – първо, предвид изречението е “пили”, а не “пиели”, и моля ти се тоя барплот го остави в кухнята и използвай “бар”
“Човекът се строполи на земята, но после се поуспокои…” – все едно човекът стоя няколко минути, дишаше бавно и най-накрая се успокои. Аз така си го представям. А предполагам, че не е така, защото ако е така то през “липсващото” време все някой щеше да направи нещо.
“Морд се разходи още известно време из града…” – Това е толкова неангажиращо, че направо ми призлява. Не дава абсолютно никаква представа какво точно прави, какъв е градът и т.н. Или го махни и накарай Морд веднага да напусне, или, ако държиш да се разхожда – конкретизирай.
Да разбиеш порта с ръка не е толкова лесно, дори ако си триметрово огре. А Морд мисля, че е с ръста на човек. Представи си значи как трябва да изглежда, за да е в състояние да счупи вратата с ръка. Освен това – казваш, че градът е голям. Къде са стражите по стените, които да спрат Морд и да му надупчат задника? Никой не обръща никакво внимание на един сериозен враг с очевидно агресивни намерения. Това е меко казано странно.
Малко странно ми се вижда как Белия войн се е разпрострял на четири стола – можеше да остави патериците и меча си на един. Извинявам се за нетактичността, но ти някъде виждал ли си човек с патерици, който да ги разпилява така около себе си? Винаги се държат на едно място, близо до теб.
“Но би ли ми казал какво става тук?” – Ей това “но” е напълно излишно. Обикновено то се поставя, когато има противопоставяне, а тук такова няма.
Следващия параграф представя някакви философски размишления на автора. В тази си своя роля много ми напомня на текстовете на Вазов, където той често се намесва и коментира събитията и размишлява върху тях директно. Ами – всичките тия мисли за любопитството ми се струват не на място в един фантастичен текст.
“Огромен орк… огромен чук” – много огромни работи. Има повторение.
“Гладиаторска броня” – това предизвика у мен професионално възмущение. Забележката съвсем не е задължително да бъде вземана предвид, но пък можеше и да го направиш, ако решиш – гладиаторите не носят броня и никога не са носели. Идеята на битките на арената е зрителите да видят зрелище. Когато противниците са покрити с броня от главата до петите една голяма част от зрелището изчезва – хвърчащата наляво-надясно кръв, прерязаните мускули, влачещите се черва. Идеята е, че раните няма как да се видят от множеството. А те искат да ги гледат. Гладиатор да се бие, облечен в броня е все едно да се снима порно филм в който, актьорите са зад завеса през цялото време.
Цялата битка на Морд с орка е малко странна, но най-странното в нея, е че оркът започва да танцува??? Втф? Това ми напомня на детските филмчета с долнопробно качество.
Далеч съм от мисълта, че съм казал всичко, което имаше да се казва, но наистина не знам на къде да продължа. Мене ако питаш – всеки има един период от живота си, в който пише такива разкази. Аз самият имам един, който се простира на 60 страници. Писахме го с един приятел в 6 клас. Под всякаква критика е, мене си ме кефи, но напълно съзнавам, че не може да бъде редактиран и че няма да се хареса на никой над онази възраст. Затова съм го оставил да хваща прах и да ми напомня. Може би няма да е зле да направиш същото с този разказ – остави го. Може би е свързан с незабравими моменти от живота ти, а ако не е – сигурно ще се свърже. И започни от начало. Това последното е съвет – не съм искал да обидя никого с него.
Ох, тук ми е много трудно, защото не знам какво да кажа. При всички положения има много за казване, но… да видим.
Първо държа да отбележа, че сюжетът е толкова клиширан, че дори на мен не ми хареса (а аз възприемем себе си като буфер между разбиранията на тукашните и на цитаделците).
Целият първи параграф нещо ми се вижда не както трябва. Прекалено много ми напомня на детска книжка, не знам защо. Може би няма да е зле да посмениш конструкцията на изреченията, да ползваш по-сложни изречения и да не употребяваш толкова често името на главния герой.
Втория параграф от стилистична гледна точка имам същите забележки. Иначе – добре, предистория, която държиш да покажеш, да речем, че става.
“Но това беше в миналото. Сега Морд беше в непознат човешки град.” – тези две изречения, намиращи се едно до друго ме карат да си мисля, че Морд се е заселил в тоя град. А очевидно не е така.
“…пиели заедно зад барплота…” – първо, предвид изречението е “пили”, а не “пиели”, и моля ти се тоя барплот го остави в кухнята и използвай “бар”
“Човекът се строполи на земята, но после се поуспокои…” – все едно човекът стоя няколко минути, дишаше бавно и най-накрая се успокои. Аз така си го представям. А предполагам, че не е така, защото ако е така то през “липсващото” време все някой щеше да направи нещо.
“Морд се разходи още известно време из града…” – Това е толкова неангажиращо, че направо ми призлява. Не дава абсолютно никаква представа какво точно прави, какъв е градът и т.н. Или го махни и накарай Морд веднага да напусне, или, ако държиш да се разхожда – конкретизирай.
Да разбиеш порта с ръка не е толкова лесно, дори ако си триметрово огре. А Морд мисля, че е с ръста на човек. Представи си значи как трябва да изглежда, за да е в състояние да счупи вратата с ръка. Освен това – казваш, че градът е голям. Къде са стражите по стените, които да спрат Морд и да му надупчат задника? Никой не обръща никакво внимание на един сериозен враг с очевидно агресивни намерения. Това е меко казано странно.
Малко странно ми се вижда как Белия войн се е разпрострял на четири стола – можеше да остави патериците и меча си на един. Извинявам се за нетактичността, но ти някъде виждал ли си човек с патерици, който да ги разпилява така около себе си? Винаги се държат на едно място, близо до теб.
“Но би ли ми казал какво става тук?” – Ей това “но” е напълно излишно. Обикновено то се поставя, когато има противопоставяне, а тук такова няма.
Следващия параграф представя някакви философски размишления на автора. В тази си своя роля много ми напомня на текстовете на Вазов, където той често се намесва и коментира събитията и размишлява върху тях директно. Ами – всичките тия мисли за любопитството ми се струват не на място в един фантастичен текст.
“Огромен орк… огромен чук” – много огромни работи. Има повторение.
“Гладиаторска броня” – това предизвика у мен професионално възмущение. Забележката съвсем не е задължително да бъде вземана предвид, но пък можеше и да го направиш, ако решиш – гладиаторите не носят броня и никога не са носели. Идеята на битките на арената е зрителите да видят зрелище. Когато противниците са покрити с броня от главата до петите една голяма част от зрелището изчезва – хвърчащата наляво-надясно кръв, прерязаните мускули, влачещите се черва. Идеята е, че раните няма как да се видят от множеството. А те искат да ги гледат. Гладиатор да се бие, облечен в броня е все едно да се снима порно филм в който, актьорите са зад завеса през цялото време.
Цялата битка на Морд с орка е малко странна, но най-странното в нея, е че оркът започва да танцува??? Втф? Това ми напомня на детските филмчета с долнопробно качество.
Далеч съм от мисълта, че съм казал всичко, което имаше да се казва, но наистина не знам на къде да продължа. Мене ако питаш – всеки има един период от живота си, в който пише такива разкази. Аз самият имам един, който се простира на 60 страници. Писахме го с един приятел в 6 клас. Под всякаква критика е, мене си ме кефи, но напълно съзнавам, че не може да бъде редактиран и че няма да се хареса на никой над онази възраст. Затова съм го оставил да хваща прах и да ми напомня. Може би няма да е зле да направиш същото с този разказ – остави го. Може би е свързан с незабравими моменти от живота ти, а ако не е – сигурно ще се свърже. И започни от начало. Това последното е съвет – не съм искал да обидя никого с него.
...
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 0 guests