Когати пиша, независимо дали е поезия или проза, имам лошия навик да си създавам собствени граматика и пунктуация.
И не виждам грешките. Може трийсет пъти да прегледам изречението, но няма да видя липсата на запетайка, наслагванията на думи или чисто граматическите грешки.
А нямаше на кой да дам този текст за проверка.
Отново се извинявам на хората, измъчили се с този мой опит в литературата.
Сега забелязвам ужасно много елементарни и глупави грешки и много благодаря за поправките. Те ме убедиха, че има смисъл да продължавам.
Така:
Това не е кратка история. Има още тринадесет разказа, но тук нали имаме ограничение.
Разказът от сто километра личи, че е по линията на Нощният патрул, но!
Тук е голямото НО.
Тази поредица ми направи голямо впечатление. След дълъг спор с една приятелка за някои подробности от света, реших да седна и да й докажа, че не е права или по-точно, че аз съм права. Тя твърдеше, че подобен свят би изгубил очарованието си, ако я няма линиа, разделяща доброто от злото. Освен това на мен пък не ми хареса концепцията за Различните. И още няколко неща в този дух. Тъй като действието се развива в Русия ми се наложи и аз да пиша в руският свят. Както си личи обаче, познанията ми не са особено обширни за тази страна, но съм се справила по-добре в другите разкази.
Някак неусетно този разказ от едно натриване на носа се превърна в много повече... убедих приятелката си в правотата, но желанието да продължа да пиша за този свят не отслабна.
Герите:
Лидия се опитах да я предам набързо, да нахвълям личността и трескаво и нервно, някак феерично и въздушно, за да отговаря на характера й, на историята, която я очаква.
Не, не се отъждествявам с Лидия, в нея са моите копнежи есенно време, но гледаната й точка е доста по оптимистична и наивна от моята.
Татяна:
Чудите се защо сякаш мрази.
Защото се е разделила с нещо в живота си, което никога няма да си върне, независимо какво прави. Факт е, че тя може много, много повече... но завинаги е излезнала от човешкият свят. И понякога ядът, че е пресякла границата и срамът, че изпитва този яд надделяват.
Олга:
Тя се развива като личност нататък доста по-подробно.
Не са само жени героините, просто са предимно жени.
Защото жените, със своята интуитивна природа по-лесно преминават границата и се вмъкват в себе си. Жените, със своята суета, със своето ровене в личността си, в съзнанието си, вгледани навътре, въртящи се като жироскопи.
Заради неразчитането само на единият гол интелект, те са малко по-различни, по-други, създадени от самата природа, за да възпират и укротяват стастите, на така наречниеят силен пол.
Тъгата и цялостната меланхолия са защото когато съзреш твърде бързо ставаш или циник, или меланхолик.
И двете напиващи се героини са имало сходна съдба. Просто Анна се опитва да обясни нещата така, че да бъдат разбрани от Олга, да й спести малко лутанията си, които е имала тогава, когато е била на мястото на Олга.
Има и оптимистични герои но пак в другите разкази), просто сблъсъкът със смъртта, особено ако си-могъщ от обикновенният човек действа потискащо. Осъзнаваш, че си могъщ, но не всемогъщ.
За някои клишета:
Особено за очите с младотоло лице. Клиширан лав отвсякъде, но не успях да измисля по представителен израз. Всъщност успях, но се разминаваше с ритъмът на останалите изречения.
