Да си земем еднорог

[Amelia]

И аз си имам еднорог!!!!!!!

Мерси много!

[Xellos]

ее разгеле тоя на дима още седи в мене btw

[Elayne]

Ми ще го докопам на някой от РД-тата както е тръгнало.

[kalein]

И аз си имам еднорог!!!!!!!

Мерси много!

УР-РРРААА!

*чака с жадно щръкнали ушета. Ама в еднороговия дом. Моля. *

[Roland]

Тя живее в канада.

[Xellos]

При положение че той и я праща там, нема как да не знае ))

[Amelia]

Прочетох я. Прекрасна е!
Диалозите са истинско откровение.
Каквото и да кажа няма да е достатычно, затова ще си остана с този коментар.

После гледах и анимационното, но то е доста обезобразено в сравнение с книгата.

[kalein]

Чудех се дали да отварям нова тема. Обаче се загледах в тая, поприпомних си, разтупа ми се сърцето...

... изтупвам я от праха (при еднорозите, чувал съм, некромантия нямало – те направо съживяват, нали ) и вест добавям:

Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ѝ се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ѝ още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.

Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите – танцуваща карикатура. Шията ѝ бе дълга и стройна, затова главата ѝ изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ѝ, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ѝ бяха заострени, краката – тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ѝ сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за мечетата.

„Последният еднорог“ е книгата, която вдъхна живот на поредица „Човешката библиотека“. Също като рога на еднорогата, тя сияеше със седефената си светлина и в най-дълбоките тъми, през които сме газили. Напомняше ни, че великите герои се нуждаят от велика скръб, иначе половината им величие остава незабелязано. Усмихваше се, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим пак…

Сега, девет години по-късно, ви представяме новото ѝ издание: с още по-сресан текст, още повече илюстрации (от този Копнеж) и първи електронен вариант – без дигитални защити и с одобрението на автора, Питър С. Бийгъл:

http://choveshkata.net/blog/?p=5368

Пак там разказваме как можете да поръчате и помогнете с достигането на еднорозите до всеки, комуто е нужно докосване, зърване и припомняне...

Меко препускане!