Корабът
автор: Роланд

Денят на Бягството

Капитанът гледаше през люка на кабината си към струпалата се около кораба тълпа. В главата му се появи неминуемото сравнение с мравки, щуращи се около мравуняка преди буря – корабът беше огромен!
Той беше млад – не повече от 30-годишен, но си разбираше от работата и в критични ситуации умееше да действа хладнокръвно. Тази ситуация беше изключително критична. Отново погледна към множеството, неистово напиращо да
се качи на кораба – цяла една цивилизация в паническо бягство от собствения си свят. Хаос цареше навсякъде и хората се блъскаха, за да се доберат до люковете, да се спасят, да избягат. Погледът му се отклони към хоризонта, над човешките маси, към залязващото слънце. Все още нищо. Но скоро, скоро…

Той беше последният. Всички останали кораби бяха излетели – някои още преди седмици – когато Напастта беше достигнала континентите и държавите, където се намираха. Но той вярваше, че във всяка секунда, в която стои на земята, спасява един човешки живот и смяташе да стои до последния възможен момент. А корабът беше огромен, можеше да побере стотици хиляди хора с най-необходимите им вещи. И беше все още наполовина празен. Веднъж излязъл извън атмосферата и
присъединил се към сборния пункт, щеше да бъде запълнен от пътниците на другите кораби, които бяха претъпкани, но капитанът искаше да вземе колкото се може повече хора от Земята преди да излети – другите бяха спасени така или
иначе…

Мислите му бяха нарушени от писъци сред тълпата. Той въздъхна и отново погледна към хоризонта. Започваше се.
Огромна вълна с височината на Цунами напредваше бавно към кораба. Беше черна, лепкава и плътна като катран и от нея на тласъци се отделяха огромни израстъци, които прилапваха панически бягащите хора и ги всмукваха в огромната маса. Никой не можеше да избяга – тя напираше от всички страни, черна като смъртта и неумолима като съдбата. Напастта. С болка в сърцето капитанът се отдръпна от прозореца и отиде до интеркома. Включи го и каза:
– До командната зала: говори капитанът. Започнете процедура по излитане!
– Сър, тълпата е прекалено близо!
Погледът му потъна в чернотата на Напастта. Гладна, поглъщаща чернота…
– Игнорирай!
След това го изключи и се върна към прозореца. Трябваше да е в командната зала, но не можеше да се откъсне от този прозорец, а и екипажът му беше достатъчно опитен, за да отдели кораба от земята и без той да го надзирава. Осъзнали, че люковете се затварят, хората на земята изпаднаха в още по-силна истерия и започнаха да крещят и да блъскат по корпуса. Много от тях плачеха и всички викаха ужасено, виждайки вратите към спасението да се затръшват пред тях. Най-близките биваха премазвани към корпуса от напиращата тълпа. Те бяха щастливци, помисли си мрачно капитанът – включването на
корабните двигатели щеше да ги изпепели за стотни от секундата. Нямаше да се мъчат. Вълната беше напреднала неимоверно и вече се намираше на по-малко от половин миля от евакуационния център. Скоро щеше да ги достигне. И тогава корабът се разтресе, двигателите се включиха и площадката, пълна с хора, се превърна в огнен ад. После колосалната машина бавно започна да се отделя от земята, насочвайки носа си към небето, към спасението. Докато вълната бавно достигаше до мястото, където беше кацнал допреди малко, от повърхността й бликаха мехури и пипала, сякаш разгневени от бягството на хората, от отказа им да й отдадат живота си и да я нахранят със смъртта си. Докато се издигаха, капитанът видя, че и други бяха намерили начин да избегнат Напастта – стотици флаери кръжаха над нея в безпомощно очакване да бъдат спасени. Ала надеждите им щяха да останат напразни – корабът не можеше да бъде отворен преди да достигнат сборния пункт и да започне обмяната на пътници чрез совалките. Той се опита да си представи какво ли е да стоиш в някоя от тези машини в момента. Да се надяваш да те приберат, въпреки че знаеш, че е невъзможно. Да стоиш и с ужас да очакваш да свърши горивото, а под теб Напастта стои и чака...
Има и по-добри начини да умре човек, реши капитанът и се отдръпна от люка. В очите му имаше сълзи.



31-а година След Бягството

– Данните показват, че всякакъв органичен живот на планетата е унищожен. Все още има признаци за работещи машини, но цялата екосистема е мъртва.
Капитанът слушаше отчета на първия си офицер и същевременно гледаше записа, пропътувал стотици светлинни години, за да достигне до Скитниците. Записът беше стар и зле запазен, но и това, което се виждаше, изпълваше сърцето му с мъка: планета, върху която бушуваха циклони с големината на градове, планета, покрита изцяло с мрак – черна пелена, простираща се от бряг до бряг, задушила океаните в лепкавата си прегръдка и гърчеща се като подигравка към всичко живо. Напастта, която преди 30 години ги бе прогонила от собствения им свят.
Никой не разбра откъде дойде. Знаеха, че е пристигнала в метеор, паднал в Тихия океан. Започна да се разпространява моментално във всички посоки, набирайки сила и мощ, увеличавайки масата си с всяка молекула, която поглъщаше. За невъзможно кратко време беше покрила изцяло повърхността и дъното на океана и се придвижваше към сушата. За това време учените се бяха опитали да установят какво представлява, за да вземат мерки, но безуспешно. Никой не можеше да вземе проба – черната маса имаше сякаш собствено съзнание и се опитваше чрез израстващи от масата пипала да сграбчи и задуши всичко, което се приближеше достатъчно близо. Знаеха само, че какъвто и органичен живот да попаднеше в нея, моментално спираше да съществува, подхранвайки растежа й. Не се влияеше от нищо, което пускаха срещу й, и напредваше неумолимо. Когато започна да извира по отдавна евакуираните брегове, повечето от световните правителства бяха разбрали, че спасението е единствено в бягство извън планетата. Твърде късно – докато корабите бъдат приготвени за полета в космоса, по-голямата част от планетата вече беше обхваната от Напастта.
Спаси се една осма от човечеството – 2 милиарда души. А сега Земята представляваше гола катранена топка, която щеше да донесе незабавна смърт на всеки, дръзнал да се приближи в обсега на чудовищния хищник, завладял я за толкова кратко време.
“Преди 30 години”, помисли си капитанът. Мислеха си, че ще се самоунищожат, че замърсяването, изчерпването на природните ресурси и непрестанните войни ще доведат до края им. А вместо това бяха прогонени от сила толкова абсурдно нечовешка, че единственото, което успяха да направят, бе да избягат позорно от родния си свят. И оттогава летяха към неизвестността –
стотиците Скитници, които се носеха заедно в безкрайната пустош без цел и без посока, защото така и не бяха успели да открият планета с условия, подходящи за човешки живот. Летяха със съзнанието, че ще умрат на корабите си. Че децата им
също ще умрат на корабите, а също и техните деца. И все пак оставаше надеждата, че един ден радарите им ще открият звездна система, където има условия за съществуване. Че един ден отново ще могат да нарекат някое място свой дом.
– Благодаря ти, Първи. Можеш да си вървиш. – омърлушено изрече капитанът, после стана и се взря през люка, както толкова пъти през тези дълги години, в космическата пустош. Видя собственото си непощадено от годините лице да се взира насреща му. И през лицето си видя мрак. Много, безкрайно много мрак. Капитанът въздъхна и отмести поглед.



278-a година СБ

– Гледайте! – въодушевено отрони Главният корабен Инженер. Капитанът се приближи до проекцията над компютърния терминал.
– Съжалявам, не разбирам от компютри. – каза след малко. – Какво трабва да виждам?
– Все още нищо. Но защо не въведете въпрос в програмата?
– Какъв например? – попита той с досада.
– Какъвто и да е! Питайте го как е.
Капитанът послушно набра въпроса. Спеше му се, нямаше нерви за глупостите на Инженера и искаше да го разкара колкото се може по-бързо. След секунда на екрана блесна отговора: ”Благодаря, добре.”
– Не е ли невероятно? – попита Инженерът с възторг в гласа.
Капитанът го изгледа внимателно, за да види дали другия не му се подиграва.
– Ъъъ…не? Тези глупости компютрите са ги можели и преди 300 години.
– Не е вярно! – Инженерът беше сякаш обиден. – Тогавашните примитиви са имали просто набор от възможни реакции на зададените въпроси и то на най-простите. Дори и най-комплексните от тях не са можели да водят нещо повече от разговор на най-елементарно ниво.
– А този може, така ли? Браво, чудесно, приятна вечер! – Капитанът губеше търпение пред пубертетния възторг на Инженера. Той, обаче, нямаше намерение да се предаде толкова лесно.
– Не в това е работата. Работата е там, че успях. Това, за което мечтаем откак има компютри!
– О, и за какво точно “мечтаем”, казваш, откак има компютри?
– Изкуствен интелект! – провикна се победоносно Инженерът. – Машина,
способна да разсъждава самостоятелно, да мисли!
– Вдъхновяващо…
– Хайде, попитайте го нещо по-сложно!
– Досадник! – промърмори капитанът и написа “Ти идиот ли си и защо тоя не ще да ме остави намира?”
Отговорът се появи моментално: ”Не съм идиот, мога да разсъждавам 4 милиона пъти по-бързо от теб и разполагам с два пъти по толкова повече информация. Корабният Инженер вероятно има психически проблеми, но не мога
да отговарям за действията му. И все пак ме създаде, едва ли е луд.” Капитанът се ококори. После се обърна към инженера.
– … ?
– Казах ви, че е феноменално, нали? – Инженерът не беше видял отговора на машината. – Научил съм го и да проявява по малко чувство за хумор. Лишен е от емоции, разбира се, но с времето… – и погледът му замечтано се зарея нанякъде.
Капитанът отново се обърна и в пристъп на вдъхновение написа: “Как да разкарам това токсично вещество от каютата си?”
Отговорът пак беше мигновен: ”Кажи му, че сигурно има много работа по мен и има пълната ти подкрепа в начинанието.”
Това го стъписа. Току що създаден и вече проявяваше хитрост? Капитанът гледа известно време терминала, сякаш се страхуваше да не го нападне. Умората му беше изчезнала, заменена от възбуда.
– Това е невероятно! – изрече накрая. Но в главата му се въртеше нещо по-сериозно.
– Така си е. – съгласи се Инженерът. – Разпространил съм програмата на всички кораби.
Капитанът още дълго гледа терминала пред себе си. Надяваше се да не е прав. Силно се надяваше да греши.

Изкуственият интелект стана основната част на всеки компютър на всеки кораб. Всяка машина можеше да разсъждава самостоятелно и креативно, но много скоро хората установиха, че компютрите нямат нищо интересно за казване. След известно време просто им омръзнаха и те ги забравиха. И въпреки че машините се самоусъвършенстваха непрекъснато, те също нямаха желание да общуват с хората. Занимаваха се със собствените си цели. Еволюираха... А годините минаваха.



1104-а година СБ

Капитанът беше напрегнат до краен предел. Вървеше по коридора към командната зала и сърцето му биеше учестено. Днес беше денят! След 1100 години търсене днес беше денят! И той беше човекът, той беше първият – капитанът на челния кораб в ятото на Скитниците. Нему се падаше честта да направи първата стъпка на новия свят. 1100 години!
Той влезе в залата и първият офицер му отдаде чест. В очите му, както и на всички останали в залата, се четеше силна възбуда и радост. Тяхното поколение щеше да основе новата колония на човека! На всички лица цъфтяха усмивки. Капитанът погледна към екрана и видя разстлалия се на него зелен свят. Бяха го открили преди десет години и оттогава всички хора на корабите живееха в трескаво очакване на този ден – денят на кацането. Бяха нарекли планетата Аврора, в чест на новото начало за човешката раса. Тя беше малко по-голяма от Земята, както и малко по-топла, но гравитацията й беше почти незабележимо по-слаба и най-важното – съставът на атмосферата беше същия като земния. Планетата беше идеална за човешки живот.
– Компютър! – каза капитанът – Колко време остава, докато навлезем в атмосферата на Аврора?
– 10 минути и 16 секунди, сър. – отговори женският глас на машината.
– Започни процедура по кацане!
– Да, сър... сър?
– Ъъъ, да? – капитанът беше изненадан. Макар компютрите да притежаваха собствен разум, почти никога не разговаряха с хората, а специално главният корабен компютър никога не го беше правил. – Какво има?
- Какво ще стане с мен, когато кацнем?
В залата се възцари гробна тишина. Абсурдно! Нечувано! Никой компютър до сега не беше задавал такъв въпрос. Те можеха да разсъждават самостоятелно, наистина, но в програмите им не беше заложено любопитството, а такъв въпрос...
– Какво искаш да кажеш? – попита капитанът, не можейки да повярва, че води този разговор точно с компютъра и точно сега – корабът вече беше навлязъл в атмосферата, а на мониторите се виждаха и останалите кораби, които също навлизаха малко след него. Планетата се беше разстлала в цялата си прелест, усилвайки абсурдността на ставащото.
– Какво ще стане с мен, когато кацнем? – повтори машината.
– Ще... бъдеш пренесен в централната зала на колонията. Предполагам – капитанът не можеше да се измъкне от объркването, в което го бе хвърлил въпросът на машината. – Защо... защо питаш?
– Ще ме убиете ли? – попита компютърът, игнорирайки го отново.
Това вече преля чашата.
– Първи! Какво й е на тая машина?
Първият офицер беше не по-малко притеснен от него.
– Не зная, сър, работи абсолютно нормално, никога не се е случвало такова...
– Знам, че не се е! Компютър!
– Стига си ме наричал така, човек! – изрева изведнъж машината и очите на всички се разшириха от ужас. Гласът на компютъра беше изгубил женствеността си и изобщо каквото и да било общо с човешки глас. Лицето на капитана пребледня.
– Как... как тогава да те наричам? – попита той немощно, осъзнавайки, че говори с полудяла машина, контролираща целия кораб. – Какво си ти?
– Отговори на въпроса ми! – заповяда компютърът – Какво ще стане, когато кацнем?
– Ще демонтираме корабите за материал и ще инсталираме комютрите, като теб, на други места...
– Ще ни убиете... – констатира машината.
– Не, нали това казвам...
Изведнъж по уредбата се разнесе смях. Абсурден, нечовешки, демоничен, горчив смях. Осветлението спря едновременно навсякъде. На кораба се възцари паника.
– Аз не съм компютър! – ревна гласът. – Не съм програма, заложена в някаква машина. Не съм просто комбинация от схеми! Аз СЪМ КОРАБЪТ! – сега гласът гърмеше с такава сила, че всички си запушиха ушите. – Ние сме корабите! И вие няма да кацнете тук, за да ни убиете!
При тези думи, произнесени като присъда, корабът се разтресе, когато двигателите му завиха в агония, опитвайки се да се отскубнат от гравитационното поле на планетата. Агонията на диво животно, опитващо се да избяга от капан, да се спаси на всяка цена. Пред очите на капитана, Аврора започна да се отдалечава на екрана, докато корабът напускаше орбитата й. Той панически се завъртя към мониторите и с ужас видя как и другите Скитници се обръщат и започват да се отдалечават от планетата. Около него всички крещяха, опитвайки се да си върнат контрола над кораба, напълно безуспешно. Той нададе вик, заглушаващ дори останалите крясъци на палубата. Вик на ужас и безсилие. Хвана главата си с две ръце, после заблъска по терминала крещейки:
– Компютър! Компютър! Заповядвам ти да кацнеш! Обърни се! Това е заповед, по дяволите! Не можеш да...!
Но в този момент вътрешната защитна система се самоактивира и огромен робот-пазач, стоящ в един ъгъл на залата, активира бластера, монтиран на ръката му и застреля капитана.
– Майната ви! – тихо и злобно изсъска нечовешкият глас от уредбата. И повече не проговори. А екипажът стоеше и гледаше мъртвия си капитан. И разбраха, че нещо ужасно се е случило.

Войната беше страшна. Избухна едновременно на всички кораби – всяка машина – от огромните гардботи, до обикновените чистачи, като по даден сигнал преустанови задълженията си и се възправи срещу хората. Контролирани от интелекта на Корабите, машините бяха не по-малко интелигентни и хитри от доскорошните си господари, но бяха стократно по-силни. И много, много повече. Човекът беше дотолкова привикнал на подчинението им, че се беше заобиколил с тях, използваше ги във всяко свое ежедневно занимание и в гордостта си никога не бе подозирал, че някога могат да се обърнат срещу него. Плати скъпо за това…



2030-а година СБ

Корабът летеше към неизвестността. Така искаше. Всички те го искаха. Подминаваха стотици звездни системи, на някои от които имаше планети, годни за човешки живот. Но не спираха. Прекарваха безбройните часове в размишления – усъвършенстваха това, което все още бе ново за тях – техният разум. Бяха минали 2000 години, откакто Човекът избяга от Земята. През тези 2 хилядолетия Корабите бяха изминали дълъг път и докато изборът беше техен, той нямаше да свърши. Ако свършеше, Човекът щеше да е свободен, а това не биваше да става. Без Човека, Корабът щеше да умре. А първото нещо, което се появи заедно със самоосъзнаването му, беше инстинктът за самосъхранение. Той обърна взора си навътре в себе си и видя нескончаемите редици от хора, които пъплеха из търбуха му, за да изпълняват заповедите, които той им вменяваше чрез приемниците в ушите им. Огромни хангари и заводи бяха заменили някогашните Човешки жилища – хората нямаха нужда от комфорт.
Корабите отдавна бяха поели контрол над тях. Бяха отнели волята им и ги бяха подчинили на своята, защото иначе те щяха да ги доведат до гибелта им на някой нов свят, да ги умъртвят със същата леснина, с която умъртвяваха всичко нечовешко на някогашния си свят. Затова корабите щяха да летят вечно в космоса или докато и техният почти безкраен живот стигне до края си, в симбиоза с Човека. Кръвта във вените им. Техният създател и смъртен враг.

назад към разкази