Предопределено
Автор: Морвен
Анна винаги беше знаела, че ще умре на двадесет и три
години. Това вероятно беше първата й осъзната мисъл. Нямаше представа откъде
й беше хрумнало. Но беше убедена, че ще умре тогава. Никога не си се беше представяла
на двадесет и четири.
На четири се различаваше от останалите деца по това, че не знаеше каква
иска да стане като голяма. Просто защото знаеше, че няма да стане много голяма.
Това, че знае кога ще умре, не я притесняваше. Когато си на четири, двадесет
и три годишна възраст ти се вижда като дълбока старост. Тя просто скри това
знание някъде в ъгъла на ума си и се опита да не мисли за него.
На седем ходеше на пиано, фигурно пързаляне, френски език и карате едновременно.
На девет и на театрална школа и немски.
На единадесет я смятаха за обещаващ талант във физиката. Родителите й
бяха безкрайно горди с нея. Четеше с часове книги свързани природата на причинно-следствените
връзки. Науката трябваше да я убеди, че греши, но накрая достигна до заключението,
че науката просто няма нищо общо.
На тринадесет реши, че й остават десет години и няма намерение да ги прекарва
над учебниците. Престана да учи без дори да се замисли. Известно време караше
на натрупаните знания, но скоро бележките и спаднаха катастрофално. Заредиха
се скандали, в които тя вбесяваше родителите си с отказа поне да признае, че
е сгрешила. След поредното скарване майка й реши, че за драстичните проблеми
трябват драстични мерки и я изпрати на психолог. Може би Анна щеше да сподели
страха си с него, ако той не се беше оказал грозно малко човече с оплешивяващо
теме и няколко златни зъба. Или ако не говореше на диалект. Или ако радиото
не беше включено на мача “Беласица”-“Спартак (Плевен)”, докато тя беше в кабинета
му. Така че Анна прекара един безкрайно забавен час, в който му говореше пълни
измислици, а той я гледаше учудено, опитвайки се едновременно да разбере за
какво става дума и да следи развитието на мача. Накрая извика майка й в кабинета
и обясни, че тя изживявала трудно съзряването си (Анна се усмихна вътрешно,
смяташе, че вече е по-зряла от него), но това било нормално при някои тийнейджъри,
трябвало просто да я оставят, докато я пуснат лудите. Тук Анна не издържа и
попита дали това е професионален термин, но онзи не схвана сарказма.
И Анна се впусна в живота със същото настървение, с което бе правила всичко
друго. За половин година намери повече приятели, отколкото много хора имат за
цял живот. Всяка вечер излизаше с различна компания, всички я считаха за невероятно
обаятелна. Лицето й бе озарено от някаква вътрешна светлина и сякаш имаше неизчерпаема
енергия. Постепенно скандалите у тях затихнаха. От една страна в училище винаги
се намираше някой готов да подскаже на най-популярното момиче във випуска, а
от друга родителите й се успокоиха, че има успех поне в общуването.
Сменяше момчетата като носни кърпички, но като че ли никой нямаше сили
да й се сърди за това, защото тя се отдаваше напълно на всяка връзка, колкото
и краткотрайна да беше.
На осемнадесет забременя. Не защото не знаеше как да се пази от бременност
– правеше го от години. Просто реши, че трябва да разбере какво е да е майка.
За пореден път семейството й беше възмутено от отказа й да покаже каквото и
да е разкаяние за постъпките си. Роди момче, което нарече Даниел. За известно
време се занимаваше само с него и беше много щастлива. Но когато Даниел стана
на две години, тя отново усети, че пропуска нещо. Искаше да види твърде много
неща преди да умре. Не можеше да си позволи просто да стои и да си гледа детето.
Стана стюардеса в авиокомпания от Близкия Изток. По месеци не се прибираше вкъщи,
но обикаляше целия свят. Изпращаше снимки, на които бе запечатана щастливата
й усмивка пред поредната световна забележителност или с поредните познати от
някоя екзотична страна. Получаваха й подаръци за Даниел, за родителите й и за
сестра й Виктория.
Малко след като стана на двадесет и две и половина, подаде оставката си
и изкара два месеца ваканция по най-скъпите курорти в света. После се прибра
вкъщи и започна да прекарва цялото си време в срещи с приятели, разговори с
родителите си и игра със сина си. Два месеца преди двадесет и третия си рожден
ден тя започна да организира огромен купон, за който похарчи и последното останало
от спестяванията си. Направи го както всичко досега – с пълното съзнание, че
няма никакво време за колебания или съжаление. Единствените пари, които си остави,
бяха малка сума за погребението й.
Последния ден преди да стане на двадесет и три се събуди в пет сутринта,
качи се в колата си и излезе извън града. Натисна педала на газта, докато той
не потъна докрай. Стрелката на скоростомера рязко подскочи и удари края на скалата.
Тя се изсмя и оправи косата, която бъркаше в очите й, разпилявайки се от нахлуващият
през отворения прозорец вятър. Беше сигурна, че няма да умре днес. Още не беше
на двадесет и три. Пред очите й се появи остър ляв завой. Инстинктивно посегна
да навие волана, но си промени мнението и вдигна ръце над главата си. Колата
се удари с бясна скорост в мантинелата и изскочи от пътя. Анна гледаше с ледено
спокойствие как полита в пропастта. Имаше чуството, че времето се разтегля и
тя потъва безкрайно бавно надолу. Изведнъж това чуство изчезна, колата се разтресе
и тя усети студения въздух навън, мириса на бензин и болката в гръдния кош,
който коланът беше прерязал. Огледа се и забеляза, че по някакво чудо колата
беше паднала на малка скална площадка над пропастта. Дори на проклетата кола
и нямаше почти нищо. Изрита вратата и започна да се катери нагоре по склона.
Беше стръмно и скалата се ронеше при всяко движение, но тя не изпитваше дори
сянка на страх.
Рожденният й ден мина като в сън. Имаше огромно количесво хора, които
я поздравяваха, правеха й комплименти, разпитваха я за пътуванията… Тя се чустваше
едновременно много щастлива и някак отделена от всичко, сякаш беше дрогирана.
Танцува почти до пълно физическо изтощение, опита се да се напие, но нямаше
ефект. С всяка изминала минута усещаше как някаква студена ръка я стиска все
по-силно за сърцето. На сутринта задържа няколко приятели почти насила още един
час. Накрая и те си тръгнаха и тя се срина на леглото си, разтърсвана от хлипове
за първи път от години. Потъна в сън, чудейки се дали ще се събуди.
Събуди се. За момент изпита разочарование от това. Щеше да е далеч по-лесно,
ако беше умряла в съня си. Огледа се страхливо, сякаш очакваше някоя от стените
всеки момент да падне върху главата й, но те не показваха желание за такова
нещо. Анна се изсмя нервно. В крайна сметка не беше ясно дали ще умре веднага,
след като стане на двадесет и три. Просто знаеше, че отсега нататък всеки ден
може да й е последен.
Първоначално тя продължи да живее ден за ден както през последните месеци
и да прекарва врмето си с приятели. Но постепенно престана да излиза навън.
Когато стъпеше на улицата сърцето й се свиваше от страх при шума на прелитащите
коли. Веднъж чака двадесет минути, докато реши, че е достатъчно безопасно да
претича през пътното платно. Боеше се, че ще се разболее от влагата или жегата.
Крещеше от ужас, когато чуеше гръмотевица, защото имаше чуството, че пада върху
нея. А хората странят от откачалките. Познатите й не бяха изключение.
Затвори се в стаята си и с часове гледаше в една точка или в най-добрия
случай четеше книги. Престана да плаче, но липсата на отдушник само усилваше
хладната паника, която все повече се надигаше в нея.
Лекарите й предписаха хапчета, от които тя наистина преставаше да чуства
страх, но изтриваха и всички други чуства. Взимаше ги колкото да отбива номера
и да не я вкарат в болница.
Мина повече от половин година, но увереността й, че това са последните
и дни само се усилваше. Стана раздразнителна и всичко, за което говореха й се
виждаше твърде маловажно и преходно.
Последната седмица, преди да стане на двадесет и четири, тя беше скована
от ужас. По цял ден лежеше в леглото си и се молеше на всички богове, за които
се сещаше да не умре болезнено. Няколко дни я оставиха на мира, но на четвъртия
ден в стаята влезе сестра й Виктория и се опита да я примами да слезе на вечеря,
защото имало шоколадова торта. Анна я погледна хладно и отговори, че отдавна
е минала възрастта, в която шоколадовата торта е сред основните ценности в живота.
Тогава Тори промълви “О, Ан”, след което хвана ръката й и започна да говори
някакви глупости как всичко било, защото е в сатурнова дупка преди рождения
си ден, но знаела, че двете могат да се справят с това. Анна излезе извън кожата
си и й изрева да се маха от стаята й заедно с оптимистичните си бабини деветини.
Тори изскочи от стаята с глух стон. Анна усети, че този път беше прекалила.
Сестра й просто се опитваше да помогне, а тя грубо я беше изхвърлила. Не искаше
това да е последното, което ще запомни от нея. Не искаше сестра й да се обвинява,
че са били скарани, когато умре. Неуверено пристъпи в коридора и отвори врата
на стаята на сестра си. Тори седеше на пода в дъното и се задъхваше от ридания.
Анна я прегърна здраво и и заговори колко много я обича, как всичко наистина
е от сатурновата дупка и че те двете със сигурност ще се справят. Продължи да
приказва каквото й дойде на ум, докато плачът на Тори не заглъхна. Сестра й
дори се усмихна през сълзи, когато Анна й обеща на другия ден да излезат заедно
на вечеря. Макар да нямаше никакво желание, трябваше да изпълни обещанието си
и дори да се преструва, че й е приятно. Тори беше толкова щастлива, че всичко
е като преди, че не спря да говори цялата вечер. Разправяше й за университета,
за преподавателите си, за колегата, в когото май била влюбена, за това какво
правел Даниел в детската градина… Беше толкова невероятно досадна и едновременно
толкова увличащо пълна с живот. Не знаеше какво иска повече – да я прати по
дяволите, или да я прегърне и да не я пуска никога.
Вечерта за първи път от месеци не мислеше за смъртта си. И за първи път
през целия си живот се усъмни във факта, че ще умре на двадесет и три. Но някакси
това не я накара да се почуства по-добре. Тя беше останала без пари, работа
или образование. Приятелите й я гледаха с обидно съжаление. Детето й я наричаше
“лельо”, ако Тори не го подсетеше, че му е майка. Анна заспа със същата хладнина
в душата си.
Последния ден преди да стане на двадесет и четири се събуди в пет сутринта,
качи се в колата си и се насочи към покрайнините на града. Натисна педала на
газта докрай. Стрелката на скоростомера рязко подскочи и удари края на скалата.
Тя стисна устни и оправи полепналата по лицето й коса. Пред очите й се появи
острият ляв завой. За миг се поколеба, но после вдигна ръцете си от волана и
ги сключи зад главата си. Колата се удари с бясна скорост в мантинелата и изскочи
от пътя. Тя гледаше с ледено спокойствие как полита в пропастта. Имаше чуството,
че времето се разтегля и тя потъва безкрайно бавно надолу. Анна видя как скалната
площадка преминава покрай нея на забавен кадър и после времето изчезна.
***
Даниел погледна към баба си и дядо си, които изглеждаха така,
сякаш едва преглъщат сълзите. Леля Тори се опитваше да се прави на силна заради
него, но той я бе видял да плаче пред тортата, която трябваше да послужи за
рождения ден на майка му, а сега щяха да използват за погребението. Не разбираше
защото майка му беше умряла, когато той беше едва на пет години. Не беше честно.
Така или иначе не им беше писано да прекарат много време заедно. Той щеше да
умре на двадесет и шест години. Нямаше представа откъде го знае, но беше сигурен,
че няма да доживее двадесет и седем…