Единственият въпрос автор: Роланд
Посвещава се на хората от “Задругата” на форума Dragoneye, които, дори и да не са го знаели, бяха с мен в период, когато бях заобиколен от хора и невероятно самотен едновременно с това. И на Моридин и дразнещия му навик да пише страхотно, карайки те да се състезаваш с него…
Тъмнина…
Мрак. Без граници и без измерения. Нищо. Тишина.
После…
Тихо пулсиране… По-силно с всеки изминал миг.
Тъмнина…
Пулсиране…
Думи. Появяват се и изчезват… Още думи. Все повече и повече, някои остават.
Пулсиране… Аз…
Тъмнина…
Мракът изтънява. Думите…
Вече са потоп. Мисъл. Аз мисля. Съществувам. Аз!
Пулсиране… Това е сърцето ми. И други звуци. Все повече и повече думи и все
повече и повече звуци. Отначало е само бучене, после стават много. Различни.
Гласове.
Кой съм аз? Защо?
Любопитство…
Процеп в мрака… По-широк… Отварям очи. Готов съм. Готов съм да бъда!
– Докторе! Той отвaря очи! – чувам… глас. Друг. Има и други. Не съм сам.
И изведнъж…
Светлина! Ярка, изгаряща… Вихър от цветове, които задръстват ума, парализират
мислите, бушуват, изгарят! Очите ми агонизират! Хаос!
Затварям ги отново.
Ужас…
Но вече не мога да се върна при тъмнината. Трябва да бъда. Трябва да разбера!
Бавно пускам светлината да проникне отново в съзнанието ми. Болка из цялото
ми тяло. Думи… Вече знам… знам много неща. Болка! Хаос!
Цветовете се укротяват, но бавно, толкова бавно! Вече различавам… фигури… хора.
Много са. Всички ме гледат. Къде съм? Защо?
– Той мърда! Видяхте ли го? – глас. А после и други. Не мога да ги различа.
Сливат се в хаоса от цветове. Вече не чувам пулсирането. Сърцето ми… Изгубено
е сред цветовете и звуците.
Стъкло. И вода. Навсякъде около мен вода. А аз съм гол. Затворен съм. Имам нещо
в устата си, през което влиза… въздух. Да, въздух. Къде съм? Какво става? КОЙ
съм аз? Вдигам… ръцете си и ги поставям на стъклото. Допир. И цветовете! Навсякъде
цветове. Очите вече не ме болят и цветовете са ясни. Около мен има хора. Всички
са в бяло и ме гледат. Изучават ме. Защо? Какво съм аз?
Страх! Толкова нови усещания! Блъскам с ръце по стъклото. Искам да изляза! Трябва
да изляза, пуснете ме, искам!
Един от хората прави нещо. Натиска нещо… бутон… на табло. И водата изчезва.
Бавно намалява и потъва в отвор на пода. С нея се свличам и аз. Не мога да стоя
на… краката си. Махам от устата си… това, с което дишах. Вече не ми трябва.
Толкова много нови усещания! Не мога да…
Седя. И ги гледам. Опрял съм ръце на стъклото и натискам, но не мога да изляза.
А те чакат. Какво чакат? ЗАЩО?
– Разбираш ли ме? – пита плахо единият от тях и ме гледа очаквателно.
Какво иска? Иска да… говоря? Отварям уста, но от нея излизат само нечленоразделни
звуци. Не мога да я контролирам, не мога… Толкова много! Не мога… Трябва! Отново
опитвам и този път е по-добре. Кашлям. Такова усилие! Но
ще го направя. Отново... И успявам.
– Защо? – успявам да промълвя.
Те викат. Смеят се, крещят. Прегръщат се. Отново страх. Какво…? Защо? Но един
не вика, не се смее, не се радва. Той ме гледа. Той е странно познат. Но как?
Допреди секунди аз не бях. Сега съм, но преди малко не бях. От къде го познавам?
Той ме гледа… сериозно, изучаващо, притеснено.
– “Защо”? – проговаря той предъвквайки думата сякаш има странен вкус. – Странен
въпрос. Повече би подхождало “Кой съм аз?”, “Къде съм?” или нещо такова. Но
“Защо?”…
Той натиска друг бутон на таблото и стъклената преграда се вдига нагоре.
Аз стоя неподвижно и го наблюдавам.
Гледам го. Той е възрастен. Плешив и с къса бяла брада, но е толкова познат!
– Кой.. си…ти? – изхриптявам.
– Друг странен въпрос… – провлачва той. – Но дали е странен наистина… В отговора
се съдържа и отговор на въпроса кой си ти. Защото Аз СЪМ Ти. Аз съм д-р Едуард
Голдман, а ти си мой клонинг.
– Клонинг? – недоумявам. Нима за това го познавам? Нима съм само негова имитация?
– Да. Ти си първият изкуствено създаден човек на Земята. И си създаден от мои
гени, така че си точно мое копие – в гласът му се прокрадва тъга. – Такъв какъвто
бях преди 30 години. Знаеш това, което знаех аз тогава, макар да нямаш спомените
ми. Така че Аз съм Ти и Ти си Аз.
– А защо?
– За да разберем дали е възможно. Дали може да бъде създаден човек. 30 години
чакане докато израстеш! Защото ти не би могъл да функционираш докато не стигнеше
до възрастта, на която бях когато ми взеха кръв за експеримента. 30 години!
– той сякаш се отнася в собствените си мисли и сякаш вече не говори на мен.
– Толкова много време! Но такъв успех!
Недоумение…
Не! “Да разберем дали е възможно”? Да “функционирам”? “Експеримент”!?
Нима съм просто експеримент!? Опит? Лабораторно изследване? Резултат? Нима съм
просто нечий “успех”?!
Ярост!
Д-р Голдман вижда погледа ми и отстъпва назад. Аз ставам. Неуверено от начало,
но имам 30 години вроден опит в ходенето. След малко успявам. Пристъпвам към
него и протягам ръце.
– Защо? – питам го докато пристъпвам напред. Оживлението е престанало и всички
гледат към нас. – Защо?! – опитвам се да се втурна към него, но краката ми поддават
и аз падам. Нахвърлят се върху мен. Тела. Хора. Крещят. Вече не се радват. В
бъркотията виждам Д-р Голдман, който панически се опитва да излезе от стаята.
Лицето му е посивяло, диша учестено сякаш не му достига въздух. След това виждам
ръка, държаща спринцовка.
– ЗАЩО!? – отправям последен вопъл към него и после тъмнината се завръща.
Стая. Квадратна стая без мебели. Само едно легло, една маса и един стол. Всичко
е оранжево. Едната стена е огромно огледало. В него виждам чертите си. Странно
чужди черти. Наистина ли това съм аз? АЗ ли съм това? Сигурно от външната страна
огледалото е прозрачно. Те ме изучават. Изследват ме. От време на време някой
от тях идва, взима ми кръв, мери ми пулса…
От начало се страхуваха от мен, но вече са спокойни. Аз не правя нищо лошо,
държа се като “Успех”. Така както се очаква от мен. Иначе какъв смисъл има всичко?
Омраза… Защо?
Защо съм затворен? Какво искат от мен? А аз какво искам от себе си? Лежа в леглото
и мисля. Първият изкуствено създаден човек. Това трябва да значи нещо. Но какво?
Има ли всъщност значение?
Д-р Голдман повече не се появи. Когато питам другите, те мълчат. Не желаят да
говорят с мен. Страхуват се да ме погледнат в очите. Защо? С какво ги плаша?
Или ги плаши въпросът, който четат в очите ми? Нима и те не знаят отговора?
Защо?
Вратата се отваря. Влиза друг човек, отново в бяло. Изненадан съм – той не носи
уреди, нито тефтер и молив. Сяда на стола и ме поглежда над рамките на очилата
си. И той е възрастен, но по – млад от Д-р Голдман. Има посивяваща черна коса
и зелени очи. Мълчи. Чака. Какво чака?
– Здравей, Едуард. – проговаря изведнъж. – Как си?
– Едуард? – Не разбирам. Това не е моето име. Аз нямам име.
– Да, редно е да носиш името на този, от когото произлизаш, нали? Разбрах, че
питаш за него… - той изчаква да потвърдя, но аз мълча. – Д-р Голдман почина.
Това вече раздвижва нещо у мен. Умрял? От какво? Аз ли съм виновен? Дали и част
от мен е мъртва?
– Получи инфаркт. Беше внезапно. Разбирам, че имаш въпроси. Можеш да ги зададеш
на мен.
Не отговарям веднага. Мисля. Мъртъв? Аз съм виновен. Аз го обвиних. Творението
му! А не беше ли той наистина виновен? Имаше ли правото да…Човекът чака спокойно.
Поглеждам го.
– Защо ме… създадохте?
– Защо те създадохме ли? – той се поколебава, после отговаря с нотка на сарказъм
в гласа си. – Науката няма нужда от причини. Боя се, че за теб би било трудно
да го разбереш, а и едва ли е някакъв отговор наистина, но хората просто търсят.
Искахме да знаем дали можем да клонираме човек. За това го направихме – за да
видим дали можем.
Отказвам да го повярвам. Не може да няма смисъл! Не може! Трябва да има отговор!
– Но какво да правя аз сега? Какво ще стане с мен?
Човекът се замисля за момент, после отговаря:
– Вероятно дълго време ще се говори за теб. Светът гръмна с новината за първия
човешки клонинг. След време пушекът ще утихне и ти ще бъдеш забравен. Тогава
не мога да кажа какво ще се случи с теб. Вероятно ще останеш тук, в комплекса.
Оценявам това, което ми казва. Не се опитва да ме лъже. Хората търсят? А аз?
Аз какво търся? Търся ли и аз нещо? Ще ме забравят?
– Благодаря – проговарям тихо и лягам със затворени очи. Не желая да знам нищо
повече. Чувам стъпки. Вратата се отваря и човекът излиза. Сега се сещам, че
не разбрах името му.
Примирение…
Дните минават. Още изследвания, още наблюдения. Вече ме пускат извън стаята.
Намирам се в огромен изследователски комплекс. Навсякъде само лаборатории и
складове. Блуждая като привидение сред тях и никой не ме забелязва. Докато не
дойде време за нови изследвания. Живея като в мъгла. Всички бързат, всички имат
цел. Всички търсят. Така каза човекът. Какво търсят? Не винаги и те знаят, но
винаги търсят нещо. Аз не търся нищо. Просто живея. Но живея ли наистина? Сякаш
светът се дели на Мен и Тях. Не мога да ги различавам. Чертите им се сливат
в едно общо, чудовищно чуждо лице.
Извеждат ме понякога. Понякога ме покзават на други хора. Има снимки и въпроси.
Понякога и камери. Аз отговарям когато се очаква от мен и говоря когато ми кажат.
Аз съм техният “Успех” и трябва да се държа подходящо. Разбирам всичко, но то
сякаш се случва на друг. Не ме интересува. Не е важно. А какво е важно? И Защо?
Нови въпроси, нови интервюта. С мен винаги има някой от лабораторията, винаги
има хора. Но съм толкова сам! Толкова непоправимо самотен! Сякаш виждам живота
си през опушено стъкло и не мога да му въздействам. Защо е така?Те всички бързат,
всички търсят. Всеки има цел. Аз нямам ли? Защо нямам? Дните минават, времето
тече без мен. Спя. Ям.Изследвания. Въпроси. Камери. Още въпроси. Блуждая. Спя.
Неспиращ цикъл от повторения, в който аз съм безмълвен затворник. Не мога да
изляза. А искам ли? Защо да излизам? Защо?
Вече няма омраза. Забравено чувство. Нима има значение? Аз съм. Аз съществувам.
Няма “защо?” понеже няма “защото.”; просто живот. Няма смисъл от въпроси. А
какво има смисъл тогава? Ако няма въпроси как може да има отговори? Главата
ми е пълна със знания. Биология… физика… математика… генетика… Но там няма отговори.
Само празнина без смисъл. Има знание, но няма познание.
Нима наистина няма смисъл?
Все по-рядко има въпроси. Минало е време. Стоя сам в стаята. Понякога помагам
на другите. Те винаги имат нужда от помощ. Винаги търсят, винаги работят. Аз
нямам нужда от помощ. Аз не търся.
Страх…
Какъв е този живот? Живот ли е? Дори полу-живот? Та аз не живея. Аз не търся.
Нима мога да живея без да търся? Той каза, че хората търсят. Но аз човек ли
съм?
Все по – рядко има въпроси. Забравен съм. Не им трябвам. След години ще има
и други като мен и отново ще има въпроси. Или няма да има. Но какво да правя
аз?
Дават ми работа в лабораторията. Помагам на един от Тях. Един от Другите. Елементарни
задачи, но все пак е работа. Цел. Но аз не усещам смисъла. Дори тези от Тях,
които вършат по – малко и от мен сякаш имат цел. Понякога разговарям с някой
от тях, но въпреки, че аз разбирам думите им и те – моите сякаш говорим на различни
езици. Странно. Плашещо.
Страх…
Лежа в нощта и мисля. Продължавам да търся отговор. Не може да няма отговор.
Щом има въпрос трябва да има и отговор. Защо?Дните минават, после са месеци.
Вече никой не се интересува от мен. Държат ме в лаобратоиите. Помагам им с каквото
мога. Грижат се за мен, но не ги е грижа за мен. И мен не ме е грижа за тях.Мъглата
се сгъстява. Все по-трудно ми е да ги различавам, да ги разбирам, да ги чувам
дори… Казвам им го, но те ми правят изследвания. Страхуват се, че “Успехът”
им може да се окаже провал. А не е ли наистина така? Но не откриват проблем
и са спокойни. И пак ме забравят. Защото проблемът наистина е в мен, но е по-дълбоко
отколкото те могат да достигнат. Мъглата се сгъстява… А нощем търся отговора!
Той трябва да е някъде в мен! Някъде…
Вече знам. Сега съм спокоен и мъглата я няма. В една дълга нощ отговорът все
пак дойде. И той наистина не е отговор както ме предупреди и човекът. Смисъл
просто няма. Не би могло и да има защото аз не търся. Не бих могъл да търся,
не бих могъл да имам цел. Дадоха ми на готово способността да се съмнявам, но
не ми дадоха спомените, житейския опит, за да намирам отговори. Мога да мисля,
но не и да желая. Няма какво да желая. Нямам спомени, не желая. За това и не
търся. За това и “Успехът” им наистина е провал. Живея чужд живот без цел. Но
те няма да го разберат. Не биха могли. Никой не би могъл…
Сега имам цел. Една единствена, но е цел. И ще я изпълня. Ще спра въпросите,
защото отговори няма. Защото няма цели, няма търсене, няма смисъл. АЗ нямам
смисъл. Веднъж завинаги!
Сега съм спокоен и мъглата я няма. Лицата им вече не се сливат. Сега са по –
скоро като маски. Като гладки, лишени от чувства маски. Те са зли. Не, не са
зли. Те просто не знаят. Не биха могли да разберат. Не го и искат. Стената не
може да
падне. Изкуствено създадените хора не са “Успех”. Не можем да бъдем. Защото
нямаме цел. Разбирам ги, когато ми говорят и им отговарям внимателно. Казвам
им каквото искат да чуят защото вече имам цел. Единствната възможна.
Сега съм на покрива на комплекса. Сградата е висока и гледката е красива. До
сега не съм бил тук. Гори покриват земята от хоризонт до хоризонт, като се изключи
пътят към града, който се вие между тях. Небето е синьо и без облаци. Красиво
е. Това е животът. Но аз не съм жив. Тази красота не е предназначена за мен,
а за тези под мен. Хората, винаги имат цел. Аз нямам. И не живея. Не е ли ирония,
че те толкова рядко “виждат” тази красота? Пристъпвам към ръба и поглеждам надолу.
Хора. Още хора, които се щурат по своя път преследвайки целите си – големи и
малки.
Усмихвам се.
Скачам.
Щастие…Свобода. Няма търсене. Няма въпроси и няма нужда от отговори.
Земята приближава…
Тъмнина…