Втори шанс
Автор: Красина Жекова
Желязното туловище на метрото се изплъзна от тунела и с продължително и тъжно ридание притихна на перона. Тълпа от бързащи хора се изсипа от многобройните, зейнали гърла на чудовището и като еднородна, гъста маса от тъмни силуети, потече към изхода на метростанцията. Обувките им плескаха звучно по омазания с лепкава, декемврийска кал гранитен под, като оформяха причудливи, мрачни фигури. Във въздуха се носеше неприятен мирис на влажна мъгла и изгорели газове, навлизащ през входовете над повърхността на земята. Сива, студена и безкрайно дълга зима беше надвиснала над София. Печалното настроение на потъналия в киша град проникваше дълбоко и неизменно във всяка душа. В този период от годината хората придобиваха един специфичен, отчаян вид, лицата им ставаха посърнали и сивкави, досущ като багрите, с които зимното време беше оцветило света наоколо. Времето – тъжно и мрачно, навяваше лека депресия. Дори бездомните кучета не се щураха унили, както обикновено, покрай стъклопластовите пейки на перона, а настръхнали се бяха приютили по незнайните си свърталища.
Всички пътници бързаха, сгушени в дебелите си палта, час по-скоро да се приберат в уютните си и топли жилища. Беше час-пик – повечето работници свършваха работа и се отправяха към домовете си. Подземният транспорт пъшкаше под напора от тълпите пътуващи.
Навалицата от премръзнали пътници зае местата си в търбуха на железницата. Вратите на вагона се затвориха и прекъснаха студеното течение отвън. С леко поклащане влакът се отдели от перона и скоро набра скорост.
Елена усети нечие присъствие до себе си. Лек, приятен аромат на мъжки парфюм разбуди обонянието й и почувства топлината на нечие тяло. Съзнанието й изплува от нервната дрямка. Повдигна натежалите си от умора клепачи и чак след няколко примигвания срещу луминисцентната светлина, успя да проясни зрението си и да фокусира силуета, заел съседното място. Беше млад човек, нямаше и трийсет. Би го подминала без особено внимание, но този път нещо задържа вниманието й. Някой от детайлите на обичайната картина не пасваше... да, палтото, всичко беше заради палтото му – меко, кашмирено, в цвят тъмен графит, стилно и елегатно – никак неотговарящо на младежката му външност. Имаше красив профил, мъжествени устни, изразена, волева брадичка и гладко избръсната, поддържана кожа. Около снежнобялото му, нежно лице се къдреше гарвановочерна коса и силният контраст между двата цвята го правеше да изглежда като видение – нереално и вълшебно. Седеше гордо изправен и излъчваше спокойствие и свежест, сякаш не беше в мръсното, миризливо метро насред най-голямата навалица, и всеобщото мрачно настроение никак не го засягаше. Елена го оприличи на силните и красиви мъже, които неизменно приковаваха вниманието от кориците на книгите с любовни романи. У дома имаха хиляди такива, защото майка й им беше голяма почитателка. Усмихна се при спомена за баща си, който постоянно взимаше жена си на подбив заради хобито й, и я уверяваше, че по-свестен и красив от него няма да намери. Сърцето на Елена се стопли от тези далечни спомени.
Изведнъж младият мъж извърна глава и я погледна втренчено. Унесла се в спомени, тя все още зяпаше в него. Красотата му, така внезапно и отблизо натрапена в лицето й, я стъписа. Леко скосените му, тъмносини, очи се взряха в нея и сякаш проникнаха дълбоко, под повърхността на кожата й, сред плетеницата от тъкани и кости, чак до дълбините на съзнанието, където се бе спотаила повяхналата й душа. Тези очи… бяха изумителни. Цветът им се преливаше в невероятни нюанси според сменящата се светлина във вагона и непрестанно пулсираше в гамата от тъмносиньо до теменуженолилаво. В ирисите им се кълбяха тъмни, буреносни облаци, предвещаващи дъждовен порой и стихия от виелици и тъмнина.
Младата жена се почувства като хипнотизирана. Усети студ и настръхна. Едновременно с това се изчерви като тийнейджърка от настоятелния поглед на мъжа, обърна се смутено на другата страна и придърпа дамската си чанта като щит пред себе си. Почувства се разголена и много смутена, сякаш красавецът я бе обърнал с хастара навън и бе видял и най-интимните й страхове и тайни. Но къде беше виждала тези очи? Такъв човек не се забравяше лесно.
Тогава усети познатата, изгаряща болка в гърба си. Тя се появи внезапно, изненадващо силна и рязка. Започна като раздиращо пробождане в кръста и зловещо загриза плътта й. След миг плъзна нагоре към врата й, оставяйки пареща следа по целия й гръб. Елена прехапа устни и се сви. “Не, не, моля те, не сега..” – примоли се на ум. Мислеше, че днес е приключила с кризите, би трябвало – преди два часа си постави поредната доза морфин. Попипа инстинктивно джоба си с подрънкващите стъклени ампулки. Благолови себе си, че беше послушала разума си и беше откраднала повече ампули от отделението, явно щеше да се наложи да си бие още. Нещата с тази болка наистина загрубяваха и жената започна да се чуди дали няма скоро да заприлича на жив труп. Чувстваше се не на трийсет и две, а на деветдесет и две. Раздвижи леко рамене в отчаян опит да потисне парещия поток по гърба си. Ефект нямаше.
Мотрисата стенеше глухо и се поклащаше в монотонния такт на тъжната си песен, приспивно унасяйки наблъсканите тела на пътниците, изпълнили до краен предел вътрешностите й. Те знаеха наизуст тази мелодия и без съпротива се носеха в ритъма й, със застинали, пепеляви лица. Влагата от дъжда навън се просмукваше дори тук долу, под земята, в топлия и осветен влак. Елена мразеше това време на годината – печалната сивотата и мъглите на зимата успяваха да изцедят от тялото й малкото останали светли мисли и топлина.
- А, Ели! – чу познат глас пред себе си. – Брех, не те видях на спирката. Страшна навалица, аман! Къде изчезна след смяната, бе жена? Що не ме изчака в съблекалнята?
Млада, усмихната жена, със скулесто лице и закръглено тяло, се тръшна на предната седалка и замига въпросително срещу Елена. Беше колежката й от болницата – Весела – жизнено и бъбриво момиче, което Елена старателно избягваше напоследък. Мрачното време не й влияеше особено потискащо, даже напротив, чувстваше се приятно от задушевната атмосфера, в която всеки бе склонен да търси компания.
“Ако нещо си изпуснал ти, на Весела звънни,
клюките от нея ще научиш и свирка здрава ще получиш!”– чу в главата си неприятният, стържещ глас на Угрински . Елена си помисли, че той беше най-нахалния стажант по кардиохирургия в отделението. Той съчини тази подигравка миналата година и угоднически я тананикаше пред докторите Те се кискаха зад гърба на Весела, но след това тихомълком отиваха да се ползват от услугите й ... и от двата вида.
Елена кимна за поздрав. Прокле крайно неподходящия момент за среща с Весела. Опита се да се поизправи като игнорираше смазващата болка.
– Хей, не те видях – усмихна се леко и насила. – Извини ме Веси, супер скапана съм. Реших да си тръгна възможно най-бързо.
– Разбирам те, тези двойни смени са убийствени. Особено нощните. Ти напоследък често караш нощни смени…
– Не се оправям с парите, нали разбираш…
– Да, за самотен родител е трудно. Ама нали и вашите помагат? То пък колко ли помагат, с тия мизерни пенсии…
– Стига ми и моралната им подкрепа. – Всъщност не им се беше обаждала от доста време.
– Е, все пак изкара късмет, нощната ти беше с доктор Белев, нали? – Весела рязко смени темата на разговора и Елена предусети приближаващия разпит. – Голям сладур е тоя Белев, всички припадат по него! Как изкарахте нощта, нямало е спешни случаи, значи сте си пообщували на спокойствие дет се вика. Ама знаеш ли, той май те харесва. Така се говори в отделението. Но не си го чула от мен…
– Няма такова нещо.
– Аха! – размаха й пръст Веси и се потупа гордо по гърдите. – Аз имам усет за тия работи, вряла и кипяла съм… Да си говорим честно, всички знаем, че два пъти му отказваш, а съм сигурна, че го харесваш. То кой ли не го харесва. Пък и ти си най-готината мацка в отделението, не случайно стана “Мис медицинска сестра” на последния банкет. Аз гласувах за теб. Ама и Белев гласува за теб… има си хас. Ще бъдете страхотна двойка, да знаеш. Само трябва да пречупиш себе си.
Веси продължи да бъбри разпалено за банкета, като въртеше възторжено очи и никак не се смущаваше, че околните пътници слушат. Елена плъзна ръка под якето си и натисна с всичка сила място, близо до гръбнака. Усети мигновено облекчение. Благослови на ум кинезитерапевта, с когото се беше виждала като студентка и от когото получи знания за някои елементарни похвати в акупунктурата.
– Ели, мила, млада си още, а пък той е доктор и те харесва – продължи да я убеждава колежката. – Минаха вече три години откак Андрей… Трябва да го превъзмогнеш вече. Все пак имаш и детенце, не може вечно да я караш така – сама. Белев е свестен.
Разкъсваща болка отново прониза гръбнака на Елена, като този път премина и през гърдите и се спотаи със слабо туптене в сърцето. Сякаш хиляди дяволи раздираха с нокти торса й. Дробовете й като че блокираха от яростното завръщане на болката и дъхът й секна. Сви се като пребито куче на седалката си. Лицето й побледня и кожата й се изопна върху костите на черепа, по челото и дланите й изби неприятна, студена пот. С цялото си същество усещаше гнилите зъби на злото, разяждащи тялото й.
– Ели, какво става? Лошо ли ти стана? – Весела забрави за банкета и наостри вниманието си, предчувствайки с обиграния си нюх, важна новина.
Елена се опита да поеме въздух, но зверската болка беше стегнала като в менгеме гърдите й. Непотготвена и закъсняла, беше посрещнала удъра с цялата му тежест. Затрепера немощно като старица, гърчеща се в предсмъртни конвулсии. Започна да се дави, главата й се замая от липсата на кислород и подът се завъртя застрашително пред очите й. Преви се на две, като стисна с ръце колената си в отчаян опит да омилостиви дяволите и да освободи дробовете си от страшната й хватка. Гърбът й изгаряше, а мозъкът пулсираше в страшна агония.
Весела тревожно се засуети около нея, но не знаеше как да й помогне. Беше привлякла вниманието на оклоните пътници, но никой от тях не знаеше какво да направи. Само един възрастен господин наблизо предложи да даде на приятелката си вода.
Докато траеше тази суматоха, Елена затършува трескаво в джоба на якето си, извади готовата спринцовка, изтръгна капачето и със заучен жест заби иглата в бедрото си. Всяка клетка в тялото й закрещя, разкъсвана от абстинентно нетърпение и копнеж по спасителното съдържание на спринцовката. Младата жена преглътна с усилие и изцеди бледожълтата течност в плътта си.
Вагонът подскочи, затресе се и изведнъж прескочи някава невидима бариера, отвъд която нямаше друсане и скърцане, а плавно плъзгане като върху въздушна възглавница. Влакът сякаш премина в друго измерение, в което липсваше земно притегляне и всичко летеше в облекчаваща безтегловност, бяха изчезнали дразнещите слуха шумове, а тишината беше всевластна и ушите заглъхваха като натъпкани с памук.
Елена също се понесе. Течността от спринцовката се разля в тъканите й, пропълзя гальовно и приласкаващо във вътрешностите й и проникна навсякъде, до най-тъмните кътчета на тялото, чак до изтерзаното й съзнание. Измамна топлина се разля в нея и донесе облекчаваща, отпускаща сладост. Цялото й тяло започна да отмалява, олекна и се понесе в меката, пухкава мъгла на опиянението. Дробовете й се отпуснаха, издуха се до крайност, поемайки с цялата си сила блаженството на кислорода във въздуха. Жената потъваше в упойващ унес, топли длани галеха страните й, приласкаваха я в обятията си, невидими устни нашепваха беззвучно, че вече си е у дома, и там няма болка, няма проблеми, нито самота.
Елена изправи бавно гръб, изпъна рамена, отпусна глава назад и описа лек полукръг. Приличаше на човек, който раздвижва тялото си след тежък и мъчителен сън. Когато отвори блесналите си очи и погледна угрижените физиономии на хората насреща й, я напуши смях.
– Какво стана с теб Ели, нещо те заболя ли? – Весела се кокореше срещу нея с разширени от уплах очи.
Елена се усмихна.
– Кръстът нещо ми се схвана. Преди два дни се секнах и още ме боли.
– И аз го преживях скоро. Всичко това е от претоварване. Поне да си заслужаваше да работим толкова, а то… за тия смешни пари. Сестрите отнасят цялата черна работа, а докторите са героите. И аз мога да зашия търбуха на някой дебелак, я!
Влакът изсвири предупредително и плавно се приземи на поредната спирка. Пътниците се заблъскаха към отворените врати. Весела се изправи и метна чантата си на рамо.
– Аз слизам тук. Ще се оправиш, нали?
Елена кимна и се усмихна, за да подкрепи лъжата си.
– Обади ми се като се прибереш. Ако имаш нужда от някой... Позвъни ми без да се колебаеш. – Весела се отправи към вратата и след миг изчезна в навалицата.
Елена затвори очи и отпусна стиснатите си в юмруци ръце. “Добре, че няма акъл и за пет стотинки, иначе щеше да ме усети, бях на косъм. – помисли си облекчено. – Трябва да взема по-сериозни мерки, скоро няма да мога да скривам пристъпите си от околните”.
“Тогава ще те разкрият, а това ще е краят на “кариерата” ти на медицинска сестра!” – чу предупредително, укоряващо гласче в главата си.
“Какво от това?” – отвърна му безразлично. – “Със сигурност няма да се тръшна от съжаление, дори ми е все едно. И без това ми е дотегнало от страдание и смърт, пред които съм безсилна. Пренаситена съм, сякаш хорската мъка прониква през всяка пора на тялото ми и вече ме задушава.”
Гадното обвинително гласче упорстваше:
“Ами ако разкрият липсващият морфин от аптечката? А?”
Елена се изкикоти. Представи си как Весела изпада в екстаз от топ-новината, как кокори театрално очи и шепне по ъглите: “Мис медицинска сестра” е наркоманка и ..О,Боже! Отгоре на всичко крадла! Тцъ, тцъ! Лошо, лошо. Аз дори гласувах за нея на банкета.” А довчерашните й колеги и приятели клатят неодобрително глави и се отдръпват от нея като от прокажен.
Изведнъж почувства унижението все едно картината в главата й внезапно беше станала реалност. Тогава разбра, че няма да го преглътне и ще се сгромоляса психически.
– До кога мислиш да я караш така? – мек, приятен тембър невъзпитано прекъсна поучителния й диалог със себе си.
В суматохата беше забравила за съседа си по място и той беше станал неволен свидетел на случката от преди малко. Сега я гледаше укорително с теменужените си очи. Въпреки това тя не се смути – морфинът си беше сваршил работата; напротив – развесели се. Изгледа го с иронична усмивка от глава до пети – седеше с гордо изпънат гръб, с надменно вирната брадичка, сякаш в своя царски трон, с благородното си излъчване на богопомазан представител на висшия елит, там, насред спарения, мръсен вагон и разплесканата кал. Беше като карикатура на принц Чарлз, само че красив. Елена се разхили неудържимо.
Очите на непознатия не трепнаха. Това още повече я развесели, видя й се нуеместно сериозен. Потупа го приятелски по рамото и се навря току в лицето му, като закима с престорено въодушевление:
– А вие какво, мистър Съвест, да не сте идеален?
– Нямаш си и представа кой съм – отвърна невъзмутимо той.
– О, знам те аз! Ти си оня, безгрешният, дето го даваха по новините снощи. Да знаеш, че си последният останал на земята. – Поздрави себе си, че е толкова оригинална и се закиска в шепата си. Той обаче не оцени подобаващо хумора й и продължи да я гледа с каменна физиономия. – Е, господине, всеки човек има своите пороци. Да не би вие да не сте човек?
Мъжът поклати глава и погледна през прозореца в тъмнината на тунела.
– Така и не можах да разбера вашите странности – отрони уморено. – Дава ви се едно, вие искате друго; даде ви се друго, вие отново не сте доволни. Не разбирате какво имате – живот, шанс да се учите, да се издигате душевно… Да бъдете повече от многоклетъчни организми, задоволяващи елементарни нужди. Разбираш ли? Как да ви се набие в коравите глави, че човешкият живот е божи дар и трябва да го изживеете възможно най-пълноценно?!
Усмивката на Елена замръзна. Тоя беше по-надрусан и от нея! “Как се уцелихме един до друг? Или пък е поредния перко, който ще оправя света” – помисли и се изкашля сконфузено. Реши да се премести на друга седалка, но непознатият отново заговори с приятния си глас:
– До кога ще се погубваш? Знаеш ли колко хора се нуждаят от теб? Оценяваш ли какво всъщност си и какво имаш? И колко съдби са ти подвластни…
Хлад и високомерие се излъчваше от цялото му същество и въпреки, че той вече не отваряше уста, Елена чуваше гласът му да отеква в главата й: “До кога ще я караш така? Съвземи се! Животът е дар, а не наказание! Бори се, бори се, бори се…“ Устните му бяха съвършено безмълвни и нито едно мускулче не трепваше по лицето му. Въпреки това чуваше настойчивите му обвинения, които укорително бичуваха измъчената й душа. Реши, че халюцинира. Сложи ръце на ушите си и ги притисна плътно, колкото сила имаше. Не се получи – думите му продължаваха да кънтят като тежки, църковни камбани под студения купол на стара църква. Скоро не й се беше случвало, но сега беше точно това – опиатът й играеше мръсни шегички. Мамеше разума й и я караше да вижда и чува неща, които всъщност не се случваха.
Тя понечи да стане, но очите му като магнит я приковаха. Усещаше невидимата власт на момчето над нея като силна ръка, която я задържа против волята й. Подчини му се и приседна тихо на мястото си.
Като че започна да чува чужди мисли – неговите. Те нахлуваха в главата й, сливаха се с нейните и обсебваха разсъдъка й. Постепенно се превръщаха в нейни мисли, плод на собственото й съзнание. “Опомни се, бори се, живей…” – повтаряше безспир гласът в главата й. Студът изчезна и й се стори, че от тялото му прииждат силни вълни от топлина, преминават през дрехите й, проникват през кожата й и се вливат в потока от кръв и плазма в тялото й. Носеше се някак неестествено в пространството, към него, в него, сливаше се с него…
Започна да се затопля откъм сърцето – първото нещо, което със сигурност усещаше. То биеше спокойно и равномерно като сърцето на здрав човек. Постепенно топлината се разливаше по цялото й тяло. Жената затрепера от вълнение – не беше се чувствала така здрава и свежа от години.
Зад момчето се появи слабо, синкаво сияние, отначало бледно и боязливо, почти неуловимо за човешкото око. “Почти като цвета на очите му.” – помисли си Елена. Светлината трептеше и се усилваше все по-смело. В един момент избухна и я заслепи като сиянието на внезапно показала се в непрогледна нощ луна. Сиянието плуваше около момчето като гъста мъгла. Той протегна ръка и светлината запълзя, потече към Елена, полази по краката й и се издигна нагоре, прониквайки през всяка пора на кожата й, устремена към всяка клетка на тялото й. Тя усети … живот! Нямаше друга дума. Живот. Нов живот нахлуваше в тялото й и я пробуждаше от дълбок сън. Прераждаше се.
Когато топлата му длан покри ръката й, отново изригна вулкан от светлина и потопи всичко наоколо.
– Ела с мен! – Бурята в очите му бушуваше.
Усети вкус на вино по небцето и езика си. Беше леко тръпчиво, но ароматно и меко, и леко загряваше гърлото когато потичаше към стомаха. Любимото й – “Лунна разходка”. Отвори бавно клепачи и се намери в позната обстановка – мека вечерна светлина от лампиона осветяваше тяхната спалня. Усети пухения килим под краката си, мириса на дъб от новото обзавеждане, уханието на свежест от сатенената покривка на леглото.
– Скъпи, готова съм – чу собствения си глас и чак тогава забеляза насреща й красивата, млада жена, с гладка кожа и слабо, стегнато тяло. Беше облечена с вталено сако и пола до коленете, също вталена и приятно подчертаваща грациозните й крака. Леко приседнала на ръба на широката спалнята, опряла гръб в пухените възглавници, тя лениво поклащаше чаша за вино и се наслаждаваше на рубинения цвят на червената течност в нея. Елена позна себе си. Това беше тя – Елена от миналото – влюбена, красива и … щастлива.
Елена примигна инстинктивно. Помисли, че сънува. Реши, че някой е подменил морфина в аптечката на отделението и си беше инжектирала бог знае какво. Усети силна топлина до себе си. Спътникът й от метрото се беше възвисил до нея със сериозното си изражение, недостижим в елегантното си палто. “Хубава работа! Да не би да сме се друсали заедно!”
От съседната стая се разнесе познат, мъжки глас:
– Добре, мила! И аз съм почти готов. Ей сегинка!
Кръвта се отдръпна от лицето на Елена. Дъхът й секна и й се зави свят. Невъзможно…
Сресан и избръснат, облечен в дънки и спортен пуловер, съпругът й надникна зад вратата. Усмихваше се и гледаше с пламнали очи небрежно полегналата си жена. Тази усмивка… колко пъти я беше виждала в ума си, колко копнееше пак да я види. Горчива скръб стегна сърцето й и сълзи наляха очите й. Спомни си тази вечер. Беше малко след раждането на дъщеря им, най-щастливото събитие в живота им. Бяха я оставили за първи път на баба й и решиха да отидат на кино, а след това и на вечеря – да отпразнуват първата си вечер насаме. Покрай грижите за детето не им оставаше време един за друг, а това тежеше на Елена. Беше свикнала той да е винаги до нея, да я прегръща и целува непрекъснато, да го чувства до себе си. Въпреки голямата радост покрай бебето, той й липсваше всяка минута.
– Хайде госпожице, филмът започва след час, ще се наконтиш ли до тогава? – подвикна му жената и се закиска.
Андрей влезе в стаята и с дяволита усмивка се устреми към леглото.
– Не, не! – изписка Елена. – Ще ми измачкаш полата!
– Да върви по дяволите полата!
– Стига, Андрей…
Той се хвърли върху нея и впи устни в нейните и въпреки, че тя се противеше, я притисна силно и страстно.
Елена усети парещите му устни върху своите. Стоеше отстрани и наблюдаваше сцената, в която хиляди пъти бе участвала. От три години насам не бе усещала топлината на такава целувка, страстта на такава любов. Почувства се толкова самотна и отчаяна, толкова слаба и ненужна. Животът й бе свършил с този на Андрей. Не искаше, а и не можеше да го прежали.
– Защо да не си останем в леглото и да забравим за тъпото кино – измърка жената на леглото. – Скоро няма да бъдем сами, когато мама замине, няма да има кой да гледа Симона.
Андрей я погали нежно по косите и я целуна по носа:
– Обещали сме на Яворови, ще ни чакат. Като се върнем…
Елена избърса парещата сълза от бузата си и погледна стоящият до нея непознат от метрото. Той безмълвно наблюдаваше сцената в спалнята от висотата на гордата си осанка. Попита го: “Какво е това? Защо ме измъчваш?” Но никакъв звук не излезе от устата й.
Изгледа с копнеж гърбът на отдалечаващият се Андрей, искаше да се хвърли след него и да го целува докато го остави без дъх. Не можа да помръдне от мястото си. А жената на леглото отпи от виното си.
Застанаха до Андрей в коридора. Той стоеше изправен пред огледалото и оправяше прическата си. До болка познатите жестове късаха сърцето на Елена. Взе любимия си парфюм “Мъж от класа” и пръсна влажен облак от течността върху себе си. Силният акцент на мускус проникна дъблоко в ноздрите на Елена и извика болезнени спомени. Само ако не я беше закарал на работа онази сутрин, и не беше закъснял за офиса си…
Помисли си, че изразът “времето лекува” е голяма лъжа, измислена от някой, който никога не е губил близък човек. Болката никак не беше намаляла. А сега, когато стоеше на една педя разстояние от любимия човек и не можеше да го докосне, усети най-силно всепоглъщащата празнина в себе си.
Андрей измъкна телефона от джоба си и набра някакъв номер.Закри с длан устата си и заговори приглушено:
– Здравей секси! Исках да те чуя…Да… Ще водя жената на някакъв смотан филм, а после вечеря… Да,...е нали ти обещах, ще те заведа и тебе…Оная гривничка, златната, съм ти я купил... Хе-хе. Аз си спазих обещанието, сега е твой ред… И аз тебе. Ще те схрускам, да знаеш… Хайде, ще се чуем после. Какво?... Да, утре ще оставя Елена на работа и ще дойда… Да, и аз нямам търпение. Чао!
Мъжът с теменужените очи повдигна вежди.
– Нали разбираш, че на следващия ден, когато те остави на работа, съпругът ти не бързаше за офиса си... – постара се напълно да й бъде разяснено, – когато мина на червено и автобусът отнесе колата му?
Елена се разтрепера неудържимо от нахлулият във вените й адреналин. Сърцето й думкаше чак в черепа и беше на прага на инфаркта. Помисли, че всичките й вени и артерии са издути до краен предел с врящата й кръв и всеки момент ще се пръснат като хвърлен от високо балон с вода. За нейно щастие, кръвта щеше да изтече от тялото й и да я остави изцедена на пода. По-добре да беше станало, след като разбра всичко това.
Закъсняли сълзи закапаха от очите й. Инстинктивно протегна ръка и хвана тази на безмълвния си спътник.
На часа обстановката се раздвижи и започна да се променя. Стените и подът се разпаднаха на парчета, разместиха се и се завъртяха, сякаш бяха част от някакъв магически пъзел. Пред очите на Елена се изви върхушка от цветни елементи, които до преди миг съставяха картината на тяхното жилище. Цветовете им се променяха – изсветляваха и ставаха по-лъскави. След малко отломките забавиха ход, започнаха да се съединяват бързо и безшумно и да редят нова картина. Зелените завеси и бежовите стени се бяха обагрили в розово, полуосветеният коридор се беше заменил със светла, детска стая с бархетни пердета, щамповани с героите от Малката Русалка. Ухание на бебе и курабийки се разнесе във въздуха. Елена позна детската стая на дъщеря си при майка си в Пловдив. Двамата с мълчаливия й гид се озоваха насред разхвърляни по пода играчки. Чу трополене откъм другата стая, но не се обърна натам – знаеше какво става – майка й печеше вкусните си курабийки в кухнята. Погледът на Елена беше прикован в ъгъла на просторната стая, в детската кошара, откъдето светеха като две диамантчета очичките на двегодишно момиченце. Пламъчетата в тези детски очи жегнаха като с нагорещено желязо майчиното сърце. Не можа да си спомни откога не я беше виждала – от три месеца, шест, година… Но как би могла… тя толкова приличаше на баща си... Грозната истина я зашлеви неочаквано силно – изоставила бе детето си. Заради този…
– Ба-ба – изгука с тъничко гласче мъничето, а сълзите на Елена отново закапаха.
Момиченцето се изправи в леглото, отметна меките си къдри назад и замаха пухкави ръчички към кухнята.
– Ба-ба! Баба ела!
– Ехоооо – чу се глас откъм кухнята, – кой се е събудил?
Майката на Елена влезе в стаята и донесе със себе си сладък аромат на опечени курабийки. Лицето й беше мило и усмихнато, но дълбоки бръчки разкриваха тежка мъка. Не беше забелязала, че майка й е остаряла толкова.
– Добро утро, патенце! – погали тя внучката си, която протягаше умолително ръчички към нея. – Наспинкаха ли се тези бабини оченца?
Малката се засмя глезено и разкри цял ред бели, бисерни зъбчета.
– Баба, вземе Мони! – примоли се със сладко гласче.
Баба й я взе на ръце и нежно я залюля. Запя й песничка за добро утро.
– Тихо се си-и-и-пе белият сняг, галено щи-и-и-пе бузките пак… – малката Симона се закиска и запляска с ръчички. Елена никога не й пееше. Дори не знаеше, че тя обича песнички.
– Хо-хо-хо! Дебелият старец идва на помо-о-ощ, да спаси ушите на внучката си от музикално осакатяване-е-е … – влезе припявайки същата мелодия бащата на Елена. Той прегърна двете си любими жени и щастлива усмивка озари сухото му, набраздено от годините лице. – Какво щяхме да правим без теб, малка госпожичке? Дядо ти щеше да пукне от скука с баба ти. Или от насилствена смърт, причинена от фалшиво пеетне.
Майката на Елена се засмя и го ущипа по шкембето.
– Ако баба ти я нямаше, дядо ти щеше да се задуши от мръсотия и да умре от глад.
– По-добре, отколкото от скука. И за твое сведение никак нямаше да ми скучно – ей го Ставри, спомина се оная кобра жена му и той живот си живурка. Няма тормоз, няма вечно опяване и мърморене. Разцъфтял е като майска роза. Ще плющим карти по цял ден, биричка да има – живот и половина.
– Ха, – сопна се престорено жена му, – разцъфтял е като блатен трън. А пък че на дрехите му ей такива дупки зеят, това видя ли го?
– Дупки – мупки, много важно, нали е щастлив човека!
Двамата прихнаха да се смеят, а Мони се закиска като тях, без да знае защо. Забарабани с ръчички по гърдите на дядо си и го подкани:
– Дадо смее, дадо смее…
Сълзи от смях блеснаха в очите на дядо й. Тогава се сети нещо, погледът му помръкна, а смехът заглъхна.
– Ех, Елена да беше тук! Изпуска такива хубави моменти…
Жена му го погледна съчувствено.
– Липсва ти, нали?
– Това са безценни моменти с детето, които никога няма да се върнат…а тя, всичко пропуска. Тоя пуст Андрей, да опустее... Той ни я отне.
– Недей така Кольо, мъртвец е – укорително каза жена му.
– Ако не я беше натискал за женитба и дете, Елена щеше да завърши и да стане хирург, а не сега да бачка като луда по две смени и да се чуди как да свърже двата края. Дори и за детето си няма време от работа. Скоро ще забрави физиономията й, изостави я при нас и дори не се обажда вече. Вярно, че сме пенсионери, хора без работа, но детето има най-голяма нужда от майка си.
– Кольо…
– Знаеш, че съм прав. Тя беше прекалено млада да се жени. Той й провали бъдещето, беше егоист. Можеше да изчака с бебето, има време за деца, и да я остави да завърши медицина. Сигурен съм, че тя щеше да стане блестящ сърдечен хирург.
– Тя би била добра в каквото и да се захванеше – тъжно допълни майка й.
– Да, но в това щеше да е най-добра. Просто го носеше в себе си, беше родена да помага на хората. Помниш ли как все разправяше, че ще излекува целия свят? А беше толкова малка. Ами вечните операции на новите кукли? Другите момиченца ги хранеха и приспиваха, а тя ги лекуваше – възрастният мъж се изсмя тъжно и незлобливо. – И колко беше учудена, че сърцата им липсват…
– Стига Кольо, тя и сега помага на хората, все пак е медицинска сестра.
– Тя е родена за лекар – да спасява животи, а не да мие подлоги... – мъката сподави гласът му.
– Всеки човек следва съдбата си. Може би така й е било писано.
– Не, не е така. Пред теб не беше споделила, но на мен каза за колебанията си в началото на връзката им. После Андрей надделя – беше безсилна пред влюбения му поглед, пред настоятелните му молби за женитба. Той разколеба вярата й в себе си и тя забрави, че сме я учили винаги да се бори за мечтите си.
– Знам, че не го понасяше, но все пак Елена сама направи своя избор. Всичките ви караници заради него, бяха безсмислени. Само се отчуждихте. Аз от самото начало знаех, че ще предпочете него пред хирургията.
Дядото въздъхна тежко и се обърна към светналите очички на Симона. Детето знаеше, че нещо важно се обсъжда, но за щастие не разбираше смисъла му.
– Е, малката ми звездичка, все пак имаме теб – голямо съкровище. Ти си единственото добро нещо от цялата работа. Мама ще се гордее с теб някой ден.
Малкото момичеце чу думичката “мама” и нещо в детското му съзнание прищрака – за първи път в живота си детето усети тъга от липсата на нещо много важно. Това беше ново и болезнено усещане за нея. Тя нацупи устнички, потърка очички и жално заскимтя. По личицето й се търколиха едри сълзички и след малко заплака с глас. Дядо й я прегърна и започна да й говори успокоително. Горчиво съжали, че се поддаде на моментните си чувства и натъжи внучката си.
Елена и придружителят й стояха отстрани и наблюдаваха сцената. Въпреки, че физически не бяха там, те виждаха, чуваха и усещаха всичко. Майката почувства тъгата на милата си рожба с цялото си същество. Малката приличаше на безпомощно, изоставено котенце, което мяука жално и вика мама да дойде. Гушеше се, търсейки закрила, в прегръдките на дядо си.
Буцата в гърлото на Елена се увеличаваше. Майчито й сърце се сви от най – голямата болка на тоя свят – нещастието на детето си. Тя скри лицето си в длани и се разрида горчиво. Момчето, в чиито очи бушуваше буря, беше доволен, беше постигнал своето. Но това съвсем не беше всичко, беше се потготвил добре, нямаше да й се размине така лесно. Сама си го беше изпросила. Хвана ръката й и отново след експлозия от светлина и топлина, се озоваха обратно в метрото.
Грохотът на пристигащата мотриса заглъхна със сподавен тътен на поредната спирка. Цяло стълпотворение от тела се люшна като море от морски водорасли, засуети се около вратите и когато те се отвориха, се разпръсна в различни посоки. Различни, но еднакво безизразни и мрачни физиономии, сякаш отляти по общ калъп, се изреждаха една след друга пред стъклото на вагона и се отправяха по своя незнаен път. Младежът с теменужените очи ги гледаше безразлично от топлото си място вътре и все още стискаше нежната ръка на Елена. Тя трепереше цялата, съкрушена, разтърсена от дъното на душата си, безсилна пред жестоката действителност. Горчивите сълзи бяха застинали по страните й и само влажните следи напомняха, че ги е имало. Мозъкът й, изтощен от напрежение, правеше жалки напъни да намери логика в случващото се. Отчаяно се нуждаеше по някакъв начин да оправдае собственичката си, но се проваляше при всеки опит.
Вратите се затвориха и вледеняващият шепот на зимата затихна зад студените прозорци. Вагонът се заклати, изпъшка като възрастна жена под напора на твърде многото си години, и тежко потегли. Малко пътници бяха останали да партнират на влака в тъжния му танц. Всеки беше потънал в мислите си и не забелязваше двамата спътници, които преживяваха съдбовни моменти. Отстрани те изглеждаха съвсем нормално – двама младежи, които си бъбрят задушевно. Само зачервените очи на момичето подсказваха, че нещо не е наред.
– Кой си ти? Какво правиш с мен? – едва доловимо простена Елена.
Мъжът се извърна към нея и за първи път от началото на тази необикновена одисея, се усмихна.
– Ти знаеш кой съм, нали? – Тя знаеше, дори преди да види останалото. – А го правя защото,… хм… Нали си чувала за хората, на които им се дава втори шанс. Някои заслужават, други не. Е, за твое щастие ти си от първите.
– Но какъв е смисълът, аз съм обречена… Туморът…
– Туморът не е проблем – прекъсна я раздразнено. – Остави го на мен. Ти по-добре помисли как ще оправиш кашата в живота си, която така усърдно забъркваше последните години. А сега – последен урок. Надявам се да са ти били достатъчно.
След поредната експлозия от светлина, Елена и компаньонът й се озоваха в така добре позната й болнична стая. Стая № 9 – “безнадеждната” стая, както я наричаха в отделението. Там настаняваха хората, които без да подозират, чакаха да дойде да ги прибере жената с косата.
Светлината беше ярка, из въздуха се носеше натрапчив и неприятен мирис на белина и спирт, какъвто винаги оставаше след санитарката. Една от флуорисцентните лампи присвяткаше и жумеше и на Елена това й се стори като намигване от ада.
Видя себе си в бяла, сестринска престилка, седнала до леглото на пациента. Русите й коси бяха разпуснати небрежно около бледото лице, гърбът й беше напрегнат и странно превит от поредната двойна смяна и от пулсиращата болка в основата на гръбнака, разсъдъкът й – размътен от поредната доза морфин. Очите й се затваряха от умора и едва се държеше на краката си. Беше точно след коледните празници миналата година и работата в кардиологията се беше увеличила двойно – сякаш Господ наказваше горките грешници, че преяждаха и препиваха по това време на годината като че им беше за последно. Е, на някои наистина им беше.
Елена държеше бледата, съсухрена ръка на възрастния човек в леглото и отвреме-навреме инстинктивно я стисваше, сякаш искаше да му вдъхне живот. До главата на пациента мигаха безброй лампички от апарата, следящ общото му състояние.
Лежащият се покашля едва-едва и с усилие отвори помътнялите си очи.
– Отивай си дете – едва пророни с дрезгав глас и хрипове заглушиха дишането му, – няколко пъти съм си тръгвал от тук, благодарение на грижите ви, но този път няма да излезна от вратата изправен. Знаеш го по-добре от мен.
Елена погледна монитора, който следеше затихващата сърдечната дейност и със съжаление, но без изненада отчете, че старецът е прав.
– Не, професоре, ще се оправите и този път. Вие сте силен и борбен човек.
Дълбок, гърлен смях се изтръгна от хриптящите гърди на умиращия. Поклати изнемощяло глава и каза с уморен глас:
– Това е краят ми. Човек като мен усеща това. Готов съм. Само ми е мъчно, че надживях всичките си роднини и няма кой да ме изпрати в последния ми час. Добре, че си ти, дете. Благодарен съм, че има хора като теб. Иначе светът би загинал в агония.
– Хайде сега, нали няма да се предаваме пред такава малка трудност. Какво ще правим без Вас – най-любимия ни посетител? Кой ще ни разсмива тук в болницата? Кого ще тормозим за съвети и кой ще ни разяснява мъдростите на света? Никъде не Ви пускам.
Възрастният мъж се усмихна тъжно с пресъхнали уста и стисна нежно ръката на момичето.
– Мила моя, не се коси, аз не свършвам тук. Сигурен съм, че ми предстои най-хубавата част от моето пътуване, говорили сме на тази тема и го знаеш. Няма от какво да се срамувам в живота си и се надявам, че дядо Господ знае това. Сигурно вече ми е намерил едно скромно място някъде там, в царството си.
Елена се усмихна през сълзи. Усещаше как опиатът я унася в облекчаваща дрямка и започва да притъпява сетивата й. Сърце не й даваше да остави стареца в този последен миг от живота му.
– Някой ден ще се видим – продължи умиращият. – Ти си светла и добра душа. Жалко, че познанството ни трябва да свърши сега. Но някой ден… когато дойде и твоето време, ще те чакам там, горе. За такъв ангел като тебе няма друго място. До тогава ще тормозя дядо Господ да прави повече човеци като теб.
Елена затвори парещи клепачи и се унесе в мечти за това магическо, топло и безкрайно красиво място, където нямаше болка, самота и отчаяние, където се чуваше чуруликане на приказни птици и пърхане на ангелски криле. Там всичко беше любов, топлина… и светлина…
Когато се събуди, мъжът беше починал. До леглото му, величествено възправена, стоеше слаба, грациозна жена, с бяла като порцелан кожа, с разпуснати, абаносови коси и огромни, теменужени очи. Сякаш в тях бушуваше ураган.
Жената положи нежна, бледа ръка върху гърдите на починалия и духът му се издигна, излезе от мъртвото тяло. Застана до бялата жена и се усмихна за последно на Елена. После тръгна след жената с теменужените очи и всичко изчезна, освен правата линия на монитора до главата на мъртвеца.
Сънят отново понесе съзнанието на Елена в топлите си обятия.
***
Елена отвори очи. Ангорската й котка беше притихнала притеснено на леглото и беше вперила неспокоен поглед в нея. Зениците й трепнаха и се отвориха широко, когато стопанката й се размърда. Като видя, че Елена не е умряла, а само е спяла, тя се изправи нетърпеливо, отърка се в нея и замърка гальовно. Меките й лапички затъпкаха на едно място и след малко щастливо се сгуши в ръцете й.
– Здравей, мъниче! – почеса я по гушката Елена и се изправи.
Чувстваше се толкова отпочинала и свежа, че се усъмни дали още не сънува. За първи път от много време насам се събуждаше без зверската болка в гърба и без натежалата от безсъние глава.
Отиде до прозореца и дръпна пухените завеси. Топлината на утринното слънце погали тялото й и изпълни душата й с едно ново, от години забравено чувство – животът отново си заслужаваше да се живее. Лека усмивка пробяга по ведрото й лице и усети как по страните й разцъфна руменина. Видя се в огледалото и възкликна от изненада – от там я гледаше една нова жена – свежа, жизнена, преродена след дълго боледуване. Тя прокара пръсти по гръбнака си – толкова беше хубаво да не я боли. Дори без да си прави скенер, Елена знаеше, че туморът вече го няма.
Погледът й се спря на захвърленото на пода яке. Вдигна го и затършува из джобовете. Взе ампулите с упойващата течност и ги запрати в коша.
След това потърси мобилния си телефон. Набра нетърпеливо номер.
– Мамо, здравей! Да, добре съм… И аз се затъжих за вас. Днес ще дойда да си прибера Симона… Но обмислете с татко да се преместите при мен за известно време, ще имам нужда някой да ми помага за детето, защото реших да запиша хирургия…