Алиса в долната земя
Автор: Адриана Пенчева
Клатушкането на автобуса я приспиваше. Алиса разтърка очи в опит да прогони съня. Беше спала по-малко от седем часа, а дори те бяха населени с кошмари - странни изкривени образи на дърво, натрошено на стотици трески, мъртви риби, оглозгани от остри зъби и какви ли не чудати глупости.
Работният ден щеше да е тежък.
Тя вдигна яката на палтото си. Парното отново не работеше и в тракащата реликва четиридесет тела разчитаха на способността да се сгреят едно от друго. На седалката до нея мъж с вишнева шуба, опъната над огромното му шкембе, свали ръкавиците си и духна пръстите си. Погледна измъчено към решетката, все така студена като празен гроб и отново нахлузи ръкавиците. Алиса опита да не мисли за собствените си ръце.
Въпреки студа, клепачите й отново натежаха. Успя да спре главата си миг преди да клюмне. Подтисна една прозявка и плъзна поглед в дясно, търсейки нещо, което да разсее заспалия й мозък.
Примигна. После още веднъж, по-бавно, за да се увери, че не й се привиждат разни неща.
На отсрещната редица, едно място пред нейното, мъж с нахлупена до очите скиорска шапка крепеше на коленете си лампа.
Нямаше да бъде толкова странно, дори ако лампата не беше опакована, а абажурът представляваше преплетени розови сърца и амурчета. Вместо това, непознатият държеше ръждясал газов фенер, същия вид, който Алиса бе изхвърлила от тавана на баба си.
– Чудя се дали ги купува - измърмори дебелият й съсед, очевидно също запленен от необичайната гледка. - Имам останал такъв от тъщата. Ужасия!
Алиса не разбра дали последната забележка се отнася до фенера или до майката на жена му. Усмихна се и реши да не пита. Като нищо можеше да получи подробен отговор. Огледа фенера пак, заинтригувана. Сънят окончателно избяга пред тази загадка. Макар железните елементи да бяха в ужасно състояние, стъклото лъщеше от чистота. Странно. Фитилът изглеждаше чисто нов. За момент й се стори, че вижда синкав пламък, движещ се зад стъклото, но в този момент жена с пазарски торби стана да слиза и закри гледката. Когато се отмести, фенерът ни най-малко не изглеждаше запален.
Вратите се отвориха и затвориха още четири пъти, а пътници слизаха и се качваха - постоянен поток, който ту закриваше, ту откриваше мъжа. Непознатият с лампата, както го наричаше вече, ставаше все по-нервен, почнеше ли да се пълни пътеката с блъскащи се мъже и жени. Една ученичка с издута от учебници розова раница за малко да събори газовия фенер и мъжът едва не изскочи от кожата си. Много ценна вещ трябваше да е за него вехторията, помисли Алиса с насмешка.
На Централна гара автобусът се изпразни наполовина и шумът от разговори, музика от мобилни телефони и всякакви миризми спаднаха значително. Алиса, която слизаше на предпоследната спирка, нещастно се сви, опитвайки се да запази топлината под палтото си. Погледна човека с лампата. Изглеждаше доволен, почти усмихнат и си поемаше дъх по-свободно от преди.
Внезапно отвън се разнесе стържещ трясък и вой от триене на метал в асфалт. Шофьорът изпсува сочно и автобусът рязко наклони наляво. Алиса успя да хване тръбата пред седалката си и изтегли тяло надясно, противопоставяйки се на инерцията. Ушите й бучаха, виковете на пътниците се забиваха като игли в главата й.
– Не, не, не!
Нямаше да долови тихото възклицание, ако преди него звук от счупено стъкло не бе привлякъл вниманието й. Мъжът бе изпуснал лампата и сега, коленичил сред краката на истерична бабка и мъж с ококорени от шок очи, опитваше да запуши разбитото място с парчетата, с края на дрехата си, с шапката си.
Автобусът се люшна в противоположна посока и Алиса удари чело в седалката пред себе си. Може би това бе причината когато отново погледна към него, да види синкавия дим - този път се процеждаше навън, гъст и плътен като зимна мъгла, изпълваше автобуса, оформяше се, някаква фигура ли беше това? Почти можеше да различи…
Времето застина. Мъже и жени, хванати в неестествени пози, с отворени уста, притворени очи. Димът също застина и сега в това положение, определено имаше човешка форма. Алиса се запита дали не халюцинира. Пробно раздвижи едното си рамо, после другото. Сърцето й бясно блъскаше зад ребрата, стомахът й се сви. Какво ставаше?
– Мама му стара, Джак! Пак си омазал всичко.
Сладкият глас не се връзваше с яростта на думите, които сякаш рикошираха в тавана. Може би заради това вторият глас, вероятно Джак, звучеше като простреляно пале.
– Още не съм схванал номера на тая чудесия, съжалявам. Аз ще свърша канцеларската работа, Лити Ред.
– И още как! За трети път ни носиш мъмрене. Вече чувам как опява Улф.
Стъпките им приближаваха зад гърба й. Какво беше това, извънземни? Тренировъчна операция на Службите за борба с организираната престъпност? Данъчни? Алиса остана неподвижна. Каквито и да бяха, най-добре да се слее с останалите, още една застинала човешка фигура, точно това се искаше от нея. Господи, само да не я сърбеше носът!
Говорещите я подминаха без да й обърнат внимание и спряха пред разбитата лампа.
– Трябва да го прибереш преди да е преминало действието на Самодивският пояс.
Първоначално Алиса я бе помислила за млада жена. Оказа се тийнейджърка на не повече от петнадесет години, облечена в яркочервено неопреново яке, достигащо до коленете й. Косата, напъхана в качулката, бе с цвят на есенни листа.
– Добре, добре. Само не ме ръчкай.
– Някой все трябва да го прави - сряза го момичето.
Мъжът сви рамене. Изглеждаше висок и сравнително слаб във вълненото си палто, но Алиса не успя да види повече. Определено беше по-възрастен от спътницата си поне с десет години. Очевидно обаче не той бе старшият в екипа.
Както беше приклекнал, широкия му гръб й пречеше да разбере какво прави с лампата. Ако се съдеше по приглушените ругатни не му се отдаваше с лекота. Момичето в червено нервничеше. Потропваше с крак, разтъркваше голите си длани, въздишаше престорено тежко.
– Погрижи се за крадеца. Почти привършвам тук.
Алиса дочу нещо като “Виждам колко привършваш.”, преди малката, Лити Ред ли беше?, да закопчае притежателя на фенера с обикновени белезници. От полицията ли бяха? Синята маса, останала неподвижна над главите на двойката, започна да се смалява като балон с изпуснат въздух, докато напълно не изчезна.
Мъжът се изправи и се обърна. В ръцете си държеше очукан месингов съд, продълговат и с издължен чучур от едната страна, от другата - с извита дръжка. Напомняше й на нещо, но не можеше да се сети какво.
Той тъкмо отваряше уста да извика партньорката си, когато замръзна. Алиса изтръпна. Стараеше се да диша плитко, незабележимо движейки гръдния си кош. Можеше да заложи годишната си заплата, че се е втренчил в нея. По дяволите!
– Лити Ред!
– Какво? - Отегчен глас на тийнейджърка, заставена да свърши досадна домакинска работа. Очите на Алиса стояха заковани на няколко сантиметра от тях, в празното пространство над раменете на мъжа.
– Тази не е скована от Пояса.
“Те знаят.” Дали трябваше да спре да се преструва и да чака да я застрелят с нещо по-ефективно от този Пояс? Алиса реши да не мърда.
Лити Ред застана пред нея. Можеше да почувства втренчения изпитателен поглед, съвсем неподходящ за младежкото лице.
– Спри да се преструваш. Няма да те убиваме.
После се обърна и повлече след себе си хленчещия си затворник - крадеца на лампи.
– Джак, ти ще се погрижиш за нея. Следвай процедурата - заличаване, триене на краткосрочна памет. Гледай да не се издъниш, защото ще докладвам лично на Бабата.
Той изглеждаше готов да спори, отворил уста, но после очевидно размисли. Обърна се към Алиса.
– Хайде, стига игри - протегна й ръка. - Нищо няма да ти направим.
Алиса не бе готова да се предаде толкова бързо. От години не можеше да бъде заблудена от сериозно лице с трапчинки и усмихнати сиви очи. Прехапа устни и не помръдна.
– От полицията ли сте? - Не изглеждаше много вероятно, но кой знае?
Мъжът, наречен Джак, се намръщи замислено.
– По някакъв начин, да. А ти… - гласът му заглъхна. Погледът му се изостри, очите му направо прогаряха дупки по нея, докато я изучаваше съсредоточено. Устните му продължиха да оформят някакви думи, преди здраво да ги стисне. - Хайде. - хвана я за рамото и решително я насочи към предната врата, оставена отворена от партньорката му.
На тротоара Лити Ред стоеше притиснала с коляно гърба на проснатия нещастник. Не това привлече вниманието на Алиса, а фактът, че в радиус от пет метра пешеходци и превозни средства бяха застинали също като хората в автобуса. От другата страна, като зад полупрозрачен параван, колите продължаваха да се движат, напълно в неведение за мъртвата хватка толкова близо до тях. Алиса се разтрепери. Почувства как ръката на Джак разтри окуражително рамото й, преди отново да затегне хватката.
– Имаме проблем - каза на Лити Ред. - Ще се наложи да я вземем с нас. И преди съм я виждал. - изпревари въпроса й той. - Когато се изгубиха масичката, магарето и петелът, помниш ли? Тя беше там. И още веднъж - с килимчето. Може би има и други случаи, може да са я виждали и други от нашите. Но просто да не са обърнали внимание - той замълча, после добави иронично - и да са следвали процедурата. Заличаване на спомени, триене на краткосрочната памет.
Алиса не разбра и дума, но Лити Ред не изглеждаше доволна. Въобще усмихваше ли се някога това момиче?
– Аз не си спомням да съм го виждала. И ти не ми се струваш позната. - каза Алиса, решила, че е крайно време да се включи в разговора. - Щях да запомня двойка перковци.
Не й обърнаха внимание. Момичето потърка чело все едно я мъчи мигрена и подръпна овързания белезници мъж.
– Добре. - Извади от джоба си обикновено овално огледало. - Ти я води, и без това си е твое откритие.
– Ще ме повишат ли?
– Определено.
– По дяволите. Ами ако се издъня още веднъж - надеждата в гласа му почти накара Алиса да се усмихне - дали няма да ме понижат отново?
Лити Ред също изглеждаше развеселена.
– Вярвам в теб, момче. Ще успееш.
И изчезна в огледалото заедно със затворника си във вихър от светлина. Алиса мигаше на парцали. Огледалото остана във въздуха, левитирайки без дори да се поклаща.
– Наш ред е. - Джак я побутна, но тя не помръдна. - Хайде сега. Знам, че е страшно първия път, но поне не минаваме през заешки дупки. Запушиха ги преди две години.
Вдървените й крака се подчиниха. В ушите й удряха пневматични чукове, докато гледаше как спътникът й приближава ръка до огледалото. Все по-близо и по-близо. Почти го докосва… Светът се завъртя, изтъня, обезцвети се и изчезна във взрив от оглушителна какафония.
Стовариха се болезнено и Алиса почувства вълна от гадене, от която й причерня. Някъде до нея Джак псуваше приглушено и охкаше между епитетите.
– Ставай.
Как се беше изправил толкова бързо? Предпочиташе да си лежи на студената земя няколко дни без да мърда.
– Болезнено е, но ще отмине щом се раздвижиш. Всъщност не е истинско.
Докато размишляваше над последните му думи, Алиса се остави да я издърпа. За нейна изненада се оказа прав. Болките отшумяваха с лекота. Раздвижи ръце - можеше да се закълне, че трябваше да са счупени. Изглеждаха съвсем нормално. Нямаше никаква болка, даже схващане липсваше. Махна ръкавиците и ги прибра в джоба на палтото - където и да се намираха беше достатъчно топло за вечно мръзнещите й ръце.
Джак не й остави време да се ориентира в обстановката. Отново я хвана за рамото и дори не трепна, когато Алиса опита да се издърпа, само затегна пръсти. Тя се отказа да спасява достойнството си и се огледа. Приличаше й на Стара Прага. Никога не бе ходила в Средна Европа, какво остава за Прага, но в главата й се бе настанила подобна представа. Калдъръмени улици, извиващи се в причудливи посоки, твърде тесни, за да се разминават по тях автомобили. Зидани къщи с островърхи покриви от истински керемиди - кафеникаво-червени като съсирена кръв. Над ръба на дървена ръчна количка цъфтяха иглики и петунии.
– Какво е това място? - прошепна Алиса, съвсем загубила страха си, докато жени с дълги поли водеха бърборещи деца и мъже, яхнали коне или пешаци, носеха на гръб плетени кошници с въглища.
Джак забрави за сериозното си изражение достатъчно дълго, за да се огледа. Лицето му омекна и той се усмихна. Заприлича й на момче, намерило вълшебно зрънце.
– Домът. - отвърна той просто. - Добре дошла в квартал “Средновековие”.
Наложи се да разблъскат потока от хора, за да си проправят път напред. Алиса до голяма степен преустанови мнението си за романтичното местенце и си помисли колко би предпочела градския транспорт.
Джак спря пред висока сграда с мръсно кафяв цвят без обозначителна табела и каза две думи на якия мъж пред вратата. Получи утвърдително кимване, а Алиса бе огледана преценяващо, преди да ги пусне да влязат.
– Той защо ме гледаше така? - Тя се стремеше да не изостава от широките крачки на Джак, докато оглеждаше мястото. Просторна зала, претъпкана от седнали зад бюра хора, пишещи на пергаментови листа и топящи пера в мастилници. Нямаше как да е нещо друго освен канцелария.
– Какво, нима не са те оглеждали мъже до сега?
Той ловко избегна натоварена с тежки книги количка, водена от момиче на двадесет години и махна на някакъв познат в далечния ъгъл.
– Това не беше “Да, много си я бива”, а “Какво прави този камък сред яйцата?” поглед.
Джак спря без да обръща внимание на гневните викове на заобикалящите го, чиито път препречваше и се засмя гръмко.
– Изпълзи нагоре по стеблото, Джак и си разкарай задника оттук. Дружката ти разсейва момчетата.
Алиса наблюдаваше как той, все още смеейки се, се обърна и прегърна здраво русокоса жена, достатъчно ослепителна, за да спре движението по оживен булевард. Розовите извити устни залепиха звучна целувка на устните на Джак, а сините очи заискриха щастливо.
– Пепеляшке, как се озова тук? Мислех, че си на почивка в “Ренесанс”.
– Доскуча ми. Казах на Принца, че може да играе голф навсякъде. И добре, че се върнах. - Непознатата огледа Алиса преценяващо, също като пазача на входа. - Какво си домъкнал от Горната земя, миличък?
– Аномалия. Загубена душа. Не знам точно, затова отиваме в архива.
Понеже явно нямаше намерение да я представя като живо същество, тя го стори сама.
– Казвам се Алиса. - Джак все още я държеше за рамото и тя го удари с лакът, преди да подаде ръка. - Приятно ми е.
Смехът на красавицата отекна из цялата зала.
– Джак, това момиче си го бива. Наричай ме Пепеляшка, скъпа. Толкова отдавна не съм отговаряла на друго, че вече не помня с какво име съм родена.
Зад тях се чу шум от нещо тежко, стоварило се от високо. Последваха го ругатни на три езика.
– Пречим. Джак, с теб ще се видим щом се отбиеш в централата. Алиса, беше ми изключително приятно.
Пепеляшка изчезна, ловко заобикаляйки заетите мъже и жени и се стопи някъде в другия край на залата.
Алиса хапеше долната си устна. Подозрението й беше прекалено фантастично, за да си повярва, даже за миг. Не. По-вероятно е припаднала, след като си е ударила главата по време на катастрофата и сега е в болницата и всичко е странен сън. Това беше единственото разумно обяснение.
– Джак! Намери ли го?
Дотърча мургав мъж с шоколадови очи и ориенталски акцент. Изглеждаше към четиридесет годишен, но щом спря запъхтян до тях, тя примигна. Едва ли можеше да му даде повече от седемнадесет.
– А, Ал.Тъкмо щях да те търся. - Джак извади от вътрешността на палтото си продълговатото нещо с чучур и дръжка, което Алиса си спомни от автобуса. - И не го оставяй на места, където крадците ще го докопат.
– Знам, знам. - Ал грижовно уви предмета в пъстрия и шал и го сложи под мишница. - Но нали и аз бях един от тези крадци. Не мога да им се сърдя, че си вършат работата.
Той впери любопитно очи в Алиса и се усмихна чаровно, лицето му за миг отново се състари, после пак беше младо. Джак го бутна, не особено нежно и се озъби:
– Разкарай се. Ти си женен. - Насочи Алиса напред. - Вие всички сте женени.
Докато си проправяха път към широкия коридор в другия край на помещението, смехът на Ал долетя до тях.
– Все някога ще ти излезе късметът, хлапе. Моли се за хубава адаптация.
– Да, да. Подигравай се. - измърмори Джак.
Навлязоха в коридора, който водеше към широко стълбище. Изкачваха го мълчаливо. Алиса мислеше. Умът й прехвърляше вероятности и халюцинации, полузабравени спомени за книжки с картинки и киноленти. Около тях хора се качваха или слизаха, всеки с различен стил дрехи,всеки забързан за някъде. Отново ги заглеждаха, или по-право заглеждаха нея, но никой не ги спря. Сигурно бяха почувствали настроението на Джак, което ги отблъскваше като магнитно поле идентичен полюс.
– Много интересни приятели имаш.
Той изсумтя и продължи да я тегли нагоре.
– Не бях сигурна, докато не срещнахме и Ал…- Алиса направи пауза, но Джак мълчеше. “Твърдоглав грубиянин.” - В страната на чудесата ли съм? - пошегува се тя.
– Не, не си тази Алиса.
“Най-накрая отговор!”
– Просто си в света, който хората създадоха безразборно и оставиха нас да сглобяваме.
На горния етаж отново имаше коридор. Празен този път и само с една врата в дъното.
– Вълшебните приказки?
– Не само. В другите части на града може да се изгубиш и да попаднеш на Майкъл Корлеоне или Джубал Харшо.
Приближаваха към вратата. Алиса спря и се обърна с лице към Джак. Разбираше, че влязат ли вътре, няма да може да задава въпроси.
– А за Ал и онази адаптация…
Той нетърпеливо въздъхна.
– Жалко, че Джаз не беше с него. Много се забавляват с този нов външен вид. Яхват килимчето и пеят песнички, за да разсмиват хлапетиите. - Подкани я с ръка да отвори вратата.
– Ами ти кой си? - Тя се направи, че не е видяла жеста.
Джак присви очи.
– Няма да ти дам вълшебните си бобчета. - Протегна се и натисна дръжката, принуждавайки я да влезе, преди да може да попита още нещо.
Стаята бе препълнена и щеше да се пръсне по шевовете. Кантонерки с плъзгащи се врати бяха наредени до стените и една върху друга, стигайки до тавана. Пред тях етажерки на колелца преливаха от папки. Миришеше на стара хартия и още по-стар прах. На светлината от единствения тесен прозорец, прашинките танцуваха във въздуха и грациозно се приземяваха една върху друга. Цялото пространство бе запълнено, с изключение на малък квадрат в центъра на стаята, където зад талашитено бюро, дребен човечец с плешива глава попълваше дълъг пергамент.
– Морис.
Перото на старчето се счупи и той кръвнишки погледна Джак.
– Дано да имаш основателна причина, момко. Знаеш ли колко струват перата на Синята птица? - захвърли похабеното перо върху купчина изцапани с мастило листи и извади ново, този път обикновено бяло. - Какво има?
– Работа, какво друго.
Джак поведе Алиса, като внимаваше да не закачи някоя от етажерките. Опря ръце на папките върху бюрото и се усмихна.
– Искам да ми намериш това момиче в архива. Беше на Горния свят, но съм убеден, че е една от нас. Едва ли ще си спомня обаче.
Морис се оживи. Извади от джоба на ризата си пенсне и като го закрепи на носа си, я погледна.
– Аз мисля, че той е лунатик - почувства се длъжна да подчертае тя.
– Възможно, възможно. - измърмори старецът. - Как те наричат, момиче?
– Алиса.
– Хмм, не си онази Алиса, нея много добре я помня. Вечно ми дава логически загадки, които ми причиняват главоболие.
– Мисля, че трябва да проверим при безименните, Морис.
Той изпръхтя.
– Имаш ли заповед?
– Да ти приличам на някой, който ще чака сто години? Не, трябва ми сега, за да знам дали някъде някой не е направил гаф и е оставил пролука за нагоре.
– Да не съм ти бюро справки? Обърни се към футуристичния отдел. Имам си малка криза тук. Преди да ми цъфнеш с невъзможната си задачка, тук постъпи официално търсене за халата, крадяща от златното дърво. На началството им дошло до гуша. Представи си как го пренебрегвам заради теб!
Джак сви ръце в юмруци и листовете шумно се смачкаха под пръстите му. Алиса забеляза, че лицето му пребледня.
– Златното дърво? Ябълките? Морис, искам да ми направиш търсенето сега или ще преровя сам цялата ти картотека. Няма да оставя папка неотворена и документ неизмачкан.
Сега беше ред на Морис да пребледнее.
– Негодник. Няма да го направиш.
– Случаите може и да са свързани и ще ти спра вноса на сини пера, ако се провалиш.
– Копеленце малко!
– Хайде, да не се обиждаме за произход.
Морис го игнорира и се обърна към Алиса с подканяща усмивка, въпреки че очите му хвърляха искри.
– Да ми кажете нещо за раждането си, госпожице.
– Не си го спомням.
– Днес всички са шегаджии - измърмори старецът и ядно погледна Джак, който му се хилеше. - Ами някакви особени сънища?
– Това пък защо? - Тя застана нащрек. Не искаше да разказва кошмарите си. На подобно място биха изглеждали твърде истински.
– Те могат да са следа за живота ви тук. Хайде, момиче, трябва да започна отнякъде. Смили се над мен. Ще отнеме години да преровя безименните архиви.
– Ами… Добре, имам кошмари, че умирам. Че ме бутат във вода и се давя, но после плувам като риба в нея. После някой ме улавя и отново умирам. Костите ми са разпръснати в градина. - Алиса обгърна тялото си с ръце и потрепери. - После от една кост изниква дърво. Аз съм дървото и е хубаво да чувствам вятъра. Но ме отсичат. Отново умирам. И съм малка треска, сложена при другите дърва за камина.
Въздъхна и отново потрепери. Ужасно беше.
– Горе-долу е това.
Морис гледаше Джак. Алиса също го погледна.
– Какво?
Джак се усмихваше. Приличаше на комарджия, спечелил с блъф. Или на момче, разбрало, че вълшебните зрънца наистина съществуват.
– Търси, Морис. Може и двамата да ни повишат.
– Пепел ти на езика, Джак. - Старецът стана и свали дебела папка от един от рафтовете. Прелисти набързо първите страници, после я захвърли и взе друга.
– Това ще отнеме известно време. - каза Джак на Алиса.
Отне половин час и петнадесет папки, което Алиса сметна за удивителна скорост, предвид размерите на архива.
– Такаа… - проточи Морис. - Безименни девойки, превъплащения.
Листовете хвърчаха под дебелите му пръсти, докато търсеше и мърмореше. Изведнъж спря вцепенен и прокара пръст по ръкописните страници. Устните му беззвучно се мърдаха. Рязко вдигна глава към Джак.
– Защо не каза от самото начало?
– Не бях убеден. - Джак изглеждаше самодоволен. Алиса го сръга с лакът.
– Какво?
Никой не й обърна внимание.
– Трябва да съобщиш на началството. Може би тя е ключът.
– Или един от ключовете.
– Какво значи това? - повиши глас Алиса. - Обяснете ми и спрете да говорите все едно не съм в стаята!
Джак я погледна. Усмихваше се, но тя не се почувства обнадеждена.
– Да си спомняш приказката за нероденото момиче?
Алиса нямаше представа къде животът й бе направил погрешен завой. В момента, когато се качи на автобуса? Или когато погледна за пръв път мъжа с лампата? Лампата на Аладин, боже мой. И сега се возеше с конска каруца към някакво дърво, което може да беше, а може и да не беше нейната майка. Питаше се какво бе станало с живота й. Допреди няколко часа се возеше в автобус на път за работа и мечтаеше за кафе.
До нея, Джак държеше юздите и се справяше доста добре с маневрирането между пъплещите отвсякъде хора и другите каруци. Естествено, че се справя добре, та той е прекарал живота си, ако не й цяла вечност на това място Вписваше се. Е, вероятно трябваше да смени модерните си дрехи, но той бе един от тях. “Дай ми назаем бобеното стебло, за да се върна у дома, Джак.”
– Искам да пийна нещо - каза тя и разтърси ръката му.
– Да не мислиш, че тук се продава бутилирана минерална вода?
– Нещо с градус - уточни през зъби. - Нямам идея какво е хала и защо аз съм тази, която трябва да я бори при наличие на толкова мъже наоколо. Герои, пфу!
Джак се засмя и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Извади обикновена манерка и й я подаде. Доста неща успяваше да скъта там. Може и да бе вълшебно палто. Алиса сви рамене и развъртя капачката. Не знаеше всички приказки. Отпи и веднага се закашля. В гърлото й избухна пожар, нещо дереше езика и вледеняваше зъбите й. Едва си пое дъх и избърса сълзящите си очи.
– Какво е това, по дяволите? Ферментирала конска пикня? Отровата на отровителя? Живата вода?
Джак взе от нея манерката и с усмивка си я прибра.
– Наистина не искаш да знаеш. Но пък събужда духа веднага.
– Да, събуди желанието ми за бърза смърт. - Чувстваше стомаха си като огнена топка, но страхът се бе изпарил.
– Колкото до това защо точно ти, ами, други не останаха. Други от нашето време, имам предвид. Не можем да набъркваме останалите епохи. Всички герои опитаха и нищо. Помниш ли пазача, за който се оплака, че те оглеждал? Горкият Йоханес. Едва успяхме да го убедим да не се вкаменява отново, когато се провали. - Джак поклати глава. - Много тежко го прие.
Тя смътно си спомняше някаква история за вкаменен юнак.
– Ами ти? Не се ли пробва?
– Ами! - той се разсмя на изненадата й. - Тук си имаме правила, сладурче. Аз боря великани. И то с хитрост. Грубата сила никога не ми се е отдавала.
– И мислиш, че ще се отдаде на мен, “сладурче”?
Той отново стана сериозен. Дръпна юздите и я погледна в очите. В гласа му нямаше насмешка, нито опит за шега, когато й отвърна:
– Ти, златните ябълки, дървото, халата. Свързани сте в здрава верига от причини и следствия. Това ти дава повече предимства, отколкото вълшебни предмети има в цялото “Средновековие”.
Алиса бе престанала да смята всичко около себе си за халюцинация някъде между запознанството си с Морис и пътуването с каруцата. И много й се искаше да повярва, просто да се довери на думите на Джак, че всичко ще е наред.
– Винаги ли си толкова убедителен?
Той й се усмихна.
– Е, майка ми не ми вярваше. Обаче бобчетата бяха вълшебни, нали?
Алиса не можеше да си спомни кога за последен път видя ябълково дърво, ако въобще бе виждала. Но в представите й то изобщо не приличаше на това, до което я заведе Джак.
Сигурно беше дърво-столетник или хилядолетник. Стволът можеше да бъде обкръжен от двадесет души. Поне. Клоните се разклоняваха и образуваха причудливи форми, като пречупени ръце с разкривени пръсти, зараснали накриво и подути от артрит. Кората беше напукана, една старческа кожа, покрита с безброй бръчки, но под тях сияеше златна. Листата, полюшвани от вятъра шептяха. Не виждаше плодове, докато Джак не й показа единствената ябълка, сияеща на най-високия клон.
– Златна превъзходна. Не е любимият ми сорт.
Застаналият зад нея Джак се приближи и се усмихна на шегата й.
– Всъщност и на мен. Предпочитам Макинтош. Страхотни са. Снежанка и мащехата й държат сергия на пазарната улица.
Алиса не успя да подтисне истеричното си хилене. После рязко спря и въздъхна.
– Значи стоя тук, невъоръжена, и чакам халата да ме изяде. Къде са онези трима братя, когато ти трябват?
– На почивка, за съжаление. Сега е отпускарският сезон. Пък и само малкият успя да спре халата. Веднъж. Така че и той не е ефективен в дългосрочен план.
– Аз ще оживея ли в дългосрочен план?
Той изглеждаше учуден.
– Разбира се. Тук никой не умира. Дори не боледуваме.
– Значи справям се тук и се връщам обратно у дома.
Алиса не откъсваше поглед от ябълката, златна и блестяща, толкова малка и обикновена. Не можеше да си представи, че преди повече от двадесет и четири години и тя е била това - една ябълка. Как въобще човек можеше д свикне с тази мисъл?
Думите на Джак преминаха през ума й преди да е осъзнала смисъла им.
– Какво каза?
– Мислех, че ще искаш да поостанеш тук - повтори той. И добави, все едно се оправдаваше: - Все пак това е твоят свят.
Алиса се завъртя бавно, правейки пълен кръг и огледа сградите - тухлени стени, дървени огради, каменен път, нито помен от автомобили. Или смог. Или микровълнови фурни. Или… Или…
Зарови ръце в косите си и силно ги дръпна.
– Не знам. - Въздъхна и погледна сериозното му лице. - Просто не знам.
Джак наклони глава, обмисляйки отговора й.
– Халата се появява по залез. Аз ще бъда там. - Показа й купчина тухли и полу завършената стена на двадесет метра от дървото.
Алиса облиза сухите си устни. Кимна безмълвно. В какво се беше забъркала?
Точно по залез, околните улици - които около дървото почти никога не се пълнеха с хора, съвсем опустяха. Тишината беше почти пълна. За Алиса, свикнала с постоянното присъствие на звуци около себе си, да чуе собственото си дишане, беше странно. Зад нея ябълката шумолеше, но каквото и да шепнеше, тя не можеше да го разбере. Дали й даваше напътствия, или просто казваше да си гледа работата?
Алиса пристъпи от крак на крак. Нямаше оръжие. Как щеше да опази проклетата ябълка без нищо, даже кука за плетене? Джак й каза, че няма нужда от подобни неща, така и така не умее да си служи с тях. Трябваше да признае, че е прав, разбира се. Но какво не би дала за едно авторитетно автоматично оръжие.
Погледна полузавършената зидария, където трябваше да е Джак. Да вярваш, че необучена жена - жена от истинския свят, ще се справи с чудовище от света на приказките… Какъв те правеше това, безнадежден оптимист или кръгъл глупак?
Слънцето се скри зад облаците на запад, оставяйки виолетови и розови ивици в небето. Ако не дойдеше сега, нямаше да има нужда да остава, нали така?
Светът притъмня, изви се вятър. Алиса вдигна ръце, за да предпази лицето си. Сърцето й заби по-бързо. Нищо не виждаше. Не можеше да е тъмна нощ, не толкова бързо, та залезът бе едва преди… Отвори очи, въпреки бурята.
Във въздуха се носеха отломки, листа, малки клонки, нечия обувка, съдрана риза. Всичко плуваше като във водовъртеж. Видя как няколко тухли се откъртиха от стената и се разбиха на парчета на отсрещната улица. Дано Джак се държи здраво. Ако такива бури бяха нещо обичайно…
Една мисъл я накара да се обърне и да се втурне към ябълковото дърво. Започна да се катери на горе по него, плъзгаше се и се ругаеше. Успя да се захване за един от ниските клони и се изтегли нагоре. Дървото се разтресе, но я издържа. Алиса продължи нагоре. Хала. Хала не значеше чудовище. Не беше дракон, ламя или друго семантично подобие.
Изкачи се достатъчно високо, така че да достигне лесно безценната ябълка. По-нагоре щеше да скърши тънките клони.
Тъкмо навреме. Вятърът заогъва клоните и Алиса се вкопчи по-здраво, стараейки се да не затваря очи. От нищото се материализира една ръка и се протегна към сияещия златен плод, пръстите - на сантиметри от него. Без да мисли, Алиса отчупи една тънка вейка и силно удари ръката.
Писъкът разтърси тялото й, дървото се разтресе, ушите й запищяха. По ръката дълги резки закървиха и капките като сълзи се стичаха надолу. Драскотините не изглеждаха болезнени, но явно бяха, защото агонизиращите писъци не заглъхваха.
Ръката се отдръпна, но не изчезна. Появяваше се още нещо. Алиса задържа развяващата се коса, за да види по-добре. Очите й се разшириха. Разкривено от гняв и болка лице, зеленикаво като блатна вода, с извиваща се дълга коса от водорасли. Устата беше отворена в писък, а зъбите бяха като на акула. Очите с разширени зеници бяха електриковосини.
Сърцето на Алиса бавно се преобърна, ръката й вдигната за нова атака, се отпусна и клонът падна надолу без да усети. Беше познала лицето. Отвъд приликата с морска вещица, отвъд грозотата, бяха черти, които познаваше много добре.
– Мамо.
Не можеше да каже дали е изрекла думата или само я бе помислила. Но лицето се обърна към нея и я погледна истински. Очите се присвиха, кожата се сгърчи, бръчки на изненада и мъка набраздиха челото. Внезапно всичко изчезна.
Алиса примигна и се огледа. Вятърът беше спрял, оставяйки разхвърляни отломки, разпилял живота на мнозина. Можеше да види коленичилият Джак, търкащ очите си, опитващ се да спре кръвта, стичаща се от челото му. Бавно започна да слиза надолу. Под дървото я чакаше майка й.
Застана пред нея - вече беше в нормалния си човешки вид и отвори уста. После отново я затвори. Нямаше идея какви са подходящите думи. Още по-малко какво иска да каже.
Почувствала затруднението, майка й пое инициативата.
– Да си социален работник по осиновяванията е много добра професия. Но когато знаеш, че има по-пряк път… Изкушението беше прекален голямо.
Алис намери гласа си.
– Колко такива като мен си откраднала?
– Не е кражба, когато даваш живот. - Очите на майка й я молеха да разбере. - Ако ябълките останат тук, на дървото, просто ще си бъдат това - обикновени ябълки. Занесат ли се в света на хората, оживяват. Не бяха толкова много. Пет или шест след теб. Дървото не е богато на плод.
– Аз съм била първата - прошепна Алиса. - Запазила си ме за себе си.
Жената кимна. Изглеждаше по-стара сега, по-стара, откакто я видя преди ден. Как можеше човек да се състари толкова за едно денонощие?
– Исках дете. Щом те погледнах и знаех, че си моя. Знаех, че все някога ще разбереш, ще се сблъскаш със света, от който те изведох. Колкото и дълго да лавирах между него и човешкия свят, беше неизбежно.
Алиса мълчеше. В ума й беше празно и пусто и не знаеше какво да направи.
– Тя няма да краде повече ябълки.
Джак вървеше към тях. Изглеждаше като оцелял след катастрофа - с окъсани дрехи и покрито с прах и засъхнала кръв лице.
– Не може - обясни той. - Знаем коя е, разкри и двете си лица. Ще я впишем в регистъра на отзованите хали.
Майка й наведе глава. Мълчанието й изразяваше съгласие с тази присъда, ако не и със законите, които я осъждаха, реши Алиса. До тях спря каруца и двама яки мъже отведоха майка й, завързвайки ръцете й с пясъчно въже. От коя приказва бяха тези?
Чувстваше се уморена. Направо изцедена, а не бяха минали повече от няколко часа. Един нормален работен ден. Искаше й се да намери легло и да се завие през глава, убеждавайки се, че всичко е било един странен и дълъг кошмар.
– Добре ли си?
Тя махна с ръка на загрижената физиономия на Джак.
– Ще свикна . - С майка си - халата. Тя - неродена. - Всичко е сюрреалистично на това място. - Ръцете й замахнаха, обхващайки улиците и приказния свят като тяхно продължение.
– А нима е по-различно на Горната земя? - Джак вдигна вежди.
Алиса му се усмихна криво.
– Трябва да ми питие. Не - вдигна ръка, като видя как се пресяга за манерката. - Тук нямате ли бира? И свястна храна?
Лицето му светна.
– Красавицата и Звяра държат една кръчма…
Тя се остави да я поведе. Зад тях листата прошумоляха на лекия вятър, разнасяйки музика като златни звънчета.