В случая обаче въпросният бард е доста песимистично настроеният бивш разследващ журналист Дейвид Саймън. Той някак успява да убеди шефовете на HBO да му дадат шанс да направи напълно нетрадиционен сериал – с депресиращо тривиално място на развитие на действие, без черно-бели герои, със разследвания понякога продължаващи повече от един сезон (за разлика от типичното за крими сериалите разкриване на престъпления във всеки епизод) и с на практика нулев шанс за привличане на зрители, които са почнали да гледат някъде от средата. Чудото на чудесата в случая е, че въпреки всичко това The Wire успява да продължи цели пет сезона.Историята на пръв поглед е повече от банална. След като важен свидетел бива застрелян показно, съдия настоява пред полицейските шефове за разследване на виден наркотрафикант, който е заподозрян номер едно в случая. Шефовете от своя страна пък искат всичко да продължи по старому, но колкото да се оттърват от досадния съдия сформират така наречения Отряд за Важни Престъпления (Major Crimes Unit). Въпросният е съставен почти само от ченгета, от които босовете са искали да се отърват временно, било защото са некадърни, било защото са непокорни. Именно вторите обръщат нещата и решават, че вместо да отбият номера и да цъкат карти по цял ден както правят в началото може пък да вземат да пробват да решат случая. И така пет сезона Отрядът е трън в окото на политици и шефове, но сякаш на магия успява да просъществува, че и да хване няколко едри риби.
"Тоя филм сме го гледали", ще кажете. Да, ама не съвсем. За разлика от типичния сценарий "група събрани от кол и въже чешити стават най-добрите в областта си", в The Wire нещата си остават педантично реалистични докрай. Част от екипа си остават некадърници, други пък са добри детективи, но абсолютни дупки във всяка друга житейска сфера. Понякога упорството им при преследване на даден случай даже е представено като дребнаво и глупаво – в почти всеки друг сериал биха прославили такова поведение. Бюрократичните спънки понякога дотолкова пречат на постигането на целите, че престъпниците в крайна сметка остават на свобода – в колко други произведения го има това?
Следва да отбележа също, че ако искате криминални загадки в стил Агата Кристи, това изобщо не е сериалът за вас. Престъпниците са също толкова важни герои, колкото и ченгетата, в следствие на което почти винаги зрителите са няколко хода по-напред от полицаите в разследването, защото вече престъпленията са били показани от гледна точка на извършителите им. Също така след първи сезон фокусът се измества и освен наркопрестъпленията сериалът се съсредоточава и върху теми като профсъюзите и въобще западането на индустриалното производство в САЩ, образованието, политиката и медиите. Всеки сезон се фокусира върху една от тези теми – не само въздействието на търговията с наркотици върху дадената сфера, но и системата като такава.
Това много допринася за документалното чувство, което създава сериалът. Дори и без човек да е стъпвал в Балтимор или да е правил проучвания на темата видно е, че създателите на сериала са вложили много часове в изследвания на тематиката и дори и да не се съгласите с вижданията им, трудно е да се спори с фактологията. Точно заради това е избран и Балтимор като сетинг – Дейвид Саймън и неговия главен съавтор Ед Бърнс са от там и са искали да пишат за неща, които са им познати до болка. Останалите сценаристи също не са типичните холивудски драскачи участвали в куп сериали преди този – някои от тях като Джордж Пелеканос и Денис Лехейн са писатели на романи, като по книгите на втория са правени небезивестни филми като Реката на тайните и Злокобен остров (Shutter Island). Въобще целият сериал се развива като добре написан роман. Нещо споменато в средата на трети сезон може да стане ключово в пети, герои видени за малко в един сезон стават ключови фигури в следващия и т.н. За разлика от почти всички сериали, които съм гледал, тук го няма чувството, че нещата са натаманявани на парче, без на някой да му пука дали новата информация противоречи на старата – всичко си пасва и дава усещане за цялост и добро планиране от началото до самия край. Което си е направо духовен оргазъм за педантични зрители като моя милост.
Разследванията също се подчиняват напълно на реалистичния подход на сериала – още от самото начало почват да валят юридически термини като affidavit и probable cause (без никакъв инфодъмпинг и обяснения), въобще бумащината е голяма и често спъва работата на ченгетата. Подслушванията също са реалистични и не разчитат на апаратура, която е последната дума на техниката, а повече на пропуски в организацията на престъпните банди и хитроумни импровизации от страна на детективите. Дори и най-симпатичните герои сред полицаите обикновено си затварят очите, когато колегите им искат да понатупат някой задържан. Взаимното им прикриване в това отношение е доста интересен паралел с нежеланието да общуват с полицията по какъвто и да е повод, характерно за обитателите на гетата в Балтимор.
Героите са толкова истински, че на моменти чак боли. Няма изявен главен персонаж – стриктно погледнато, нахаканият детектив Макнълти е най-близко до този статус, но въпреки това има немалко епизоди, в които той изобщо не се появява и цял куп други, в които остава на заден план. Като цяло героите са три типа – полицаи, прокурори, политици и въобще представители на властта, замесените в "играта" – с други думи наркотрафика, и трето всякаки обикновени и не чак толкова обикновени хорица хванати между чука и наковалнята. Всички по-значими образи (с едно изключение, за което ще стане дума след малко) са страшно реалистични и пълнокръвни, с ясна мотивация за действията си, с недостатъци за "добрите" и добри качества за "лошите". Примерно Макнълти е страхотен детектив, но е и пиянде, ужасен съпруг, а също така има невероятен талант да вбесява началниците си. Ако следваме клишето бидейки (повече или по-малко) главния герой на сериала би следвало всичко да му се прощава, нали? Да, ама не. Жена му му бие шута без церемонии, а прекрачването на граници в работата често носи на Макнълти неприятности с началствата и той вместо да жъне слава е вечно на ръба на уволнението. В един момент дори губи статуса си на детектив и го пращат на "заточение" - да патрулира залива с моторница. Упорството му да гони даден престъпник до край като булдог, без да му пука за последствията често е представяно като късоглед идиотизъм.Престъпниците също заслужават само суперлативи. Както се полага на "гангста" пичове от гетата те не са особено образовани и тяхното непознаване на неща като съвременната подслушвателна техинка често им изиграва лоша шега. Но пък се учат от грешките си и не са явно видиотени, за да може "нашите" да ги заловят без да се потят много-много. По-ключовите от тях имат огромна дълбочина и не би било пресилено да се каже, че те са най-развитите герои в сериала, защото личният живот на повечето от ченгетата си остава само загатнат. Но дори по-маловажните понякога показват изненадваща човечност. Например има сцена, в която един от наркопласьорите си мисли, че съратниците му са решили да го очистят. Някакъв опасен тип, когото досега сме виждали главно като опасен убиец го кани в къщата си. Нашичкият вече се готви за оня свят когато другият му изръсва, че го е завел там...за да му покаже как да му храни рибките докато него го няма.
При все, че част от идеята на The Wire е да покаже как обществото е така изградено, че да ражда престъпници, сериалът никога не прави грешката да използва това като абсолютно оправдание за делата им. По-скоро темата е, че почтеният избор е толкова труден, че малко от замесените в "играта" успяват да го направят и да живеят с последствията. Един от най-значимите престъпни босове например се опитва с все сили да се превърне в "добре облечен бизнесмен", само че за разлика от ситуацията в нашата мила родина постигането на тази цел хич не е толкова лесно.
Героят, който разбива парадигмата, но го прави по такъв блестящ начин, че дори и мрънкало като мен остава във възторг, е Омар. Той е човек, който си изкарва прехраната като ограбва пласьорите на дрога с помощта на вярната си двуцевка. Както вероятно се досещате, това е доста рискован занаят и фактът, че Омар го знаят буквално и малките деца, но враговете му така и не могат да спипат натясно малко нарушава реалистичният подход на сериала. От друга страна The Wire има и епично-митологичен елемент (да, знам как помпозно звучи това, но просто не мога да го опиша другояче) и Омар е най-знаковата фигура на тази страна на сериала. Той има невероятно обаяние и е героят с може би най-много култови реплики, но има и строги морални принципи – не вреди на никого, освен на онези замесени в "играта", и помага от време на време на полицаите. Често Омар е и най-голямата надежда за възмездие срещу някои от престъпните босове, но колкото и да е печен, той много рядко успява да се добере до тях. При все, че самотният отмъстител, който по съвместителство е и престъпник със строги морални принципи, е в общия случай ужасно изтъркано клише, при Омар този проблем съвсем го няма. Донякъде това се дължи на контраста с останалите герои, също и на факта, че нерядко прославянето на подвизите на Омар изглежда леко кретенско – сцената, в която малките деца в гетото си играят на "Омар обира бандюгите" и всички се карат кой да играе ролята на легендарния пичага, е доста депресираща, като се позамисли човек. А може би клишето е избегнато, защото той е гей, но това далеч не го дефинира като герой.
Трагедията е абсолютно ключова част от The Wire. Сценаристите много обичат да тровят живота на сътворените от тях герои, при това много майсторски и постепенно. Напрежението се покачва малко по малко с всеки изминат епизод и към края на сезона нещата избухват. Събитията успяват да прецакат персонажите тъкмо когато зрителите са почнали да хранят плахи надежди, че ще им се размине. Често този подход стои ужасно изкуствено, като несръчен и цинично манипулативен способ за трогване на зрителите (при късния Джос Уидън, да речем), но трябва да сте много педантично настроени, за да отсечете, че такъв е и случаят с The Wire. От самото начало сериалът е пропит с плътна атмосфера на обреченост и по-скоро положителните случки изглеждат неестествени, а не тъжните такива.
Почти всички герои са здраво впримчени в хватката на системата и сизифовската борба с нея е главният източник на трагедия. Като се почне от децата примамени от лесните пари предлагани от пласьорите на дрога, мине се до началниците на полицията и желанието им да направят всякакви мръсотийки само за се издигнат в йерархията и се стигне до дългата сюжетна линия с кмета на града, който почва много идеалистично, но постепенно се превръща в точно това срещу което се е борил. Несъмнено на много хора вижданията на Дейвид Саймън за живота ще се сторят твърде песимистични, но поне за мен най-важното е, че сериалът остава постоянен в това отношения. Няма и следа от изсмукани от пръстите блестящ триумфи, които водят до коренна промяна в системата и масово щастие.Следва да се отбележи и удивителната липса на нравоучения. Наркотематиката определено е благодатна среда за "поучителни" сюжети на тема "не взимайте дрога, деца". В The Wire обаче има точно един важен герой, който е наркоман, но дори и той, при все, че е симпатяга с интересно развитие, нерядко изглежда по-скоро жалък, отколкото достоен за съжаление. Въобще лайтмотивът е, че няма лесни решения на наболелите проблеми. Саймън е отявлен враг на политиката "война срещу дрогата", но е и достатъчно честен сценарист, за да представи и алтернативните варианти (легализация на наркотиците и т.н.) по-скоро като кутия на Пандора, а не като панацея. Зрителите са оставени сами да си правят изводите, сериалът само ги подканва да се замислят над проблемите, без да претендира, че може да предложи решенията.
The Wire може да се похвали и с немалко качествен хумор. Почти във всеки епизод има поне една-две сцени, на които съм се смял на глас. Като се има предвид тематиката на сериала, това си е постижение, особено при положение, че обикновено не се разчита на евтини трикове от типа на "да направим на идиот X в този епизод, защото някой трябва да забавлява тъпите зрители". Особено характерни са сцени, в които някои от по-простоватите герои са объркани от поведението на по-отраканите такива. Когато един от наркобосовете се опитва да пообразова подчинените си един от тях решава да следва заръките му да си води записки, само че го прави и на среща на наркобосовете в града. Което води до гениалната реплика "Nigga, are you taking notes on a criminal fucking conspiracy?" (Водиш си записки на шибан заговор за извършване на престъпления?). Детективите също са големи чешити и диалозите им нерядко са пълни с бисери.
Актьорите не са особено известни имена, но се справят чудесно, особено Майкъл К. Уилямс (Омар), Кларк Питърс (детектив Фрийман) и Франк Бауер (Франк Соботка). Мнозина продуценти биха извъртели нещата така, че да има повече бели герои в главните роли, за да има по-голям избор на актьори и по-голям шанс за привличане на масовата публика в щатите, но Саймън не е паднал в този капан. Населението на Балтимор е преобладаващо чернокожо – същото важи и за героите на сериала, и то не само за престъпния контингент. Интересна подробност е, че сред по-второстепенните актьори има прочут рапър (Method Man) и дори осъдени престъпници, които са вдъхновили Саймън за някои от героите в сериала. По-интересното е, че въпросните аматьори се справят доста прилично с ролите си.Стигаме и до минусите. На фона на качествата на сериала, те са като прашинка до небостъргач, но няма как, трябва да се споменат. Макар и да похвалих липсата на поучения, в редки случаи все пак се стига дотам, особено в четвърти сезон, където темата е училищата. Нама спор, там има мегдан за поуки и нещата далеч не са кой знае колко дразнещи, но на фона на по-ненатрапчивия подход на останалите сезони поне на мен част от тях ми се видяха попресилени и не много на място. Друг минус е прекаленият акцент върху личния живот на Макнълти. Твърде много приличащи си като две капки вода сцени, в които човекът се изживява като женкар и пиянде. Е, нямаше нужда, и половината от тях биха свършили същата работа, а и цялата сюжетна линия е доволно скучна. Пети сезон пък е твърде кратък за целите, които си поставя и някои събития в него са доста изсмукани от пръстите. Има и един сюжетен обрат, който поне мен ме хвърли в тъча с нелепостта си и общо взето излезе, че се случва, само за да могат да го използват един от важните герои в ново амплоа следващия сезон.
Но нека не си кривя душата – мисля, че вече стана ясно, че за мен това е Сериалът. Въпреки тоновете хвалби за него из дебрите на интернет, имах големи съмнения преди да го подхвана, главно заради гангстерската тематика, която никак не ми е любима. След няколко епизода всичко това беше забравено. The Wire предлага огромно разнообразие от герои и ситуации и би било доста погрешно да го тикаме в тесните рамки на "гангстерска сага" Огромната панорама от най-различни аспекти от живота в Балтимор е представена с майсторството на качествен роман. Съвсем чистосърдечно мога да заявя, че най-големият ми "проблем" с The Wire е фактът, че откакто го изгледах всички други сериали изведнъж почнаха да ми се струват слаби или най-много средна работа. По-голяма похвала от това трудно може да се измисли.