Социалната мрежа
Режисьор: Дейвид Финчър
В ролите: Джеси Айзенбърг, Андрю Гарфийлд, Джъстин Тимбърлейк, Арми Хамър, Руни Мара, Макс Мингела, Джоузеф Мазело
Автор: Вивиан
Преди около година приятел, който работи в Ню Йорк Таймс, ми прати e-book копие на The Accidental Billionaires, или още – книгата, в която се разправя как е сътворен Facebook. Нещото вися даунлоуднато на компютъра ми около две седмици, после го изтрих. Не му дадох шанс. Дори не мога да обясня точно защо до такава степен не ме вълнуваше, че дори 5 страници от нея не прочетох. Януари та
зи година се сдобих с копие от сценария на Социалната мрежа, базиран на книжката, и той беше... доста страници. Въпреки че знаех за проекта от около година преди това, интересът ми към него до този момент също клонеше към нула. Не защото ненавиждам Финчър, не се интересувам от филми по наболели теми или защото присъствието на Джъстин Тимбърлейк в каста ме изпълваше със стаен ужас. Просто отново реших да подмина.
И така, след месеци и месеци заобикаляне на материали около Социалната мрежа, се натъкнах на първия тийзър трейлър, който беше окей, предполагам. Но!!! После излезе първият нормален трейлър и стана така, че го гледах три седмици всеки ден (първата седмица го гледах и по два пъти на ден). Не че не ми се беше случвало с други трейлъри, но да речем, че това маркираше вече известен интерес.
Ако искате да разберете много добре същината на главния образ във филма, Марк Цукърбърг, то трябва да направите две неща – изслушайте песента от трейлъра – Creep на Рейдиохед – и изгледайте първата сцена от Социалната мрежа. И сте дотук. Защото след тази първа сцена каквото внимание да посветите на следващите, образът на Цукърбърг най-вероятно ще започне да ви се изплъзва, да криволичи и ще осъзнаете, че ви липсва каквато и да е перспектива. Всъщност, това е и едно от най-интелигентните представяния на енгиматична фигура във филм – чрез хващане на бика за рогата и пълно дискредитиране в самото начало. Така зрителят има идеална представа с какво ще се сблъска.
Следващото по важност нещо, за което трябва да ви подготвя, се отнася към естеството на филма. Аз очаквах отегчително, фрашкано с технически детайли и детайлчета упражнение на тема "Как се създава шедьовър", а.к.а. снобски написан сценарий с предълги философствания относно Създателя на Творението. Хубавата новина – Социалната мрежа е твърде малко ангажирана със създаването на Facebook. Или нека го кажа така – то се явява катализатор за 
придвижването на динамиката на действителния сюжет на филма. Ако сте се оплели вече в изреченията ми, отлагащи все по-дразнещо мнението ми за централната тема в Социалната мрежа, може да се отпуснете – хем ей сега ще ви я кажа, хем самият филм я представя и третира по далеч по-разбран и неоплетен начин. Като махнете настрана огромна част от остроумниченето на Арън Соркин в сценария, оставате с гръбначния конфликт –предателството. А това е и което прави филма толкова харесван, популярен и... нормален. Предателството е една от изконните теми в изкуството (имаме си я още в Библията в крайна сметка!), а и една от най-близките ни и най-лесните за разбиране; все пак всеки един от нас е бил прецакван яко поне веднъж в живота си. Като допълнителен бонус, предателството е и тема, която може да превърне и най-блудкавия сюжет в епичен филм. Изводът от цялото нещо е, че свалям шапка на Соркин за изключително отличния подход към материала и използването на нещо повърхностно и "модерно" като Facebook за много по-архетипни теми.
Комбинацията от различни елементи в Социалната мрежа ме подсеща за нейния идеален по-голям батко и единствения филм, с който бих могла да приравня продукцията към този момент. Уол Стрийт на Оливър Стоун. О да, усещам как очакванията на хората, които са го гледали, вече се занижиха относно Социалната мрежа. Не би трябвало. На мен ми отне 7 години да разбера защо точно Уол Стрийт се брои за толкова "важен" филм, защо толкова хора, дето 
са едно поколение над мен, го боготворят и защо се мъдри като "културна находка" в една история на Оксфорд за 20-ти век. И тъй като това е ревю за Социалната мрежа, а не за Уол Стрийт, ще се пробвам да го кажа накратко. Да, Уол Стрийт изглежда доста остарял и на моменти е почти муден (може би след 20 години и режисурата на Финчър ще стои остаряла, може би не, аз още чакам Седем да остарее...), но за 126 минути (горе-долу толкова е и времетраенето на Социалната мрежа) филмът на Стоун прави точно това, което прави продукцията на Финчър. Дава много точна картина за прослойка от обществото, която е напълно нова и именно към този етап е в разцвета си (юпитата в Уол Стрийт, гийковете в Социалната мрежа). Което е още по-важно, много точната картина не затормозява и не отчуждава зрителя, напротив – намерен е подход, който да го направи съучастен. Именно емоционалната ангажираност на зрителите ги кара да изтърпят Уол Стрийт докрая, а темата, породила тази ангажираност, съумява да ги накара да почувстват някакъв катарзис на финала. А както знаем, ако изпитаме катарзис след дадено художествено произведение, то си е свършило работата добре. В Уол Стрийт катарзистичната тема е отново онази, същата. Темата за предателството. И не иде реч за връзката между Гордън Геко (който е инструментът за разкриване на именно социалните особености около въпросната прослойка) и образа на Чарли Шийн, а за онази между двамата Шийновци, баща и син. На парктика, без наличието й Уол Стрийт е излишен филм, или по-скоро би отеквал доста кухо. В Социалната мрежа онова, което държи филма да изплава над дузината продукции "по истински случаи" е динамиката между образите на Цукърбърг и най-добрия му приятел, Едуардо Саверин.
Социалната мрежа не желае да прави дисекция на Цукърбърг. Тя го пуска в самото начало като образ, чиито карти са на масата. Той е сложен, многопластов и понякога потенциално конфликтен. Но Цукърбърг остава във всяка една сцена 
от филма това, което е в първата. Без нито една разлика, без колебание. Той лавира между отделните фази на психопатия – апатия, фанатизъм, безчовечност, себичност, пресметливост. Но не изненадва. Описано така, не съм склонна да вярвам, че човек е способен да разбере цялата сложност в изпълнението на Джеси Айзенбърг. Ясно си спомням как гледах Айзенбърг за първи път в независимата комедия Роджър Доджър и си мислех "По дяволите, това хлапе може да играе". Същото ми хрумна и след The Squid & the Whale, но със Социалната мрежа вече имам нещо коренно различно наум – "Това хлапе направи ролята на живота си". Безспорно, ролята на Цукърбърг е кариерно дефиниращ момент за Айзенбърг, а и вярвам, че маса сдружения, мятащи награди по филми, актьори и режисьори, вече са забелязали това и "хлапето" ще се сдобие с минимум едно-две отличия. Отчасти, той е Геко в Социалната мрежа, отчасти е дори Тайлър Дърдън от Боен Клуб на Финчър.
Айзенбърг, обаче, не е истински важното изпълнение в Социалната мрежа от актьорска гледна точка. Няколко нива над него се явява Андрю Гарфийлд, с който имах доста обтегнати отношения в продължение на няколкото филма, но към когото в момента изпитвам само и единствено възторг. Нямате представа колко е трудно в качеството си на поддържащ актьор, снабден със значително по-малък брой сцени в сравнение с тези на главния образ, да успеете да накарате зрителя да се идентифицира с вас напълно и на практика да сте единственото човешко звено в целия филм. Също, докато не сте го изгледали, нямате идея колко добре успява Гарфийлд да се въздържи от каквото и да е преиграване или бутафорност. В писмен вид не е никак мъчно за човек да се свърже точно с образа на Саверин, но откъм изпълнение всяка допусната неточност би се отчела на мига и целият ефект от играта би се сринал, защото зрителят просто не би се вързал. А ако не се върже, Социалната мрежа е безсмислен, тъй като не е изграден върху разбирането и осъзнаването на анти-герой. Във всеки случай, сцената между Гарфийлд, Айзенбърг и един лаптоп към края на филма е всичко, което искате да видите в една драма, и онова, което показват на кратки клипчета от 30 секунди на Оскарите.
Другите две изпълнения, които правят впечатление, са това на Руни Мара, която има просто по-скоро поява, но пък в една от сцените си вади най-прекрасно болезненото изражение, което съм виждала тази година, така че си спечелва признанието ми (а аз наистина не я понасях в римейка на Кошмари на Улица Елм) и това на Арми Хамър като близнаците Уинкълвос. Технически, тялото му не играе и двата близнака, но пък лицето и гласът му го правят, тъй че бележи няколко точки по този въпрос. Малко ви гложди липсата на мнение за Тимбърлейк? Хм... мисля, че позитивното тук е, че нямам нищо против, че той играе Шон Паркър (създателя на Напстър). В интерес на истината, мисля, че всеки млад актьор би се справил с ролята, защото колкото и архетипна да е (Мефистофел), то това, което се изисква от изпълнителя й е просто да изглежда иконично. Тимбърлейк е добро изпълнение, което се вписва по много органичен и доволен начин в трио с Айзенбърг и Гарфийлд, та не е и изненада колко добра промоция правят в момента, връткайки се из всички кътчета на глобуса.
Ако тръгнем да анализираме сценария на Социалната мрежа, неизменно трябва да споменем завета, който Соркин ни е оставил дотук. А именно – The West Wing, A Few Good Men, Войната на Чарли Уилсън. Всичко това са сценарии, съдържащи често тежки, бомбастични реплики, които в съответните случаи стоят на място. В Социалната мрежа езикът 
на Соркин е леко снижен в регистъра, което спомага за по-добър поток на възприятие и по-удачен ритъм. Има дребен детайл, който съм длъжна да спомена – нито един колежанин не говори по гладкия, твърде литературно плавен и остроумен начин, по който говорят героите в Социалната мрежа. Това е само защото ефект на достоверност така и не е търсен (иначе щяхме да имаме на разположение филм, който по-скоро прилича на Enron: The Smartest Guys in the Room, отколкото на Уол Стрийт). Онова, което сценарият търси (и намира), е същото, към което самият Дейвид Финчър се стреми – приказност и идеята за притча.
Беше ме малко страх, че има опасност Финчър да подходи към Социалната мрежа така, както беше подходил към Зодиак – с умисъл за документалност. Зодиак не сработи при мен. Аз съм по-скоро почитателка на разстилането на имагинерност по продукциите му. Бенджамин Бътън и Боен Клуб са доста по-добрите му филми в личния ми гледателски дневник. Визуално, Социалната мрежа не е стъписващ филм. Има го дълбокото жълто-кафяво от Зодиак, абстрактните сенки от Паник стая, приглушените детайли от Играта (който вероятно е най-сходният като режисьорски изказ Финчъров филм). Има го усещането за клаустрофобия, което Финчър успява да постигне дори в най-отворени пространства, а тук пасва страхотно, заради концепцията за изолация. Тоест, Социалната мрежа е достатъчно Финчъров филм и ако ненавиждате всеки един от филмите му, няма да харесате и този. Но пък ако ненавиждате всеки един от филмите му, то нещо вътре във вас не бачка добре.
А като всеки отличен режисьор на музикални видеоклипове (ако не знаете, някои от най-бележитите видеоклипове са негово дело, в това число и моят най-любим), Финчър е подсигурил саундтрак на Социалната мрежа, който дообогатява кадрите. Трент Резнър от Найн Инч Нейлс снабдява Мрежата със сорта ОСТ, подобно на това на Ще се лее кръв – по-скоро "звук", отколкото "музика" в традиционния смисъл на думата. Но подобно на Джони Гринууд от Рейдиохед, Резнър нацелва най-удачния звук за акомпанимент на всеки кадър, където нещо от саундтрака е употребено.
Ако не сте схванали досега, че съм зашеметена от Социалната мрежа, значи сте бляли нанякъде, вместо да ми четете ревюто. Не знам, обаче, дали схванахте какво точно ми харесва в Социалната мрежа. Едва ли. Защото насред цялото ми блудстване с огромни количества думи, не споделих най-важното. От много време не мога да бъда поставена в положение да ми трябват носни кърпич
ки, докато гледам или чета нещо. Не мога да си обясня защо, но е факт. Може би съм гадно, студено същество, а може би просто съм претръпнала вследствие на засищането с всякакви литературни и кино-произведения. Но познайте какво! Този път ми потрябваха кърпички!!! И то на два пъти! Помислете – може да съм излекувана от хроничната си апатия и безчувственост! Подобен филм заслужава признание! Но ако сложим настрана персоналните ми изживявания, Социалната мрежа е филм, който съдържа всичко, за да накара почти всеки зрител да се чувства добре, когато финалните надписи започнат. Макар че преди да влезете в киносалона, наистина е препоръчително да чуете онази песничка на Рейдиохед. Фразата "I wish I was special" би могла да стои като таглайн на плаката под заглавието. И макар че Мрежата не е новият Гражданин Кейн (и слава Богу, защото това е твърде надценяван филм), както и новият Кръстник, то със сигурност след време може да се окаже новият Абсолвент, тъй като е натоварен със задачата да направи сериозен и ангажиращ портрет на младежка прослойка на даден исторически етап, и го прави без да занимава зрителя с тази си цел, а потапяйки го в стандартен, но много въздействащ базов сюжет.
Остана ми да ви кажа само едно – ГЛЕДАЙТЕ ГО!
Оценка: 10/10