Тигър! Тигър! (по-известен сред англоговорящите като The Stars My Destination) е от онези фантастични романи, които на запад са всепризнати за класики, а у нас са почти неизвестни, въпреки че са били издадени на български. А това е жалко, защото публикаваната за първи път през 1956 г. творба е не само една много качествена, но и с огромно значение за историята на жанра. Тя е един от основните източници на вдъхновение както на Новата вълна от 60-те, така и на писателите от киберпънк течението през 80-те години.
Сюжетът накратко – през 24-ти век е открит начин за телепортация без помощта на машини, само със силата на мисълта. Единственото ограничение е, че телепортиращият се трябва да може да визуализира точно мястото, където иска да отиде, и то да е на по-малко от 1000 мили разстояние. Този способ за телепортиране бива наречен джонтиране. Поради ограниченото разстояние, за което може да се използва, пътуванията в космоса все още се извършват с кораби, а човечеството се е разселило из всички планети от Слънчевата система. Води се война между вътрешните планети (Земята, Марс и Венера) и останалите. Главният герой Гъли Фойл е единственият оцелял след атаката срещу земния търговски кораб Номад, на който работи като най-нисък клас космонавт без никакви специални умения, образование или особени амбиции. Фойл успява да оцелее 170 дни при ужасни условия – страхотна теснотия, недостиг на кислород, храна и вода. Когато вече изглежда, че кошмарът му е свършил, защото към неговия кораб се приближава друг, който вижда сигнала му за помощ, той с ужас вижда как другият кораб го подминава и го оставя да умре сред космическата пустощ.
Обхванат от ярост, Фойл се заклева да отмъсти, мобилизира всичките си способности, които досега не е използвал изцяло, и успява да задвижи Номад и в крайна сметка да достигне Земята. Безкрайно мотивиран, Фойл веднага започва да изпълява плана си за отмъщение, но бива заловен след опита си да взриви кораба Ворга. Нещата се заплитат допълнително, защото се оказва, че на борда на Номад е имало не само 20 млн. кредита под формата на кюлчета, но и 20 кг от свръхсекретното вещество ПирЕ, което искат да докопат всички най-могъщи земни организации и компании, а Фойл е единственият, който знае местонахождението на Номад. Фойл обаче отказва да разкрие тази тайна и е пратен в страховит подземен затвор, откъдето обаче успява да избяга и след това да прибере кюлчeтата и ПирЕ-то от кораба. Вече богат, започва отново да изпълнява отмъщението си, този път насочено срещу екипажа на Ворга.
Предполагам и сами виждате приликите с Граф Монте Кристо. Те не са случайни – до голяма степен Тигър! Тигър! е научнофантастична адаптация на сюжета и темите на романа на Дюма, но е достатъчно различен, за да не може да се говори за плагиатство.
Първото, което прави впечатление в Тигър! Тигър!, е енергията на повествованието. В него постоянно се случва нещо, обикновено на високи обороти, обратите следват един след друг, а маниакалната неумолимост и обсебеност на Фойл в преследването на враговете му е осезаема през цялото време. Тази енергичност прави книгата много четивна и увлекателна, и съумява успешно да замаже някои пукнатини в логиката на сюжета. Бестър събужда у читателя и доброто старо sense of wonder с няколко сцени, демонстриращи страхотно въображение, особено онази, в която описва синестезията, изпитвана от главния герой, и си позволява стилистично-езиков експеримент, уникален за жанра по онова време. Със сигурност тази сцена е едно от основните вдъхновения на авторите от Новата вълна от 60-те и техните по-експериментални творби.
Фойл е съвсем различен от типичния научнофантастичен герой за времето си. В началото той е необразован, без амбиции или развити способности, коренна противоположност на свръхкомпетентните инженери и учени, които са стандартните главни герои в жанра до този момент. Но не само това – той е готов на всичко, за да постигне целта си, и без никакви скрупули извършва всякакви престъпления, включително множество убийства. Постепенно обаче неговият личен морал се променя в положителна посока и Бестър прави тази промяна убедителна. А с оглед на сравнително малката дължина на романа и колко много екшън сцени има в него, това е впечатляващо постижение. Още повече, че Бестър успява да убеди читателя да е на страната на Фойл, без да спестява нищо от ужасните страни на неговия характер.
Заслужава да се отбележи и вниманието, отделено от автора на начина, по който говорят героите. Понеже Фойл започва като нискообразован бачкатор, в първата част на романа той говори на елементарен жаргон, изпълнен с повторения и ненужни добавки като “is all”. Същото важи и за другите герои от неговата класа. Богаташите и учените естествено говорят по съвсем различен и далеч по-грамотен начин, а след като Фойл забогатява и се образова набързо, същото важи и за него с уговорката, че превключва на жаргон, когато общува с хора от по-долните класи. Дребен детайл, но спомага много за усещането за убедителност. За съжаление голяма част от това се е загубило в българския превод.
Едно от забележителните качества на Тигър! Тигър! е, че в нито един момент не си личи, че е писана преди над 50 години. Отчасти това се дължи на липсата на интерес у Бестър в реалистичността на технологиите и научните концепции, които показва на читателя. По-важното обаче е, че изградения от Бестър свят при всичките си чудеса и промени като джонтирането, е много близък да съвременния като начин на мислене и движещи сили на обществото. Лидерите в него са безмилостни хищници, управляващи с желязна ръка свръхкорпорорации или издигнали се в политиката по безчестен начин, и няма нито един дори малко доближаващ се до клишето "добронамерен член на елита, насочващ масите за тяхно добро", толкова любим примерно на Азимов. Имаме дори и няколко жени за основни герои, и всяка от тях е със съвсем различен характер, което отново е нещо почти уникално за онова време.
Тигър! Тигър! съумява едновременно да поддържа бясно темпо и максимална увлекателност на повествованието през цялото време и да накара читателя да се замисли сериозно. Дори само заради това, оставяйки настрана историческото му значение за жанра и колко малко остарял изглежда толкова години след първата си побликация, напълно си заслужава статута на класика и evergreen.
Рандъм
The Stars My Destination на Алфред Бестър е считана от мнозина читатели и автори за една от най-значимите и силни фантастики, излизали изобщо. Има защо. Написана още през 50-те години на миналия век, от малката книга бликат идеи и енергия, а бъдещите пейзажи, които рисува, с право са сравнявани с кибърпънк романите, които идват доста години след нея.
Историята и тематиката на романа са явно вдъхновени от две големи литературни произведения – Граф Монте Кристо на Дюма и Тигърът на Уилям Блейк. Началната строфа от стихотворението на Блейк ("Tiger, tiger, burning bright / In the forests of the night, / What immortal hand or eye / Could frame thy fearful symmetry?") e отпечатана пред самия текст на
Бестър, а книгата всъщност излиза за първи път под заглавието Tигър! Тигър!, което все още е изключително популярно. В началото виждаме главния герой Гъливер Фойл сам на пострадал космически кораб, замръзнал в космоса, далеч от всякаква помощ и спасение. Фойл е единственият оцелял, но инициативата и въображението му стигат едва колкото да се поддържа жив с провизиите от кораба. Класифиран от властите като "cipher" (нула, незначителен човек; друго значение на думата е шифър; в случая и двете могат да бъдат използвани в описанието на героя), т.е. личност, която живее в падината на потенциала си и не притежава амбиция или въображение за нещо повече. Ключът към активирането на подобни хора е неизвестен. Когато обаче междузвездният кораб "Ворга" подминава "Номад", на чийто борд е Фойл, и го оставя в лапите на сигурна смърт, нещо в съзнанието на Фойл превключва на други честоти. От този момент насетне неблестящият с нищо землянин заживява с една-единствена мисъл в съзнанието си – да убие "Ворга". Тази компулсивна фикс-идея го подтиква да извърши какво ли не. Превръща го в тигъра на Блейк, готов да прекрачи всякакви морални граници и да използва изобретателния си потенциал до последната капка, само и само за да постигне желаната симетрия на отмъщението. Паралелът с Граф Монте Кристо се появява по съвсем явен начин още няколко пъти, когато историята се опира на сюжетни събития от френския роман. Платното, върху което е разказана тази история на отмъщението, обаче е зашеметяващо в най-добрия смисъл, който научната фантастика може да предложи. Светът на бъдещето, в който живее Фойл, е доста променен в сравнение с настоящето. Човечеството се е разселило из Слънчевата система, но внезапното откритие на телепортацията е нарушило политическия баланс и е предизвикало кървава война между Вътрешните планети и Външните сателити. Ефектът на телепортиране е наречен "джоунтване", по името на открилия го учен. След изследването му става ясно, че почти всеки човек е способен да премества тялото си през пространството, макар в рамките на няколко стотици километра, което ограничава човешкото придвижване в космоса до добрите стари космически кораби. Освен това в системата живеят неизмерно могъщи и богати телепати, макар и броят им да не надвишава дузина. Капиталите и властта са почти изцяло в ръцете на мегакорпорации, които са изкристализирали в ексклузивни кланови системи. Купоните на богатите траят с дни, докато участниците джоунтват от точка до точка по земното кълбо и се наслаждават на безкрайни залези и изгреви, на двадесет и четири часови новогодишни празненства и на всичко, достъпно за неизчерпаемите им възможности.
Атмосферата на романа кипи от неукротима енергия. На места книгата прилича много на Филип Дик, но въпреки нерадостните бъдещи пейзажи, далеч не е толкова обсебена от връзката между реалността и нейните модели. Визията за бъдещето, която Бестър предлага, е безкрайно мрачна, но не това послание стои в основата на текста. Напротив, развързката, която бих окачествил като изключително оригинален прочит на поемата на Блейк, е по-скоро оптимистична, следвайки една от изконните традиции и мечти на научната фантастика – търсенето на надежда и изход за човечеството. Още нещо, което не позволява енергията на романа да потъне в безрадостни черно-бели щрихи на упадък и безизходица, е прекрасното умение за импровизация на Бестър. Уместно сравнение би било това със Зелазни, който, макар и да пише за съвсем различни теми, споделя с Бестър именно този усет към научнофантастично джазиране. В този ред на мисли, жалко, че на български така и не видяхме Psychoshop, написана в тандем от двамата. Стилът на Бестър тук, може би дори нарочно, е семпъл и неизпъкващ с нищо, но идеите, които са нахвърляни с лекота на всяка страница, и ритъмът, с който се сменят, често оставят без дъх. В малкото книжле има изобилие от съдържание и прогнози за бъдещото, които жанрът със сигурност е преоткривал многократно през десетилетията.
Разбира се, при подобно препускане през октавите на научната фантастика дори най-умелият джазмен може в най-добрия случай само умело да прикрие неизбежните недостатъци на творението си. Тhe Stars My Destination не е без такива. Както споменах, стилът на ниво думи, изречения и параграфи далеч не впечатлява. Героите, макар и многобройни и интересни, си остават просто имена, към които са прикрепени шепа реакции, твърде недостатъчни за изграждането на убедителни илюзии. На места действието разкрива леки инконсистенции, а и светът би спечелил от едно внимателно полиране. Романът като цяло излъчва лековатост и наивност, прекрасните идеи рядко биват видяни в по-усложнени психологически или научно-прогностични планове. Дори самият край, колкото и невероятен и неочакван да е, не е докрай убедителен. Въпреки всичко това, Тhe Stars My Destination блести с твърде много неща, които са достъпни в рамките на едва няколко часа четене. Прекрасен пример за потенциалните естетически и прогностични богатства на жанра.