Как да не пишем разкази – наръчник (евентуално и накрачник) на майстора
Автор: Морвен
Като начало, искам да кажа, че въпреки заглавието си, това е една съвсем сериозна статия.
Тук идва големият въпрос – защо я пиша аз? Нима съм толкова Велика Писателка, че мога да си позволя да огрявам и младите таланти със светлината си? Дали творчеството ми е постигнало несъмнен успех и широко признание? Открила ли съм формула, по която да се пише Качествен Литература? Отговорите (очаквано) са "не", "не" и "не, за съжаление".
Само че смятам, че макар да не мога да кажа как се пише гарантирано добър разказ, съм в състояние да отлича начините, по които се пише почти гарантирано лош такъв. Това е малко като сомелиерството – не е задължително да можеш да оцениш букета от ухания в едно вино (или да направиш самото вино), за да си в състояние да отсечеш, че оцетът не става за трапезна напитка. Оттам и НЕ-то в заглавието. Останалата част от въпросното е плод на нездраво вдъхновение. Все пак идеята е, че ако не ви хареса, можете да се чувствате свободни да я изритате от съзнанието си.
Няма да крия, че тази статия е вдъхновена в голяма степен от разказите от последния конкурс на ShadowDance. Това не означава, че всички разкази са били лоши или че дори в разкази, написани по сбъркан според мен начин, не е имало добри неща. И целта й не е някой да си познае творчеството и да каже "въй, хванали са ме в грешка, няма да пиша повече". Напротив, надявам се човекът да започне да пише (и чете) повече, именно за да се научи да избягва посочените грешки.
Идеята
И така, пред вас има бял лист или, по-вероятно, сравнително бял монитор. Като начало, трябва да сте решили какво горе-долу ще пишете. Не започвайте с идеята "аз да нахвърлям нещо, не знам още какво, пък то нататък само ще реши как ще се развие". Вие трябва да контролирате разказа си, а не съдбата, разположението на звездите или теорията на вероятностите.
Когато решите за какво ще пишете, задайте си въпроса дали в този разказ се случва нещо, дали има история. В тази посока има три най-често срещани грешки. Първата е писане на есе. Нерядко в този тип произведения няма герои или героят е само един и в течение на текста той развива някакъв монолог относно собствените си схващания или съдбините/грешките на света. В есето може да има много мъдри мисли и добри идеи, но то си остава единствено опит за разказ. Вторият тип грешка е писането на предговори. Да, някаква история започва, някакъв герой ще прави някакви геройства, ама аха-аха да започне да ги прави и разказът свършва с ужасно отворен край. Може да е много добре написано, но това отново не е разказ. Третата честа грешка е вкарването на някаква история само проформа, тип съчинение "Какво правих през лятото". Нали си спомняте (или може би все още ви се налага да ги пишете) онези невероятно досадни съчинения, при които от ученика се иска да разкаже лятото си, а той се чуди как да снади два листа от "четох комикси, карах колело и се къпах в Созопол"? Само че в случая заглавието е "Днес срещнах извънземно" или "Мрачните подземия: кратко описание на залите и кладенците според облицовките им". Не е достатъчно да ви е хрумнала една откачена и обещаваща идея (срещата с изънземно, примерно), тя трябва и да е развита.
И сега, като заговорихме за идеите... ще се опитам да не го викам ... ако пишете за хора над 12, НЕ ВКАРВАЙТЕ ИДЕЯТА НА РАЗКАЗА КАТО НРАВОУЧИТЕЛНА ПОУКА В ПРАВ ТЕКСТ В ПОСЛЕДНИЯ АБЗАЦ! Е, не успях да не викам, извинявам се. Това е ужасно дразнещо, от една страна защото показва ограниченост в техниката на автора, от друга защо звучи като че ли въпросният третира читателите си като деца от забавачката. На читателите (ако не са деца от забавачката) обикновено това им е ако не доста обидно, то смешно и досадно.
Историята
Но нека се върнем пак на историята – не я описвайте като фактура. Нека читателят да може да получи и индиректна информация и впечатления от това, което пишете, а не само най-необходимата му. Как щеше да изглежда Властелинът на пръстените, ако краят му беше написан във вида "Фродо се закатери по планината, отнякъде се появи Смеагол, сбиха се, изродът му отхапа пръста и после падна в дупката с лавата"? Лесен за четене и писане, но тотално неструващ си. Разбира се, не бива да се изпада в другата крайност и на половинстранична битка да имаме две страници описание на мечовете и четири на закуската преди боя. Също така историята трябва да е последователна. Нека когато героите ви правят нещо, за него да си има причина. Погледнато в по-голям мащаб и когато описвате нещо, за него трябва да има причина. Не може да пишете разказ за рицарски бой и изведнъж ей така, от нищото, да ръгнете и едно описание на вуйчото на единия от рицарите, а после пак да се върнете на боя.
В конкурса имахме разказ, в който беше отвлечена второстепенна героиня. Сума ти време в повествованието нямаше и дума за нея и изведнъж... се появи Зевс и я спаси. При условие, че преди това в разказа е имало... феи, дечица и мечета! Но не и намек за олимпийски богове. Ето тук има нелогични действия по всички фронтове. Първо – deus ex machinа1, но това е най-малкият проблем. Второ – герой, който няма нищо общо със света, който описваме. Все едно да пишеш разказ във вселената на Междузвездни войни и внезапно да се появи Робин Худ, за да оправи развръзката. И трето, дори героят да пасваше на света, той няма никаква, ама абсолютно никаква причина да извърши действието, описано в разказа.
Понякога наистина най-лесният начин за развитие на историята е да вкараме една хубава deus ex machina и всичко да си дойде на мястото. Но е доста... селско. Ако толкова ви трябва този внезапен обрат в историята, намекнете за него в началото (потърсете в интернет смисъла на "пушката на Чехов"), интегрирайте го в сюжета, така че ако не логичен, то поне да е евентуално предполагаем. Няма нужда от самото начало читателят да знае, че примерно героят ще се окаже вампир, но когато накрая се разкрие, нека човек да си каже "да бе, той всъщност приличаше на вампир, нищо че аз не се сетих".
Опитайте се разказът ви да върви с равно темпо – да не се разливате твърде много в ежедневности, нямащи общо с действието, а в същото време да прескачате десет години с едно изречение. Типичен пример за това беше разказ, в който беше описана едва ли не минута по минута свалката на един младеж с момиче, а на сватбата, десетте им години съвместен живот и раждането на трите им деца бяха посветени две-три изречения. Действието на разказа по никакъв начин не налагаше това. Разбирам, че на кой каквито са му интересите, но за съжаление изглежда много скалъпено.
Още нещо – разказът е твърде кратка форма, за да набутате куп жанрове в него. Не може хем да е приключенско фентъзи, хем мистика, хем силна романтика и дълбока философия. Просто няма място всички тези жанрове да се разгърнат едновременно на десетина-двайсет страници. Тук е малко хлъзгаво – може разказът ви да е някакъв междинен жанр и това да е чудесно. Проблемът е когато се опитва да бъде всичко наведнъж.
Героите
Нека преминем на героите. Хубаво е героите да имат някаква индивидуалност и да постъпват спрямо нея. Тоест, ако имаме добър герой, нека той бъде и нещо друго освен ... добър и герой. И ако като отличителна черта сте го описали като много етичен и спазващ правилата примерно, не може да спечели битка с удар под кръста (освен ако това не е предвидено като някакво пречупване на морала му). Също така избягвайте залитания по добре познати типажи. Или поне ги ограничавайте. Дразнещо е когато уж характерният образ, който описвате, се е появявал във всяка втора комерсиална книга от жанра и в повечето приказки. Примерно – Мъдрият Белобрад Наставник, Смелият Сирак, който всъщност е Последният Принц, Красивата Принцеса, чиято работа е единствено и само да се свали с главния герой... Разказът не е нито книга, нито приказка. Там може и да са на място, защото приказките са си клишета, а в книгите има място за развитие. Е, освен ако не пишете пародия, разбира се, тогава типажите са съвсем на място.
И нещо за имената на героите – не се увличайте по добре звучащи думи, които сте чули някъде, вероятно по Дискавъри, но не помните точно какво означават. Имена като Афелий2, Перитонит3 и Анафора4 може да звучат гордо на пръв поглед, но имат потенциал да докарат мускулна треска от смях на хора, разбиращи малко повече от астрономия, медицина и литература съответно. Недейте да заоравате и в другата крайност – Иван Иванов и Георги Георгиев също могат да звучат смешно на фона на някое епично фентъзи. От съществена важност е и имената да не противоречат на света, в който се развива действието, жанра му, традициите, в които е написано и най-вече – едно с друго. Не можете да имате англо-саксонски стил фентъзи (тип Толкин, историите за Крал Артур и т.н.) и в него героите да се казват Пешо, Гошо и Станка. Във фантастика, развиваща се в близкото бъдеще, е неубедително нормални хора да се зоват Лешфузарий'л и Фрехузия. Още по-трагично е, ако пък на едно и също място без някакво обяснение имаме Женевив, Н'гтонго, Фионивур, Питър и Гуна.
Две думи и за второстепенните и епизодични герои – няма смисъл да правите тълпи от тях просто за норматив. Когато вкарвате един епизодичен герой, задайте си въпроса, ще загуби ли основната история в разказа, ако него го нямаше. Ако отговорът е не, той просто е излишен. Герои, които казват по една реплика, са дразнещи, особено ако към всеки герой има и кратко описание. Ако пишете разказ за Али Баба и четирийсетте разбойници е напълно излишно да има описания на 28 от тях и реплики на 36. По-добре е да си изберете двама-трима и да им дадете повече реплики.
Стилът
Не използвайте небрежни изразни средства. Две думи, поставени по лош начин, могат да откажат читателя. Под небрежни изразни средства имам предвид ситуация, при която казвате нещо, ясно ви е какво искате да кажете, но то звучи като казано от Сашко от предучилищната група – схематично, наивно и неточно. Трудно ми е да го дефинирам, така че ще дам примери.
След пет минути те вече бяха приятели.
На другия ден се ожениха.
Те живяха щастливо десет години и един ден той реши, че му е омръзнало. След закуска той хвана брадвата и изби цялото си семейство.
Просто не може разни животоопределящи неща да стават ей така, с щракване на пръстите. Да, може би това не е главното събитие в разказа, но звучи като че ли е нещо нормално, което героите правят едва ли не през ден, без да им трябват особени причини.
Групата от двайсет човека достигна до скалата. После всички решиха да тръгнат на запад.
– Къде е дъщеря ти? Изгуби ли малкото сладко Еленче? – питаха го хората.
Или надценената сила на колективното съзнание. Вероятността двайсет човека да решат едновременно, без някаква причина, да вървят в определена посока, е близка до тази да спечелите от лотарията. Ето защо така представеното решение звучи наивно и абсурдно. Ако пък двайсетте човека са имали причина да искат да вървят на запад или един от тях го е решил, то няма защо да лъжете читателя с обобщения. Във втория случай пък звучи така сякаш всеки човек, поинтересувал се от изчезването на малкото Еленче, е използвал едни и същи доста характерни думи, което вече избива разказа към мистичен хорър за зловещ групов интелект, какъвто той не е.
И тогава любимата му се превърна в едно много грозно същество.
Той се стресна и беше много уплашен.
Похватът "бедна ми е фантазията". Колко грозно същество е била любимата му? Колко се е уплашил той? Ясно ми е, че е много, но за мен това не рисува никаква картина. Трябва по някакъв начин да се покаже чувството или състоянието, а не само да се декларира като акцизна стока на границата. Крайна форма на този похват беше един разказ, в който се описваше как някакъв герой се оказал в "такава стая, каквато не можел да си представи", а обстановката била "невиждана от никой човек". Ок, разбрахме, че е необичайно по няколко начина, но това не замества описанието на необичайността. Какво е видял, кое му пречи да го опише? Какви миризми усеща, има ли течение там? Звучи смешно като се изброи по този начин, но сетивните описания са едно от най-мощните атмосферични оръжия на всеки автор.
По пътя той срещна една жена, покани я да пийнат в един бар и накрая завършиха нощта в един хотел край магистралата.
А един мармот завиваше шоколада... Така де, когато всичко е толкова преднамерено неопределено, започвам да се чудя защо чета разказ, в който един герой прави едни неща, вместо да прочета нещо за някой, за когото може и да ми пука. Също така (странична бележка), в българския език родът сам по себе си често е достатъчно ясен индикатор, че става дума за "едно" нещо...
Не лепете паднали от небето епитети. Не може в един момент да разправяте за Стоян, а в следващия, без да е направил нищо, той да става „Смелият и Благороден Стоян”. Или стаята с влизането на героя да се превръща в "зловещата стая", макар допреди три секунди да е била описвана само като мизерна. Нека има действия, чувства, настроения – каквото и да е, което оправдава определението.
Диалозите
Типична грешка при опита на автора да даде информация на читателя, е през устите на героите си. Това води до похвата "Както знаеш, Боб":
– Джон, днес една кола едва не ме сгази.
– Както знаеш, Боб, колите сега, през 27-ми век, не газят хора, защото имат автоматична система засичаща жизнените показатели около тях и насочваща ги само по безопасна траектория.
Да, Боб го знае, Джон го знае, за какъв дявол тогава и двамата го повтарят? Все едно аз да обяснявам на приятелка, че както знае сега, в 21-ви век, яйцата се държат в хладилник и не се развалят по сума ти време. За мен обаче абсолютно най-смешната форма е тази, при която героят си обяснява въпросните факти наум сам на себе си.
Боб едва успя да отскочи от пътя на колата, мислейки си "Но как стана това? Сега, през 27-ми век, колите не газят хора, защото имат автоматична система засичаща жизнените показатели около тях и насочваща ги само по безопасна траектория."
И да, това е една от най-често срещаните грешки на начинаещите автори. Изходът е подобно обяснение или да бъде вкарано като текст на разказвача (ако има такъв), или системата да бъде обсъдена в диалог, но без да се представя като дебютантка на първия си бал в обществото.
Също така, не забравяйте, че не пишете пиеса. Едно от по-неприятните ми преживявания в конкурса беше разказ, в който пряката реч имаше следния вид:
– Аз мисля, че...
– Но аз смятам...
– В крайна сметка...
– Блаблалала...
– Дръндръндрън...
– Дърабърадъра...
И така половин страница диалог, без каквото и да е пояснение кой коя реплика казва, с какъв тон или по какъв начин. Похватът обърква, уморява и в крайна сметка отблъсква от разказа. Накрая заподозрях, че авторът не е бил много наясно с граматическите правила при пряката реч. И аз съм го правила този номер. Само че бях в трети клас. Ако не сте сигурни за това как се пише нещо, ударете му един гугъл, а не го избягвайте чрез крайно странни промени в стила.
Колко е важно да си готин...
И сега стигнахме до частта за яки пичове – т.е. сексът и насилието. С риск да звуча като леля ви – избягвайте вулгаризмите, освен ако не са наистина нужни за разказа. Да, хубаво, ще сложите думата с П и ще я комбинирате с думите с Х и К, евентуално чрез глагола с Е. Вероятно Гошо от съседния вход, който е на 16, ще го сметне за много готино и за смел бунт срещу системата. Само че то не е. Тези думички се използват толкова широко от млади, току-що научили ги бунтари, жълти журналисти и други видове каруцари, че всъщност не изненадват никого над 17. И колкото повече се отдалечаваш от тази възраст, толкова повече осъзнаваш колко нищо не значат, просто се ползват, когато човек не знае какво да каже, ама иска да звучи впечатляващо. С насилието нещата стоят по подобен начин – сигурно ще е много шокиращо да опишете как на някой му изяждат вътрешностите на живо, но ще има ли някакъв смисъл? Има и случаи, в които има смисъл, да, но трябва да сте много сигурни в наличието му. Иначе звучи само грозно и жално молещо за внимание.
И тъй
Разбира се, всяко правило има изключения, а понякога правило просто няма. В този конкурс например имаше разказ, в който космонавт от далечното бъдеще караше компютъра да му пуска емблематична българска чалга и й се кефеше. Е, сцената беше невороятно абсурдна. Доста често се случва някакви чисто български черти в разказите да стоят като жираф в тропически аквариум. Изкушавах се да вкарам това като препоръка. Но въпреки, че в типичния случай стои закърпено и грозно, веднага се сещам за Нашествие в Славейково от миналия конкурс – разказ, в който типично българските нрави и обстановка само правеха разказа по-силен и докарващ болки в корема от смях.
Та всяко от изброените правила по-горе има изключения. Също така вероятно всеки в началото пише разкази, допускайки повечето грешки, без дори да се замисли за тях. Сред професионалните автори на запад има един лаф: "Всеки писател има в себе си 40 000 думи боклук и трябва да ги изкара от системата си, преди да започне да пише добре".
Има един-единствен категоричен съвет, който мога да дам на начинаещите автори – РЕДАКТИРАЙТЕ ГИ ТЕЗИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ, ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ!. Да, за много хора това звучи дребнаво – гениалният разказ си е гениален и с няколко запетаи повече и някоя и друга пропусната буква. Само че редакцията дава възможност да се изглади и самото действие и идеи на разказа, а не само правописните грешки. А и правописните грешки показват най-малкото крещяща липса на опит с литература. И в крайна сметка писането с грешки е израз и на това, че не ви дреме за читателите. А на читателите това не им харесва. И аз все пак не говоря за дребни пропуски. Личните ми фаворити в този конкурс са думите астронафт (споменавана дразнещо често в разказа), прекрастен и клитаклизъм. Последното ми звучи особено обещаващо.
Та така. Пишете с цялото си същество. А не само със сърцето, защото както знаем от множество романтични истории с трагичен край (включително наши собствени), то е лош съветник. Не и само с ума, защото това е счетоводство, а не творческо писане. И да не ви пука, ако не излиза като хората или някой като мен ви трие сол на главата. Просто продължавайте. Заради идеята. Ако ви харесва, няма начин следващия път да не стане по-добре.