Тъмните сили
Автор: Геновева Детелинова
1.
Снегът хрущеше под ботушите ми. Очите ми сълзяха от студа.
– Плачеш ли? – попита вещицата. Подиграваше ми се. Тъмните магьосници си умираха да злорадстват.
– Чувствителни слъзни канали – провикнах се в отговор. Тръснах глава, за да прогоня снежинките, полепнали по брадата ми.
– Не е трябвало да излизаш в това време – поучително размаха пръст тя. През стичащите се сълзи не успях да различа кой пръст точно.
– Ти също! – Опитах да прозвучи като заплаха. – Махни се от пътя ми, вещице!
Вдигнах ръка във въздуха. Вещицата не помръдваше. Дочух шепота й. Произнасяше заклинание.
А нощта беше започнала толкова нормално.
* * *
Малко преди полунощ бях в стаята за наблюдение. Не обичах нощните дежурства, особено по пълнолуние. Оказваха сериозно влияние върху социалния ми живот. Пълнолунието беше онзи период от месеца, който всеки уважаващ себе си вълшебник трябваше да прекара сред природата. На поляна в планината, облечен в бяла роба, напяващ мантри или похапващ препечен хляб край огъня. Точно това навярно правеха в момента и всичките ми колеги от отдела по приложна магия.
Въздъхнах и се изтегнах на кушетката. Наредените по рафтовете кристални кълба светеха в спокойно синьо. Навсякъде беше тихо, всички спяха. Грифоните бяха нахранени, аквариумът на келпите – почистен, мантикорите – в клетката. Имах няколко часа да дремна, преди да дойде време за сутрешното хранене. Отпуснах глава на твърдата възглавница.
Сякаш току-що бях затворил очи, когато мантикорите се събудиха и започнаха да вият. Отлепих клепачи и погледнах ръчния си часовник. Един без петнайсет. Кристалното кълбо, показващо склада, се беше обагрило в червено. Какво си въобразяваха тези? Че ще ме разиграват, само защото съм още младши вълшебник, така ли? Бях твърде мекушав с тях на вечеря. Не трябваше да им позволявам да си вземат допълнително.
След известна вътрешна борба, почерпих сили от справедливия си гняв и станах от леглото. Зави ми се свят. Главата ми тежеше и очите ми се затваряха, но босите ми крака упорито продължаваха напред.
– Какво става, а? – влетях в склада и замръзнах, с отворена уста и изцъклен поглед. През прозореца в стаята влизаше режещ есенен вятър, а излизаше момиче със стъкленица в ръка.
2.
Снежинките ме щипеха по лицето и се заплитаха в косата ми. Вятърът развяваше полата ми, краката ми замръзваха през тънкия чорапогащник. Бих проклинала наум момчетата от теоретичния отдел, задето ме накараха да облека пола, но проклинането не влизаше в арсенала на благопристойната фея.
Долу, на пътя, кацна магьосникът, още чорлав и нахлузил високи до коленете ботуши направо върху пижамата. По бузите му се стичаха едри сълзи. Почувствах се виновна.
– Плачеш ли? – попитах и се проклех за своята мекушавост. Така де, упрекнах се.
– Чувствителни слъзни канали – тросна ми се той.
– Не е трябвало да излизаш в това време – отвърнах, като си позволих в гласа ми да се прокрадне нотка на пренебрежение.
– Ти също! – изкрещя магьосникът. Заплашваше ме. – Махни се от пътя ми, вещице!
– А, вещица не – промърморих аз. – Вещиците са от вашите.
Той беше вдигнал ръка във въздуха, готов да ме замери с магическо кълбо.
А операцията вървеше толкова добре.
* * *
Малко след полунощ паркирах метлата под прозореца на склада.
– Десет малки негърчета похапваха добре – рецитирах, докато разбивах старата дървена дограма с отвертка – задави се едното, сега са девет те.
Беше важно да занимавам съзнанието си с нещо съвсем не магическо, докато прониквам в склада на отдела по приложна магия. Иначе охранителната система щеше да се задейства. Складът беше защитен срещу всякакви заклинания, телепортации и преобразявания.
– Девет малки негърчета пътуваха... не. Девет малки негърчета... Девет малки негърчета тарам-парам-таряха, заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Прозорецът поддаде и се отвори. Прекрачих вътре. Лъхна ме острата миризма на мантикорите, спящи в клетката си до стената. По-малката от двете се беше свила на кълбо и бълнуваше, хванала се за лъвския си корем. Явно беше прекалила с храната. Потиснах благородното си желание да й отправя дребна изцелителна магия. Подобен произвол би коствал успеха на операцията.
– Осем малки негърчета пътуваха из... Дорсет? Корнуол? Нещо-си-шир или нещо-си-фолк, все едно. Седем малки негърчета сякоха дърва...
Разбих ключалката на шкафа с добре премерен удар с отвертката. По рафтовете бяха наредени многобройни шишенца, стъкленици и епруветки, връзки с билки и кутии с артефакти. За щастие, тъмните магове винаги са били вманиачени на тема ред. На всеки съд беше залепен етикет, старателно надписан и номериран. На първия рафт – елементарни отвари, на втория – обичайни съставки, на третия – ненужни талисмани, на четвъртия – опасни амулети, на петия – редки предмети. Намерих го на петия. Продълговато шишенце, зеленикав газ: „Драконов дъх, 1789, срок на годност: вж. маркировката на дъното”. Прибрах го във вътрешния джоб на палтото си и понечих да затворя шкафа, но погледът ми се плъзна по рафтовете. Не се сдържах. Така и така бях била път дотук.
Люспа от русалка, добре запазена. Мляко от еднорог, от години търсех добро качество на сносна цена. Малко брана по пълнолуние метличина, запасите ми свършваха, а утре исках да си спретна разкрасяваща отвара.
Не усетих кога мантикорите са се събудили. Обърнах се навреме, за да видя как едната, по-малката от двете, ме фиксира с големите си тъжни очи и отваря уста.
– О, по дяволите – промърморих и се хвърлих към прозореца.
3.
Приближих се и огледах пораженията. Ключалката на шкафа беше разбита, грубо, без магия. Дограмата на прозореца беше съсипана. Значи така вещицата беше надхитрила охранителната система. Безобразие, да влиза с взлом, като обикновен джебчия!
Мантикорите кротко спяха в своята клетка. Около тях се усещаше прилепчивата ленивост на заклинанието за сън, което беше активирало алармената система. Явно вещицата го беше направила мимоходом на излизане, почти несъзнателно. Биваше си я.
Отворих журнала, прелистих до последната страница и започнах сверяването отзад напред. Беше по-вероятно да е рискувала да бъде заловена, за да открадне нещо ценно от петия рафт, вместо някоя отвара от първия. Така. Всички видове косми – тук, сърца – тук, рога – тук. Плъзгах показалец надолу по страницата. Драконов нокът (фалшификат) – тук, драконова кръв (с изтекъл срок на годност) – тук, драконов дъх... липсва. По дяволите.
Имаше само една причина вещицата да открадне драконов дъх. Трябваше й, за да излюпи драконово яйце. Чудесно. Направо великолепно. По време на моето дежурство изчезва драконов дъх, а на следващия ден тъмните магьосници се сдобиват с дракон. Щом началството научеше кой е отговорен, изхвърчах от отдела. И без това бях на изпитателен срок, след като миналата седмица настъпих котката на шефа.
Нахлузих ботушите си направо върху пижамата и яхнах метлата. Щях да се справя с това. Щях да спася дракона. Нямаше да позволя до попадне при тъмните сили. Те навярно щяха да го разфасоват. Нокът за отвара, рог за ефеса на магически меч, очи, за да си играят мъничките вещерчета. Щяха да наводнят света с магически артефакти и отвари с твърде голяма мощ.
Докато ние знаехме как да се грижим за него. Щяхме да го пазим и закриляме, докато стане силен, а после щеше да служи за доброто на човечеството. Виждах се като смел драконов ездач, кръжащ над света, за да сее мир. Един дракон би бил стимул за прекратяването на много войни.
4.
Летях и набързо прекроявах пространството. Някоя по-силна вълшебница би съумяла направо да се телепортира, но аз бях принудена да си служа с подобни дребни хитрини. Беше забавно. Като да хванеш бримка. Внимателно придърпваш пространството далеч напред и го залепяш пред себе си.
Усетих, че ме преследват. Тъмният магьосник, който дежуреше в отдела. Плъзгаше се по моето изкривено пространство, без да си прави труда да прекроява. Летеше на една от модерните мъжки метли. Магьосниците си въобразяваха, че като боядисат дръжката й в черно, украсят я с пламъци и надписи като „Другата ми метла е вълшебно килимче”, метлата вече не е толкова женствено возило.
Настигаше ме. Теоретиците бяха предвидили, че така ще стане. Не бяха измислили обаче как да се справя с положението. Единственото, за което се сетиха, беше отвратително, сексистко и навярно нямаше да проработи: „Облечи се предизвикателно”. Бях се възмутила, естествено. Аз фея ли съм, или екзотична танцьорка? „Тъмните магьосници са прочути развратници – разясниха ми теоретиците. – В момента са си организирали сбирка по случай пълнолунието, кой знае какви ужасии с случват там – извращения, оргии, сещаш се. Дежурният със сигурност ще съжалява, че не е при тях и ще е по-податлив. И само да се приближи – храс! Магическо кълбо между очите!”
Седях настрани на метлата, понеже бях сложила минижуп. Беше неудобно, а и краката ми замръзваха въпреки високите ботуши с тънък ток. Реших, че проявявам похвален героизъм. Длъжна бях да не позволявам яйцето да попада у тъмните сили. Представях си какво щеше да се случи тогава с дракона. Щяха да го оставят да порасне и да опитат да го използват, за да се намесят в живота на хората. А драконите са диви зверове и не се поддават на дресировка. Някой щеше да се самопровъзгласи за драконов ездач. Щеше да започне да сее хаос и разрушения. Накрая драконът щеше да умре, облъчен с радиация или поразен с ядрена ракета.
Облъчените люспи и рога не ставаха за нищо. На нас ни бяха необходими екологично чисти драконови органи. Лабораторните ни вълшебници бяха способни да създадат какво ли не, ако им набавех подходящите съставки. Ваксина срещу СПИН, лекарство за рак.
Вече различавах скалистите върхове на Драконовата планина. Из въздуха заиграха снежинки. Но магьосникът ме настигаше. Навярно беше в обсега ми. Съсредоточих се и опитах да създам магическо кълбо. Долен, подмолен похват, подобаващ повече на някоя вещица, отколкото на фея.
5.
Летях на своята метла, мъжки модел с инсталирана седалка. Беше лесно да проследя вещицата. Оставяше ярка диря на пространствено изкривяване след себе си.
Различавах силуета й далеч напред. Летеше настрани на метлата, с кръстосани крака. И, по дяволите, колко къса пола беше облякла. Недвусмислен намек. Тъмните магьосници бяха прочути развратници. Как изобщо й беше минало през ума, че ще успее да ме разсее? Аз вълшебник на мисия ли съм, или какво? При някой от техните можеше и да мине номерът, при мен – не.
Вещицата започваше да се паникьосва. Виждах как се озърта към мен все по-често, как загребва от пространството все по-небрежно и оставя, дали нарочно, или без да иска, коварни капани от нищо във въздуха. Умело слаломирах между миниатюрните черни дупки и я следвах плътно.
Тя отново се озърна. Усмихнах й се лъчезарно в отговор, но усмивката ми замръзна на лицето. Вещицата беше успяла да приспи бдителността ми и бях навлязъл в обсега й. Замери ме с магическо кълбо. То ме удари и отблъсна назад. Кракът ми се заклещи в една от дупките в пространството. Виждаше се как вещицата неумело е закърпила небето около нея. Щеше да отнеме около час, дупката да се затвори сама. Аз нямах цял час. Съсредоточих се и започнах бавно и внимателно да я затварям. Съвсем не с лекотата, с която вещицата оперираше с пространството, но все пак това винаги е било работа за тъмните магове.
Измъкнах се след няколко минути. Вещицата вече кацаше на скалите отсреща. Полетях след нея. Режещият вятър виеше в ушите ми. Входът на пещерата навлезе в обсега ми. Светкавично го запечатах с магически щит.
Кацнах долу, на пътя. Вещицата се надвеси над мен от скалата. Запристъпвах нервно от крак на крак.
* * *
И ето ни тук. Бях вдигнал ръка във въздуха, но това не беше нищо повече от блъф. Не можех да изстрелвам магически кълба. Изобщо, бойната магия ми куцаше. Бях специализирал в битови заклинания. Ако вещицата много ме ядосаше, можех да й изгладя дрехите с едно щракване на пръстите.
– Не ме принуждавай да правя нещо, което не искам! – извиках.
– Защо пък не искаш? – озадачи се тя.
– Защото съм миролюбив – отвърнах. – Хайде да се разберем без дуели, а?
– Сигурно ще искаш и драконовия дъх да ти върна!
– Ми той така или иначе си е мой.
– Според моите проучвания, уловил го е вълшебник.
– Не съм запознат – признах.
– Ха! – възтържествува тя. – Сега ме пусни в пещерата.
– Няма да стане.
– Страхотно – изпуфтя вещицата и седна на снежната земя. – мога да си стоя тук до утре.
Зъбите й затракаха от студ.
– Аз също – излъгах. Не можех. Ако по изгрев не бях в отдела, щеше да се наложи да давам обяснения пред шефовете.
– Виж – ядоса се тя. – махни се, или ще насъскам по теб магическия си помощник!
– И какво? Аз пък ще насъскам моя!
Тя скочи на крака и произнесе заклинанието за призоваване на помощник. Аз заповтарях след нея, като ехо, понеже бях забравил половината от думите. Нейният помощник се материализира първи.
– Какъв е тоя бобър? – изумих се аз.
– Това е нутрия! – засегна се тя. На земята пред нея нутрията се въргаляше в снега.
– И какво – подиграх се, – ще ме унищожи с дъх ли?
– Ти много ли си отворен, като си имаш лама! – тросна се вещицата. Моят магически помощник тъкмо се беше материализирал до мен в цялата си рошава двуметрова внушителност.
– Моята лама ще разкаже играта на твоя бобър!
– Нутрия!
– Все едно.
– И какво – подигра се вещицата. – ще я наплюе до смърт ли?
– Ако се наложи!
Нутрията се беше надвесила от скалата и ме наблюдаваше. В погледа й бляскаха кръвожадни искрици.
6.
Бях в безизходица. Последните си сили изразходвах за призоваването на помощника. Прелитането дотук ми беше коствало твърде много. Не можех да разбия магическия щит на входа на пещерата, колкото и неумело да беше направен. Започнех ли магически дуел, щях да загубя. А ако началниците ме потърсеха на сутринта и откриеха, че съм изчезнала по време на дежурството, щяха да ме уволнят. Теоретиците щяха да ме скъсат от подигравки. Младша фея тръгнала да събужда дракони, какви си ги въобразявах?
– Виж – опитах да разреша конфликта по мирен път. – качи се тук, за да се разберем като зрели хора със свръхестествени сили, става ли?
Магьосникът се поколеба.
– И без никакви номера?
– Без!
– Дръж нутрията си далеч от мен – предупреди той и се заизкачва по скалата. Ламата припкаше бодро след него. Моята нутрия не ги изпускаше от поглед.
– Е? – попита магьосникът, щом се качи и изтърси пижамата си от снега. – Какво правим с драконовия дъх?
Прехапах устни.
– Може... – започнах, без да съм сигурна как ще довърша. Не се и наложи. Прекъсната бях от нутрията, която скочи към главата на магьосника, захвана се за пижамата му с нокти и ожесточено загриза ухото му.
– Хей, не! – опитах да я спра, но беше късно. Магьосникът се беше вбесил. Започна да запраща слаби, неоформени магически кълба наоколо. Едното мина на сантиметри от главата ми, второто уцели ламата и я остави леко опърлена и крайно оскърбена. Третото порази магическия щит и го неутрализира. Аз действах бързо. Хвърлих се към пещерата, смеейки се тържествуващо.
7.
– Мамка му! – изкрещях и отскубнах нутрията от лицето си. – Мамка му, мамка му, мамка му!
Втурнах се след вещицата. В пещерата беше тъмно и миришеше на мухъл. Подът беше покрит с обли речни камъни. Омагьосах малка огнена топка, за да осветява пътя. Обвилият стените мъх се отдръпна от светлината стреснат.
Вещицата беше съвсем близо. Вървеше бавно, препъваше се и стъпваше накриво. Токовете на ботушите й хлътваха между камъните. Тя ме забеляза и забърза напред със смешни поклащащи се движения.
– Недей! – извиках. – Ще паднеш!
Късно. Токчето на вещицата се заклещи между два от камъните. Тя полетя напред, изпусна епруветката...
8.
Пещерата се изпълни с остра, неприятна миризма. За миг стана няколко градуса по- топло, сетне режещият вятър нахлу отново. Усетих как по бузите ми се стичат топли, едри сълзи. Не беше заради чувствителност на слъзните канали. Бях толкова близо.
Изхлузих крака си от заклещения ботуш. Тъмният магьосникът седна до мен на камъните. Огнената топка просветваше край главата му.
– Токчетата – изхлипах. – Не съм свикнала...
– Нищо де – опита да ме успокои той. – Някакъв си дъх, голяма работа.
– Последният драконов дъх – поправих го аз.
– Глупости, има един в музея, един си пази шефът...
– Поглеждал ли си им срока на годност?
– Не съм.
– Този беше последният – въздъхнах. – В срок до утре.
– Все едно – вдигна рамене той. – Драконът и така ще се излюпи, след двеста-триста години.
– На нас не ни трябва след триста години, на нас ни трябва сега! – изнервих се аз, но веднага съжалих и прехапах устни. Под „нас” имах предвид светлите вълшебници и магьосникът го знаеше.
Той сведе поглед и започна да дърпа ботуша ми, хлътнал между камъните.
– Токчето се е заклещило – отбеляза очевидното.
– Много съм тъпа – върнах се на темата аз.
– Не мога да го извадя – настоя той. – Ще се прибираш боса.
– И без това не мога да се прибера – махнах с ръка. – Изхабих си цялата енергия за идването дотук. Сега метлата става само, за да попреметем пода на пещерата.
– Метенето е по моята специалност – ухили се магьосникът. – И дори не ми трябва метла.
Явно това беше някаква шега, която само той разбра.
– Ти тръгвай – настоях, – няма нужда и двамата да мръзнем.
– Предпочитам да остана тук. Докато бурята отмине.
– Каква буря, едва прехвърчат снежинки.
– Образно казано – поясни магьосникът. – Утре имаме проверка. Мога да прикрия някоя по-дребна липса, мляко от еднорог или люспа от русалка – той ме стрелна с поглед, – но драконов дъх...
– По-трудно щеше да прикриеш дракон – изтъкнах.
– Да, и по-зле можеше да е – съгласи се магьосникът. – И все пак ще ми коства работата.
Внезапно ми хрумна идея.
– Хм – попитах, – а тези, които ви проверяват, колко са стари?
– Инспекторите? Младички са, на по стотина-двеста.
– Чудесно, значи номерът ще мине.
Пребърках джобовете на палтото си и намерих шишенцето с мляко от еднорог, което бях задигнала от отдела. Магьосникът ме изгледа изпод вежди, но не каза нищо. Излях млякото на земята. То се застича между облите камъни.
– Дъхът беше зелен, нали? – попитах. Магьосникът кимна. Щракнах с пръсти и омагьосах малко зелен дим, който улових със шишенцето. Магията беше елементарна и почти не изискваше енергия.
– Не става – поклати глава той. – Сигурно ще искат да го подушат.
– Няма проблеми – вдигнах рамене и подсвирнах на нутрията, която ме чакаше на входа на пещерата. Тя мързеливо се запоклаща към мен, следвана по петите от ламата.
– Дъхни! – заповядах и поднесох шишенцето към муцуната й. Нутрията се подчини.
– Гениално – възхити се магьосникът. Подадох му шишенцето, пълно с кълбящ се, зеленикав дъх от нутрия.
– Нали няма да се усетят? – попитах.
– Абсурд – изсумтя той. – Къде са душили те истински дъх от дракон?
Усмихнах се в отговор. Заболя ме. Устните ми се бяха напукали.
– Знаеш ли – реши магьосникът след кратко колебание. – Ще се прибереш с ламата.
– Моля?
9.
– Отстъпвам ти моята лама – обявих. Беше признак на голямо доверие от страна на вълшебник да преотстъпи своя магически помощник. Но ние сме такива. Щедри и доверчиви. – До утре сутринта.
– Доста сме далеч – поколеба се вещицата, – не знам дали...
– Ей, това е магическа лама – потупах по врата животното. – Ще намери най-краткия път.
Протегнах ръка към вещицата. Тя не се поколеба. Само идиот би подминал подадена ръка.
– И на никого нито дума? – усмихнах се.
– На никого – тържествено обеща тя и стисна ръката ми.
Не можех да повярвам, че се съюзявам с тъмните сили.
10.
Подаде ми ръка. Не се поколебах. Само идиот би подминал подадена ръка.
– И на никого нито дума? – усмихна се той.
– На никого – обещах тържествено и стиснах ръката му.
Не можех да повярвам, че се съюзявам с тъмните сили.