Изгрев
Автор: Евгени Филипов
Коренището дишаше около него с десетки гласове.
Алвин се събуди стреснат, дългите му пръсти инстинктивно се бяха сключили около дръжката на ножа още преди очите му да се отворят. Завъртя се сред мрака на малката ниша, в която спеше, заслушан напрегнато. Нещо... Нещо не беше наред.
Докосна дебелата кора на Коренището и усети тръпка, далечни, кънтящи вибрации, стъпки, гласове, тревоги. Алвин потръпна и за миг изпита желание просто да се свие в ъгъла и да си остане скрит в мрака. От месеци спеше безопасно в леговището си – дълбока ниша, останала неоткрита и немаркирана от други елфи. Напускаше я единствено в редките случаи, когато самотата ставаше нетърпима и сърцето надделяваше над паническите повели на разума и го повеждаше из тъмната плетеница на Коренището, докато пътят му не се пресечеше с този на някой от малцината елфи, които наричаше приятели.
Няколко дълги мига Алвин остана свит в мрака, обзет от нерешителност, сетне с тих стон се измъкна и изпълзя в мрака, тънките му крайници се вкопчваха в неравната кора и с лекота дърпаха дребното му тяло напред, въпреки обзелия го страх. Запровира се с трескава бързина из лъкатушещия, тесен тунел, извеждащ от скривалището му.
“Новост! Новост! Бързай, бързай, виж!” – кръвта му бумтеше в унисон с вълнението на събратята му. Тесният тунел се сля с друг, той с трети, а сетне Алвин се оказа на своеобразна магистрала, широк тунел, оформен от извитите, плътно преплетени корени на Старото Дърво.
– Бързай! Бързай! – долиташе от всички страни сред сковаващото безмълвие. Ни един от десетките елфи, които се плъзгаха и подскачаха по кората, не проронваше дума, но Алвин долавяше трептенето на сърцата им и несигурността на миризмата им и това го побъркваше и го пришпорваше напред.
– Бързай! Бързай! Новост!
И Алвин бързаше, забравил всякакви тревоги за сигурната си бърлога... (“Но какво, какво ако някой, някой друг, някой по-силен, я заеме докато те няма? Какво, какво ако загубиш скривалището си, ако трябва отново да дириш подслон сред открития тунел, където няма сигурност, няма храна, няма милост? Какво, какво, какво?”)
Но сред елфите цареше някакво странно примирие – не се отправяха предизвикателства, нямаше ги мършавите дребосъци, които винаги дебнеха да свият нещо (понякога хапка месо от собствената ти плът), нито по-едрите и охранени мъжкари, които настоятелно проверяваха дали не си женска (а понякога дори и не си правеха този труд, преди да свършат с теб).
– Бързай! Бързай!
И тогава се случи нещо странно. Алвин видя как елфите пред него замръзват и също се спря, настръхнал и готов да отскочи във всяка посока. Сетне го чу...
Сред тишината на Коренището отекваше глас!
Това го потресе повече, отколкото очакваше. Петдесет години бяха изминали, откакто изпълзя от утробата на майка си. Роди се в тишина и отрасна в тишина – тишината на елфите, свикнали със своя мрак и своето Коренище, ровещи за храна сред гигантските корени, без да издават звук. Дори сега, когато стотици от тях препускаха из широкия тунел, единственият звук бе драскането на ноктите им по плътната кора. Всеки елф знаеше основното правило на мрака – никога не вдигай шум, дори при бой или любов – не бива да издаваш позицията си.
Но някой – или нещо – бе посмял да надигне глас сред Коренището. Алвин осмисли този факт, сетне бавно си пое въздух.
– Външен – прошепна тихичко и чу как думата прошумоля сред събраната тълпа. Нежният звук на тихите елфски гласове му подейства успокояващо и той най-накрая се осъзна. Подуши бързо застоялия въздух и установи, че все още се намира на достатъчно позната територия. Огледа се и скочи нагоре, ноктите му се захванаха за кората на тавана и той ловко пропълзя до полускритото гърло на малък тунел. Напъха се вътре и пъргаво се запровира сред преплетените корени. През цепнатините под краката си виждаше застиналите елфи. Някои глупаво оставаха на място, но повечето бързо бяха стигнали до същото решение като него и трескаво търсеха странични тунели, през които да продължат напред и да си намерят по-скрити места за наблюдение. Който и да бе навлязъл в Коренището, щеше да продължи по някой от основните тунели – елфите бяха по-дребни от повечето обитатели на Града и далеч по-ловки. Алвин не можеше да си представи как някой човек се провира през чупките и въртелите на по-тесните тунели.
Най-накрая, леко задъхан, той достигна мястото, което търсеше. Корените в края на тунела бяха по-рехави и през тях Алвин виждаше Сърцето – голямата кухина в недрата на Коренището, където се преплитаха повечето от по-големите тунели. Стените на залата бяха оформени от най-големите и дебели корени – щяха да са нужни повече от петнадесет елфа, за да обхванат някой от тези исполини с ръце. Алвин бе посещавал Сърцето няколко пъти, но предпочиташе да го наблюдава от скришни позиции като тази. Най-здравите и опасни елфи живееха в голямата кухина заедно с предпочитаните си жени. Освен това широкото пространство го правеше нервен. Бе свикнал с тесните, уютни тунели...
– Красиво е, нали?
Тихият глас го сепна и Алвин се завъртя рязко и понечи да извади ножа си. Усети обаче позната миризма и се отпусна с облекчение.
– Разсеян си, братко – смъмри го Гавин и предпазливо се нагласи сред корените до него.
– Много време мина откакто за последно някой от Града навлезе в нашето Коренище – отговори Алвин. – Такива неща се случват веднъж в живота!
Двамата елфи предпазливо протегнаха ръце и дружески докоснаха пръстите си. Алвин огледа чертите на брат си и пое познатата миризма, която му вдъхваше комфорт. Виждаше пред себе си гъвкаво, мършаво създание – понеже Гавин бе по-дребен от него самия – с изсечена глава и остра брадичка, с кокалести рамене и дълги, гъвкави крайници, завършващи с остри нокти. Другият елф бе дрипаво облечен, като подобно на брат си криеше полуголото си тяло сред дългите, сплъстени кичури на косата си.
Гавин бе странен според елфските критерии, твърде мек по характер и изпълнен със силно любопитство – една от най-омразните черти на Тихия народ. Свързваше ги крепка дружба, скрепена и от кръвната връзка – бяха се родили само с петнадесет години разлика (Алвин бе по-големият от двамата, а баща му почти сигурно бе от живеещите сред Сърцето). Срещата и оформилото се приятелство между братята също бе рядко срещано явление. Женските елфи винаги бързаха да се отърват от изтърсаците си веднага щом успеят да надмогнат вродените си майчински инстинкти, понеже децата само ги бавеха при търсенето им на храна и бягството от разгонените мъжкари. Повечето млади елфи биваха захвърлени сред мрака на Коренището от най-ранна възраст и никога повече не виждаха майките си. Единствено острото обоняние в редки случаи им позволяваше да идентифицират роднините си.
– Някой идва – промълви Алвин и отново обърна светлите си очи надолу. Десетки елфи се бяха събрали в Сърцето, скупчени нагъсто. Дори от високата си наблюдателница усещаше напрежението и страха им, докато неохотно се отдръпваха от гърлото на един от тунелите. Нещо... Нещо не беше наред с този тунел, но Алвин не можеше да каже какво точно...
– Пресвето дърво – прошепна Гавин до него и се размърда напрегнато – Светлина! Това е светлина!!!
Алвин трепна леко и зяпна невярващо.
– Светлина? Светлина в Коренището? Огън???
– Успокой се, братко. Ако имаше пожар, щяхме да го усетим.
И наистина, корените винаги говореха за внимателно слушащия елф. Сред сложната плетеница на Коренището всяко движение отекваше някъде, а понякога дори и силните мисли можеха да бъдат усетени от по-чувствителни души... Алвин се почувства почти глупаво.
– Не, това е друго – тихо мърмореше Гавин. Често говореше повече от необходимото, като изказваше разсъждения и идеи, които бяха просто излишен шум – Сракмил ми разказа веднъж, че в Града човеците държат светлината в стъклени затвори. Никакъв огън, просто светлина. Затворена в стъкло. Можеш ли да се представиш?
Алвин се размърда с неудобство. Бе виждал стъкло веднъж в живота си. Един от едрите елфи от Сърцето се беше накичил с някакви блестящи парченца, незнайно как попаднали сред Коренището. Тях можеше да си представи. Но не и нещо, което не е виждал.
– Трябва да престанеш да говориш със Сракмил, братко – меко рече Алвин. – Пак си влизал в Сърцето, нали? Твърде опасно е. Някой ден ще си изпатиш зле.
Гавин само примигна веднъж, погледна бързо брат си, сетне сведе очи.
– Може би си прав. Но той единствен от нашето поколение е излизал извън Коренището – видял е Града, Алвине! Дори е крачил по улиците му и е говорил с човеци!
– Или поне той така твърди. Що за човек би си направил труда да разговаря с някакъв подземен елф? Предполагам, че наистина е намерил път извън Коренището и го е извървял, но чак да говори с човеци?
Алвин се задъха от многото изречени думи, но в тихия си живот рядко имаше възможност да говори. Нямаше с кой друг да си приказва толкова дълго, освен с това странно създание брат му, който слушаше историите на едноокия Сракмил...
– Аз му вярвам – разсеяно мърмореше Гавин, обърнал едно око надолу и загледан мечтателно към светлия коридор. – Елфите трябва да напускат Коренището понякога. Не сме създадени за този мрак! Ако не бяха пътешественици като Сракмил, дали въобще щяхме да сме чували за Града или за слънцето и небесата? Дали щяхме да знаем, че Великото дърво е мъртво и Коренището е последната следа от него? Дали...
– Човек! – прекъсна го Алвин и мигом забрави за объркващите думи на брат си, разтреперан от вълнение. Събраната долу тълпа елфи се вълнуваше неспокойно, по-дребните индивиди се гушеха един в друг и се събираха около едрите, войнствени мъжкари, някои дори побягнаха в мълчалив ужас при вида на огромния човек.
Човекът прекрачи в Сърцето, разперил ръце, стиснал светлина в едната. Извисяваше се високо над елфите – Алвин осъзна, че за да погледне в очите му би трябвало да се покатери на раменете на някой от едрите мъжкари и да се изправи на пръсти. Човекът бе загънат в тъмна роба, а лицето му се криеше в гънките на плътна качулка. Въпреки това остроокият Алвин с лекота различаваше всеки детайл от заплашителната му фигура сред ярката светлина, хвърлена от предмета в лявата му ръка.
Човекът се спря точно под наблюдателницата на двамата братя. Ако някой от тях пропаднеше през корените щеше да се стовари право върху скритата глава на непознатия от двадесет метра височина. Странният човек изгледа струпаните пред него елфи, сетне гласът му гръмна отново и отекна из цялото Сърце (“А може би през цялото Коренище” – уплашен си помисли Алвин).
– Покайте се! – изкрещя страховитият непознат – Покайте се, о, неразумни твари, потънали в мрака на невежеството си! Покайте се сега, преди да е ударил сетният ви час! Надигнете глас, синове на Великото дърво, надигнете глас с мен и се вкопчете в последния си шанс да станете част от върховното добро! Надигнете глас, малки братя, и отречете нашето проклятие!
Алвин се размърда с неудобство. Думите на огромния странник го караха да се чувства странно.
– Покайте се! – продължаваше да крещи човекът – Отречете проклятието ни! Отречете тъмната сила, която се стовари върху нашия град в мига на величието му! Отречете прокобата, която разтърси могъществото на нашата земя и отвори портите на хаоса! Отречете Падналата Звезда! Отречете я с последния си дъх! Прокълнете Звездата и онези, които я обитават! Пречистете се, братя и сестри!!! Пречистете се, преди да дойде краят ви, за да могат блажените ви духове да се присъединят към нас във вечната ни борба с Проклятието!!! Възнесете се, за да сте там когато удари часът за последната битка и злото на Падналата Звезда най-накрая бъде прогонено от града ни!!! Покайте се, пречистете се, възнесете се!!!!!
Погледът на Алвин бе прикован в безумния човек, но нещо друго привлече вниманието му. Той завъртя рязко глава и бързо побутна зяпналия Гавин. Група едри мъжкари си пробиваше път сред развълнуваните елфи. Някои от тях ходеха почти изправени, а най-едрият щеше да стигне до раменете на човека, ако гърбът му не беше изкривен от постоянното пълзене из тунелите на Коренището. Всички бяха настръхнали и стискаха оръжия, задигнати от външния свят преди години. Алвин видя ножове и по-дълги ножове (неясен спомен му нашепна думата “мечове”), дълги прътове със заострени метални върхове, по-къси пръти с широки метални глави...
“А аз мислех ножа си за несметно съкровище.” – помисли Алвин замаяно... Острието на драгоценния му нож бе от парче коренова кора.
– Виж, води ги Сракмил – сръга го Гавин. И наистина, старият едноок елф крачеше начело, вдигнал очи към скритото лице на човека.
– Не знаех, че имаме такива оръжия! – възкликна Алвин смаяно.
– Тези боклуци ли? Стари са и са ръждиви... Или поне Сракмил така ми е казвал!
Алвин само поклати глава изумен. Толкова много стомана! В редките случаи, когато не използваха юмруци, нокти и зъби в схватките помежду си, елфите прибягваха до заострени парчета кора, приковани към прости дръжки. Направата дори на такива примитивни, ненадеждни оръжия изискваше доста време и концентрация (като за един елф второто се постигаше далеч по-трудно).
Под двамата братя Сракмил заговори на натрапника, вдигнал плешивата си глава. Алвин не можеше да различи лицето му от наблюдателницата си, понеже старият елф инстинктивно се държеше настрана от кръга ярка светлина около човека, но можеше да си представи страховитата му физиономия с хлътналото, мъртво бяло око и жестокия белег, прорязал лявата му буза. Тихият, корав глас на Сракмил отекна сред смълчалите се наблюдатели:
– По древен договор всички земи, обхванати от корените на Великото дърво (свещена да е паметта му), принадлежат на елфите, човеко. С радост ще те приветстваме, ако си дошъл да търгуваш, но ще те помолим да спазваш нашите порядки. Тук са земите на мрака и тишината и не обичаме външните да смущават покоя ни. Малко знаем за Падналата звезда и още по-малко се интересуваме, но няма да търпим да крещиш тези чужди нам имена в Сърцето на нашите корени!
Сракмил сякаш щеше да каже още нещо, но млъкна изведнъж.
Човекът пред него се възползва от прекъсването и поклати тъжно глава.
– Сърцето ме боли – изрече той. – Когато видя души, слепи за истината. Дойдох доброволно тук, въпреки че знам какво ме очаква, за да опитам да спася душите ви, нещастни създания. Но сега вие ще потънете в мрака на небитието, а аз ще се възвися и ще препусна в огнения поход срещу злото на Звездата.
Човекът вече говореше почти уморено, макар безумните нотки да не бяха изчезнали от гласа му. Сред по-тихия му тон обаче Алвин успя да долови далечния звук, който бе стреснал и Сракмил.
– Какво е това? – размърда се Гавин неловко – Чуваш ли нещо?
– Мълчи! – изсъска Алвин, докато се мъчеше да се фокусира. Мъгляв спомен се мъчеше да си пробие път през изведнъж надигналия се страх. Някой някога му бе говорил за това тихо, ритмично потракване...
– Пресвето дърво – изкрещя Сракмил отдолу. – Дребосъци!!!
Омразното име пламна с огнени букви пред мисления взор на Алвин и той се скова, устата му зейна в безмълвен вик.
“Трябваше да си остана в скривалището. Днес ще умра.”
Под него тълпата в Сърцето се развълнува, паника и страх обхванаха гъсто струпаните елфи и те се разбягаха на всички посоки в сляпо търсене на изход.
– Дребосъци! – крещеше някой.
Алвин зашеметено наблюдаваше как човекът, оказал се изведнъж вестител на най-ужасното бедствие, бавно сваля качулката си. Разкри се лице, покрито с тънка метална маска, оформена в странни буци. Под тъмен кристал блестяха безумните жълти очи, а обезобразената уста мърдаше в отвора на страховитата маска. Човекът надигна ръце и ръкавите се смъкнаха от ръкавиците, покриващи изкривени ръце.
– Докосвал съм Звездата! – изрева човекът. – Познал съм злото! С чист дух се възнасям, за да се включа в борбата...
В следния миг огромният силует на мъжа бе затрупан от бързо мятащите се телца на дребосъците. Остана изправен за няколко мига, отметнал глава в религиозен екстаз, сетне бавно рухна на колене.
И после вече го нямаше. А Сърцето бе пълно с дребосъци.
– Сракмил, не! – изстена Гавин ужасено – Не, не, не!
Думите му сепнаха Алвин и той се отърси от унеса, в който бе изпаднал докато наблюдаваше кървавия хаос, разразил се току под краката му.
– Бягай, глупако! – викна той на брат си – Дребосъците пълзят по стените! Бягай!
И подивял се завъртя и се хвърли в едно от разклоненията на тунела. Страхът за собствения му живот с животински плам заглушаваше писъците на сънародниците му, които биваха изяждани живи.
Чу драскането на ноктите на Гавин зад себе си и след миг дребният му брат се промуши покрай него.
– Следвай ме! – викна той задъхано – Следвай ме, знам как да се измъкнем!
Зашеметеният мозък на Алвин не бе в състояние да оформи ясни думи. За малко да изръмжи бясно, паниката обгръщаше мислите му и го подтикваше да се втурне към своята сигурна ниша, да се свие в най-тъмния й ъгъл и да чака, да чака в блажен покой докато бедствието отмине...
“Дребосъците са по-дребни от елфите. В състояние са да открият всяко наше скривалище. И ни надушват... Надушват плътта ни!”
Алвин последва брат си в трескавото му бягство през сложна плетеница от тунели. Никога преди не бяха използвали тази комбинация от завои. Обиколиха поне два пъти един от огромните корени, оформящи стените на Сърцето. През пролуките в стените на тунелите, там където корените не бяха плътно сплетени, продължаваха да долитат ужасяващи писъци. Дребосъците пируваха в Сърцето и все още не бяха започнали да се катерят по горните нива на Коренището.
“Надолу... Трябва да слизаме надолу! Там е мракът, там е сигурността, защитата на утробата на Коренището... Нагоре е само Слънцето, и мъртвото Дърво, и Града. Никой от тях не обича елфите.”
Алвин смътно разпозна поредното разклонение, до което бяха стигнали – беше идвал някога до тук, сега си спомни. Двата тунела, по които можеха да поемат, се извиваха покрай един от големите корени и водеха надолу...
Пред смаяния поглед на Алвин брат му заби нокти в дебелия корен и се закатери нагоре. Напъха се в някакъв скрит отвор и краката му яростно задращиха по кората, за да промушат дребното му тяло. Алвин се поколеба за един дълъг миг, сетне го последва...
– Това е скритият път на Сракмил – възбудено му каза Гавин, докато му помагаше да се измъкне през тесния отвор. – Минал е от тук когато бил по-млад и дребен. Нагоре по големия корен, после през няколко по-тесни тунела... Излиза на повърхността!
– На коя повърхност? – объркан запита Алвин, очите му следяха в нямо изумление колосалния ствол на корена, който изчезваше някъде в мрака нагоре.
– На повърхността на Коренището, разбира се! Ще видим небето, Алвин! Ще видим Града!
– Луд ли си?! – изкрещя Алвин настръхнал. – Искаш да излезем на повърхността? В Града? Човеците идват от Града! Дребосъците идват от Града!
– Сракмил никога не е виждал Дребосъци по улиците на Града...
“Значи нещо още по-ужасно ги държи настрана.”
Алвин заклати глава, искрено уплашен.
– Не можем. Не можем, Гавин! Ние сме елфи! Мястото на елфите е в Коренището...
Гавин само поклати глава бавно.
– Винаги съм искал да видя Града, братко. Вярвам, че в живота има и други неща освен мрака и Коренището... Продължавам нагоре. А ти ако искаш остани си тук, в драгоценното си Коренище. Дребосъците ще се зарадват на още един глупав елф, чиито кости да дъвчат. Коренището е нашият затвор, братко. Нашият затвор.
“Коренището е нашият затвор.”
Гавин му обърна гръб и безмълвно се закатери нагоре. Алвин го проследи с пламнали очи, въртеше се неуверено и поглаждаше обградилите го корени.
Може би го убедиха думите на брат му. А може би бяха далечните писъци, които екнеха от мрака. Той заби нокти в дебелата кора и последва Гавин нагоре.
***
– Ще бъде прекрасно, ще видиш – говореше Гавин весело. Изглеждаше почти щастлив. – Ще видим светлината! Представяш ли си? Да виждаш всичко ясно, без да се страхуваш, че ще се издадеш пред враговете си? Горе всички са на светло! Колко ли сме грозни? Сигурно ще се учудим, като се видим на светло!
– Сигурно – измърмори Алвин.
Двамата братя се бяха спрели, за да починат и да хапнат. Бяха имали щастието да намерят гъби, прораснали в една гънка на корена. Редуваха се да смучат вода през прореза, който Алвин бе издълбал с ножа си, и честичко поглеждаха към мрака под себе си.
– Дали дребосъците ще ни последват нагоре? – тихо запита Алвин.
– Надявам се, че не. Елфите бягат надолу, все пак. Или поне повечето. А и малцина знаят за този път – Сракмил и още неколцина. Едва ли... Едва ли някой от тях ще разкаже пред дребосъците...
“Да. Мъртвите не говорят. И живите не говорят много повече от тях. Замълчи, братко. Не хаби въздуха. Покажи уважение към всички наши роднини, нямащи щастието да са надарени с будния ти, любопитен ум... Сега те умират... И аз щях да съм един от тях, ако случайността не ни бе срещнала...”
Мислите на Алвин се кълбяха, плодяха се сред мрака. Може би бе от по-свежия въздух, който дразнеше ноздрите му. Тези мисли не го радваха, обаче. Те натежаваха в главата му. Някои искаха да я издигнат нагоре, към далечната повърхност, други я теглеха надолу, към мрака и смъртта, която дебнеше там.
“Не искам. Не искам на повърхността. Не искам.”
– И преди е имало атаки на дребосъци – продължаваше да говори Гавин, леко задъхан от вълнение. – Идват, избиват много от нас, плъзват из всеки тунел... После измират. И Коренището отново е наше. На оцелелите. Ние ще се върнем, Алвине. Ще почерпим от мъдростта на външния свят и ще се върнем. Може би ще ни хареса там, горе. Колко ли чудеса ни очакват! Може би елфите са създадени да крачат изправени под светлината на слънцето, а не да пълзят в мрака!
“Може би. Аз обаче съм създаден да клеча в мрака, братко.”
– Откакто се помня, елфите живеят в Коренището – промърмори Алвин. – Това устройва господарите на Града. Оставят ни на мира, единствено търговците идват понякога...
– Идват, защото искат корени от дълбоките части на Коренището – макар да не знам за какво ги използват. Нима наистина искаш да си останеш част от забравен народ, братко?
Алвин само поклати глава и двамата продължиха да се катерят.
Сякаш цяла вечност пълзяха през мрака. Постепенно веселието изчезна от гласа на брат му и Гавин започна да мълчи за все по-дълги и по-дълги периоди от време. От дълбините на Коренището вече не долитаха писъци – макар Алвин да потръпваше при мисълта, че всички елфи може да са избити.
“Ами ако сме останали само ние? Ако този път никой не е успял да се скрие от глада на дребосъците?”
Но дълбоко в себе си знаеше, че ще има оцелели. Все някой... Елфите бяха плодовита раса. Бързо щяха да възвърнат броя си и да изпълнят мрачните тунели на Коренището с безмълвните си мисли...
“Ако дребосъците измрат. А дали ще измрат? Откъде всъщност знам, че измират? И защо? Откъде идват? Как оцеляват през времето, през което не поглъщат телата на елфи? Как, защо...”
Въпросите блъскаха по стените на черепа му и го задъхваха. Не бяха за него, тези въпроси, тези мисли. Искаше си мрака. Мрака в главата.
Гавин го докосна нежно и привлече вниманието му. Алвин механично откъсна ноктите си от дебелия ствол на огромния корен и последва брат си сред плетеницата от по-тесни тунели.
– От тук, от тук и нагоре, знам, знам. Ще излезем сред плетеницата на Коренището и ще трябва да се спуснем съвсем малко надолу. И ще видим Града! Града, по който крачат човеци, и Слепи, и Вълкари, и кой знае какви още същества! Ще видим Кулата на мага, и Копията, щръкнали към небесата! Ще крачим по улиците, ще говорим без да ни е страх! Може дори да открием дракона! Знаеш ли, че според легендите някъде из изоставените части на Града живее дракон?
Гласът на Гавин бе дразнещ, но и някак уморен. Брат му дишаше тежко.
“Какво е дракон?” – запита се Алвин, но си спести дъха. Не искаше да дава на брат си повод за още безмислени приказки. Толкова много имена... Как можеше да ги помни, да си ги представя? Те не бяха негови, не ги беше докосвал с очи, не ги беше подушвал. Сенки от спомените на Сракмил... Сенки от един чужд, плашещ свят.
“Искам си мрака. Не искам човеци в него, нито дракони!”
– Какво ли е драконът? – продължаваше да мърмори Гавин. Май вече не се заблуждаваше, че Алвин го слуша, но и не се интересуваше от този факт. – Трябва да е нещо невероятно, щом е легенда в Града! А Града е легенда за нас... Значи драконът е стъпка над Града! Представяш ли си... Искам да го видя този дракон. И Звездата! Падналата звезда... Ще я видим! Може дори да я докоснем и да се Променим – като онзи човек. Докосвал е Звездата, разбираш ли?
Алвин не се интересуваше от звезди.
“И защо да се интересувам? Какво добро ни е донесла Падналата звезда? Паднала от нищото и убила Старото дърво. И елфите се скрили из дебрите на Коренището, скрили са се от Града и от Звездата. Имали са някаква причина. Не искам това... Не искам тази светлина!”
Гавин бе млъкнал. За миг реши, че мълчанието му най-накрая е обидило и наранило брат му, но Гавин се бе загледал напред.
– Светлина – изшептя той благовейно. Пое си дъх и залази напред с трескава бързина, дребничкото му тяло трепереше от вълнение и възбуда. Алвин се спря за миг, забил нокти сред мрака, обхванат от смазващ страх. Не искаше да продължи напред. Може би ако си останеше тук, дребосъците нямаше да го открият. Може би нямаше да се качат толкова нагоре – та те вече бяха над земята!
Според легендите Коренището се издигаше на десетки метри над Земята – паметник от преплетени корени, напомнящи на просналия се около него Град за Великото дърво, изгоряло сред хаоса, предизвикан от падането на Звездата.
Ако това бе истина и слънцето бе изгряло, значи светлината щеше да прониква през процепите между корените. Но тук все още бе тъмно, значи поне навън бе нощ. Малко облекчение...
“Тогава каква светлина е видял брат ми?!”
Алвин се метна в тунела, водещ нагоре. Светлината блесна в очите му и за миг го заслепи. Паникьосан, той се блъсна в някакво меко тяло и изскимтя...
– Тихо! – изсъска му Гавин, в гласа му имаше страх.
Нещо отгоре се размърда и затули светлината.
– Чу ли нещо? – грубият, човешки глас отекна из тунела.
– Виждаш ли нещо?
– Дяволи проклети, колко е тъмно! Подай ми лампата.
Алвин се вкопчи в треперещия си брат и завлече безволевото му тяло назад, отвъд завоя, където мракът полепваше успокояващо по кожата му.
Виждаше светлината, озарила другия тунел. Тя се усили, стана ярка, пробождаща. Разбираше, че човекът ги търси, използва омразната светлина, за да ги открие със слабите си, мокри очи. Но те бяха отвъд завоя, а той, той не можеше да се напъха в тесните тунели... Нали?
Но лудият с робата бе намерил начин да вкара тлъстото си туловище в Коренището, макар ни един от основните тунели да не отвеждаше до повърхността...
– Нищо не виждам! – грубият глас ечеше сред мрачния тунел и пронизваше ушите му. Алвин захленчи и чу тихичките, ужасени стонове на брат си.
– А бях сигурен, че чух нещо!
– Остави. Скоро ще се появят. Тогава пускаме отровата и се махаме от тук. Противни гадинки! Тръпки ме побиват от тях... Представяш ли си какво му е било на оня от Църквата, дето се набута вътре? Изгризали са плътта от кокалите му с острите си зъбки, сдъвкали са очите му...
– Да, ама си е събрал душите. Още енергия за каузата. Не че ме интересува. Ония фанатици си плащат, за да им кажем кога ще прочистваме тая дупка, че да съберат малко поклонници... Добре ни идват тия пари.
Алвин се разтрепера. Мислите се блъскаха из главата му и се мъчеха да привлекат вниманието му. Отделни думи от разговора горе оставаха из ужасените дебри на мозъка му и ехтяха, далеч по-силно, отколкото можеха да ги изрекат грубите човешки гласове.
– Джуджетата са противни гадинки, вярно е – говореше един от човеците. – Но са необходими. Елфите се плодят като невидели. И живеят дълго, гадовете! С векове! Ако станат твърде много, ще изпълзят от лабиринта си и ще плъзнат по улиците... По-лоши са и от плъховете, да знаеш!
– Абе, майка ми разказваше стари истории... Смешни приказки, всъщност! Че преди да падне Звездата, елфите били съвсем различни същества. Храбри, високи и красиви. Били по тия земи още отпреди да се издигне Града. Живеели под клоните на дървото и пеели песни за слънцето. Били стрелци, ненадминати от ни един ловец. Но когато дървото им изгоряло, нещо в тях се пречупило...
– Сега са почти животни – изсумтя другият мъж – Пълзят си там долу, в мрака. Въпреки че има нещо в старите истории... Виждал съм от женските им, в някои бардаци. Ако ги измиеш от цялата мръсотия, ако им изрежеш ноктите и ги накараш да се изправят... Ммм...
– Извратеняк! Не го очаквах от тебе! Още малко и ще ми кажеш, че си оправял кози!
Грубите гласове се впуснаха в спор, но Алвин това не го интересуваше. Повлече се в мрака, стиснал главата си. Толкова много мисли! Болеше. Не искаше, не искаше да мисли, да осъзнава...
– Пресвето дърво! Пресвето дърво! – шепнеше Гавин. – Разбираш ли? Разбираш ли?! Те ни избиват! Като някакви... Вредители! Човеците са довели дребосъците! Те са ги пуснали в Коренището!
– Не, не разбирам – изсъска Алвин с отчаяна молба в гласа.
“Моля те, млъкни, млъкни. Не искам! Не искам!”
– Трябва, трябва да кажем на някой. Да направим нещо! Това е... Чудовищно! – Гавин замълча, лицето му се сгърчи, докато обмисляше ужасната истина.
Алвин заскуба косата си с тихи стонове.
“Храбри, високи и красиви... Коренището е нашият затвор...”
“Не искам. Не искам да съм храбър, висок и красив. Искам си бърлогата. Искам мрака.”
Тонът на гласовете на човеците изведнъж се промени.
– Устройството пиука. Джуджетата са наблизо!
– Значи са прочистили долните нива. Хубаво. Засили проклетата лампа, не искам да ми сръфат задника! Слава богу, че ги е страх от светлината... Така, нека да подготвим отровата. До следващата вечер ще са мъртви.
– Да, не искам да си представям какво ще стане, ако плъзнат из Града.
Гавин погледна брат си ужасено.
“Идват. Дребосъците.”
– Трябва да намерим друг изход – промълви Алвин. Хвана ръката на Гавин и го повлече напред. Забиваше нокти в кората и търсеше тунели, водещи нагоре. Нагоре, нагоре, към омразната светлина и небето. Но дребосъците идеха.
Брат му не казваше нищо и това дълбоко тревожеше Алвин. Гавин само пъшкаше уморено и го следваше. Изглеждаше някак свит и отпуснат. Алвин почти можеше да усети мислите, кръжащи в главата му. Смазващата истина, която бяха дочули...
“Вредители.”
Катереха се нагоре, избирайки тунели насляпо... А в мрака зад тях отекваше тихичко потракване.
Засилваше се. Следваше ги.
– Идват – изсъска Алвин. Животинският страх отново бе успял да надвика мислите му и му придаваше отчаяна енергия. Той се катереше нагоре и нагоре...
– Подушвам нещо – изрече Гавин и се спря. Алвин се върна при него. Брат му душеше едно от отклоненията, които бяха подминали.
– Тясно е – усъмни се Алвин. Но и той усещаше нещо различно във въздуха...
– Няма спомени – прошепна Гавин. – Не надушвам спомени. Този въздух е млад, Алвин. Някъде нагоре има изход.
“Или тунелът просто достига външния край на Коренището. Там, където сред усуканите корени прозира външният свят. Но дали ще има отвор, достатъчно голям, че да се измъкнем?”
Страхът уби предателската мисъл.
– Хайде – прошепна Алвин и хлътна във водещия нагоре тунел. Провираше се с мъка, а грубата кора сваляше кожата от тялото му. Гавин го последва по-бавно, тежкото му дишане отекваше сред мрака.
Закатериха се нагоре, все по-нагоре и по-нагоре.
– Хайде, трябва да продължаваме. Близо сме до повърхността. Гавин? Повърхността! Града!
Но брат му се движеше все по-бавно и не проронваше и дума.
В мрака под тях отекна писък. Той резонираше сред сплетените корени със зъл глад.
Тракането се засили, примеси се със скрибуцането на здрави нокти, грубо дращещи по кората. Алвин погледна ужасено надолу. Гавин закриваше по-голямата част от зрителното му поле, но виждаше, че мракът зад брат му бушува и се надига.
– Пресвето дърво, надушиха ни! – изскимтя той и отчаяно изстиска и последните частици сила, останали в уморените му мускули. Страхът го тласкаше нагоре.
Пръстите му напипаха въздух. Той се издърпа нагоре и провря ръце. Навън. Студеният въздух прогори изранената му кожа. Очите му се присвиха и той различи необятната ширина на тъмнината отвън. Отвън! Извън Коренището!
Той отдръпна глава назад, прорязан от нов страх. Не искаше да излиза навън, сред тази необятна тъмнина, изпълнена с масивни форми..
Бяха му нужни няколко дълги мига, за да осъзнае, че дори и да искаше, не би могъл да се провре през отвора. Тунелът си продължаваше нагоре. Плъзгаше се по външния край на Коренището, където корените бяха гъсто сплетени и усукани един около друг. А през тази пролука, през която не би могъл да прокара и главата си, проникваше свеж, студен въздух. Алвин го пое с пълни гърди. Не бе застоял, не бе натежал със спомени. Беше свеж, нов, възбуждащ...
– Виж, братко – прошепна той на спрелия се, отпуснат Гавин. – Външния свят.
Гавин бавно се издърпа нагоре и долепи глава до отвора. Изражението му беше неразгадаемо.
– Града, който искаше да видиш – насърчи го Алвин.
– Града, който ни убива – отрони Гавин. Думите му срязаха Алвин.
– Трябва да продължим нагоре – изсъска той. – Може би ще намерим по-голям отвор. Ще се измъкнем.
Гавин бавно вдигна глава. Печалните му очи срещнаха отчаяния поглед на Алвин.
– Не мога, братко. Уморен съм. Много уморен. Светът... Светът не е това, което си представях.
– Гавин... Ела. Не можем да спрем тук.
Гавин бавно вдигна ръка и стисна протегната длан на брат си. Усмихна се и пое дълбоко свежия въздух. За миг очите му отново просветнаха, но сетне той ги обърна навън, към скрития в тъмнината Град, и Алвин видя как светлината в тях умря и угасна.
– Мисли с главата си, братко – промълви Гавин и го пусна.
Алвин безмълвно се загледа в малкото тяло, което пропадна надолу. Видя как в мрака се отвори невидима паст, за да го погълне. Ордата на дребосъците.
Видя десетките малки, мятащи се тела, с късите им, здрави крайници и остри нокти, пронизващи кората на корените като игли. Огромните им очи блестяха влажно в мрака, бели и празни, дебелите носове се издуваха от коравите като камък лица. А сред проскубаните бради, обвиващи тела, три пъти по-дребни от елфското, се разтваряха гладни усти, пълни с остри, тракащи, окървавени зъби.
Мракът се надигаше, зяпнал с тези ненаситни усти, вторачен в Алвин със стотици празни очища.
Гавин пропадна сред гладното множество и тялото му се изгуби сред кървавия хаос, който го очакваше.
Алвин не можа да отвърне поглед. Искаше да се остави на страха да го овладее, да продължи нагоре. Но мислите му се бяха събрали в стоманен юмрук, бяха стиснали юздите на създанието му и го принуждаваха да гледа кървавия край на брат си...
“Мисли с главата си, братко.”
И Алвин мислеше, а душата му виеше от болка.
Дреб... Джуджетата душеха въздуха с дебелите си носове и тракаха със зъби. Огромните им очи се завъртяха към последния останал елф и се приковаха в него с отчаяна нужда.
Без да промълви дума Алвин се завъртя и се закатери нагоре. Ноктите му дращеха по кората и дърпаха умореното тяло нагоре с отчаяна енергия. Джуджетата прииждаха зад него.
Алвин бе оставил на страха да овладее тялото му, но главата все още бе пълна с мисли. И с чувства. Те си крещяха и се зъбеха, бореха се за вниманието му.
Свеж въздух полъхваше отгоре.
Той прогаряше дробовете му. Чужд. Вражески. Но му вдъхваше и енергия и той драпаше нагоре и ръмжеше, и плачеше, и скимтеше.
И после вдигна очи нагоре и небето отвърна на погледа му...
***
Небето беше нежно и тихо, обагрено в онзи цвят, лежащ между черното и синьото, между мрака и светлината, между деня и нощта. Малки светли точици (“Звезди... Нали не ме интересуваха?”) блестяха сред редките облаци и бавно бледнееха на изток, където розови багри предшестваха издигането на слънцето.
Алвин се беше спрял до гърлото на тунела, от който бе изпълзял. Шумът от катерещите се нагоре джуджета се усилваше зад гърба му, но той не му обръщаше внимание. Бе вдигнал очи нагоре, към необятната площ, която се беше ширнала отгоре. Такава непоносима красота! Защо не знаеше за това? Но как ли би могъл? Сред тесните тунели на Коренището не биха могли да се съберат думите и идеите, нужни, за да опишат това спокойно, всеобхватно величие, надвиснало над света. Мрак и светлина, преплетени, пръснатите звезди... Невероятно...
Празното пространство смазваше дребния елф. Студеният въздух галеше тялото му, корените не го обгръщаха ни отгоре, ни отстрани. Коренището се извисяваше зад гърба му. Той бе стъпил върху дебел корен, оформящ външната стена на родния му дом. Тунелът и спокойният, гъст мрак бяха зад гърба му. А пред и под него... Понеже той беше застанал високо, той, Алвин, който през целия си живот бе мислил с дълбочини... Под и пред него бе светът...
Алвин не смееше да сведе поглед. Не искаше да вижда Града. Небето му беше достатъчно. Изпълваше главата и сърцето му, преливаше и не оставяше място за нищо...
Освен страха.
“Не искам! Не искам! Вървете си, мисли! Върви си, светлина!”
Той изскимтя и се обърна обратно към тунела. Страхът се надигаше в него, тласкаше го обратно към мрака. Неговият мрак, който го бе приютил откакто се роди. Ето го, иде за него, надига се, за да го прегърне...
Алвин разпери ръце и стъпи на ръба на тунела. Мракът се надигаше, въплътен в десетките джуджета със зейнали усти. Мракът не искаше Алвин да си тръгва, мракът го обичаше.
“У дома...”
Джуджетата бяха стигнали до края на тунела и вече дращеха по ръба му и протягаха хищни ръце към краката на елфа...
Нещо се промени зад гърба му. Усети го първо с тялото си, като топлина, странна и непривична, а после и с душата си... Нещо грандиозно и велико, нещо невероятно...
Като копие, насочено от съдбата, първият слънчев лъч попадна в гърлото на тунела. От устите на джуджетата изригна страшен съсък, огромните им очища се изпълниха със светлина. Ноктите им задращиха отчаяно и тези, които бяха зърнали слънцето, се пуснаха с отчаяни писъци и пропаднаха надолу. Другите се отдръпнаха назад в мрака, тракайки със зъби, стенейки и плачейки, спуснаха се надолу. Сред тъмнината.
Алвин остана на място, замръзнал като статуя. Присви се, сякаш огромна тежест бе полегнала на гърба му. Небето над него се променяше по магичен начин, светът около него се пробуждаше и се обливаше в цвят. До съзнанието му най-после достигнаха десетки звуци. Диханието на Града. Не можеше да ги осмисли, да ги проследи, да ги подреди. Всичко наоколо беше твърде много. Твърде... Светло!
Присви се, без да откъсва поглед от гърлото на тунела. Тих хленч се изтръгна от гърлото му. Мрак... Искаше да е в мрака, на сигурно, на спокойствие. Само една крачка... Само една крачка и ще се върне у дома. Сред тихия пулс на Коренището. Само една крачка и мракът ще го прегърне, ще го целуне с десетките усти на джуджетата... И мислите в главата му щяха да умрат. Нямаше вече да му причиняват болка. Нямаше да имат власт над него. Нямаше да...
“Мисли с главата си, братко.
Може би елфите са създадени да крачат изправени под светлината на слънцето, а не да пълзят в мрака!
Колко ли чудеса ни очакват!
Града, който ни убива...
Вредители...
Трябва да направим нещо.
Мисли...”
Думите отекваха из главата му. Той заби нокти в черепа си и закрещя. Мракът бе току пред него. Дълбоката утроба на Коренището...
“Не искам!”
“Мисли...”
Дълго време Алвин остана присвит до гърлото на тунела. Тих хленч извираше от гърлото му, а в главата му се бореха стари и нови мисли.
Сред тях брат му умираше, отново и отново, погълнат от ненаситната паст на мрака. Народът му също умираше, пленен в затвора на корените, оковали телата и съзнанията на елфите.
“Не е за мен тази отговорност, братко. Ти, ти бе този, който искаше да види външния свят. Не и аз. Никога не съм искал това. Ти, ти трябваше да си тук сега, да гледаш към Града без страх, изпълнен единствено с почуда и безкрайно любопитство. Ти трябваше да пристъпиш извън нашия свят, за да... Направиш нещо.”
Брат му вече го нямаше.
Алвин бавно си пое въздух. Вдъхна познатите, стари аромати, извиращи от гърлото на тунела. Усети мириса на Коренището, на бавно течащото време, на десетките непомислени мисли, за които нямаше място в тесните тунели. Усети мириса на мрака, сред който се бе родил.
Бавно се изправи и гърбът му изпука и го заболя. Затвори очи и разпери ръце. Сетне се обърна и мракът остана зад него. Усети топлите лъчи на слънцето, които докоснаха лицето му. Усети далечния хоризонт. Усети света, прострял се пред него, свят, който не можеше да се побере в главата му. Усети Града.
Една стъпка зад него, мракът го зовеше.
Алвин отвори очи и слънчевите лъчи се отразиха в дълбините им. Градът на падналата звезда се ширна пред него, лабиринт от камък и плът, дърво и души, кост и стомана. Беше необятен. Простираше се около него, дишаше тежко с десетки забързани гласове. Гледаше го. Беше ужасен и красив, сложен и неосезаем, променлив и монолитен. И над цялата тази невероятна картина бавно се надигаше слънцето, блеснало в яркото си великолепие, къпещо света с ярката си светлина. То озаряваше Алвин и не му оставяше място за тайни. Не му оставяше къде да се скрие.
Една стъпка зад него, мракът го зовеше.
Алвин пристъпи напред.