Сенкороден

Автор: Светозар Манев

    Часовниковата кула се издигаше високо над града, като кралски гвардеец, застанал на стража и загледан над безмълвните улици и мрачните сгради. Над моста Л’Акроа, свързващ Северния и Южния квартал, се стелеше гъста сива мъгла, по течението на реката плаваха транспортни и патрулни лодки. Валеше дъжд на дребни капки, които барабаняха по покривите, прозорците и тротоарите. Уличните фенери бяха запалени и хвърляха локви от светлина, където минувачите можеха да избягат от вечерния мрак. От време на време се чуваше лай на псета, трополене на колелата на някой файтон и чаткане на конски копита. Под стрехите на къщите в по-бедния Южен квартал, на сухо, се бяха подслонили куртизанки, чийто бизнес не вървеше. Те кълняха живота и съдбата и мятаха погледи на север: съжаляваха, че не са се родили оттатък моста. Там, където бяха аристократите и богатствата на града. На курвите в Северния квартал не им се налагаше да киснат по ъглите и да прогизват от дъжда. О, не! Те си стояха на топло в скъпите публични домове и чакаха клиентите сами да дойдат при тях. Или поне така си мислеха бедните улични ангели. Ядосваха се, след което палеха цигарите си и забравяха.
    На улица „Арк” – на около двадесет минути път пеш от Площада на Кралицата – в Северния квартал, нямаше жива душа. Уорън излезе на стълбите на къщата си – бос, само по риза и панталони, за да изпрати сестра си. Огледа се и сви устни, когато забеляза колко безлюдно беше. Погледна праз рамо Амилия, която тъкмо си връзваше шала, и попита с леко тревожен глас:
    – Сигурна ли си, че не искаш да те изпратя до площада? Навън е тъмно, пусто и вали…
    – Не ме страх от тъмното! – прекъсна го сестра му с усмивка, завърза връзките на пелерината си и спусна качулката. Посуети се малко пред огледалото, въртейки се наляво-надясно, след което се плъзна изящно към брат си. Той я гледаше недоволно, скръстил ръце на гърдите си. Амилия му се усмихна невинно и го ръчна няколко пъти в корема, докато не видя усмивка на устните му. Намигна му:
    – Не се притеснявай толкова, мърморко. Площадът въобще не е далеч! А и вече ти обещах, че ще наема файтон от там… Няма да вървя пеш до вкъщи!
    – Не е безопасно за една млада жена да се разхожда сама нощем…
    – Е, сега вече говориш глупости, Уорън – скара му се Амилия – на юг от реката улиците може и да са опасни, но тук е друго нещо! Короната се грижи да поддържа реда…
    – А защо не останеш да пренощуваш тук? Все още пазя стаята ти. Филип няма да се сърди…
    – Съжалявам, но не мога – поколеба се за момент и отвърна очи. – Трябва да бъда някъде след час…
    – Някъде? – повтори Уорън с онзи тон, който казваше, че започва да се ядосва и всеки миг ще избухне. – Или имаш предвид „с някого”?
    – Мисли каквото си искаш. Така или иначе не е твоя работа.
    – Амилия… – никога не беше добре, когато използваше цялото й име. – отговори ми – пак ли си започнала да изневеряваш на Филип?
    – И какво, ако съм, Уорън? Ще му кажеш ли? – изпухтя. – Той сякаш не знае!
    – Но…
    – Никакво „но”! Какво си мислиш, че ми е лесно да бъда жената-трофей на Филип? Че ми харесва?! – очите й искряха яростно. – Направих го заради теб. За да възстановим семейното богатство! Всички получиха това, което искаха: ти – пари, а Филип – мен. Само че на мен ми писна да се жертвам, така че и двамата или ще търпите, или… – врътна се на пети и изфуча навън – …или вървете в ада!
    – Амилия!?
    Гласът на Уорън отекна по притихналата улица, изпълнен със съжаление, но тя нито забави крачка, нито погледна назад. Знаеше, че брат й няма да изтича бос в дъжда след нея. Не беше такъв човек. Щеше да се върне в топлата си дневна, да си налее вино и да изпружи крака пред камината, докато се самоупрекваше, че бе избухнал. След това щеше да си легне, а на сутринта – да дойде да й се извини. Не беше първият път, когато си тръгваше от къщата му – тяхната къща! – след скандал. Нямаше да е и последният. Уорън имаше труден характер, тя също. Знаеше си го. Изсумтя – нали затова я беше харесал Филип. Гледаше на нея като на предизвикателство. Майната му! Тъп, разглезен и напудрен кретен! Поне да беше наполовина толкова мъж, за колкото се имаше! А той! Пфу! Да се лигавиш върху една жена, не е като да я задоволиш! Но Филип явно не споделяше мнението й.
    Дъждът се усили до плътна водна завеса, която я шибаше безпощадно. Мъглата също не намаляваше. Мокра до кости, с поохладени страсти, Амилия се огледа за място, където да се скрие за пет минути, докато бурята поутихне. Погледът й попадна на един висок уличен фенер, пред магазин за сладкиши с голяма стряха. Взела решение да се подслони на сухо, тя се завтече натам. Часовникът на кулата удари полунощ. Амилия се пъхна под стряхата, досами мътната светлина на фенера. Смъкна качулката си и приглади червените си къдрици. Роклята й беше мокра, чорапите в обувките й – влажни. Потрепери от студ. Нямаше да настине! Ако го стореше, Уорън никога нямаше да спре да й го натяква. А и имаше среща. Нищо по-секси от подсмърчаща и кихаща жена. Да, бе!
    Бурята продължаваше да върлува и Амилия се принуди да отстъпи по-далеч от фенера. Мина карета и я изпръска с вода от една локва. Тя изруга и направи още стъпка назад, опирайки гръб в стената на сградата. Вече съвсем на нищо не приличаше! Започваше да съжалява, че не бе послушала Уорън. Сега можеше да е на топло, пред камината… И да се кара шумно с брат си.
    – Мамка му! – с много чувство измърмори Амилия. И се сепна, когато до слуха й достигна нечий тих, ласкав смях. Извърна се, за да се озове очи в очи с висок, блед млад мъж, с права черна коса и леко гърбав нос. Облеклото му беше семпло, но добре скроено – вталено сиво палто, бричове и риза с висока яка, ботуши и ръкавици за езда. Очите му бяха един нюанс по-тъмнозелени от собствените й. Имаше приятна усмивка, но… Нещо в излъчването му я накара да не го хареса от пръв поглед. А и не изглеждаше толкова мокър и окаян колкото нея. Това далеч не беше в негова полза, в момента! Той се подсмихна:
    – Простете ми, мис, но не мога да се сдържа и да не отбележа, че имате доста остър език за дама…
    – Тогава просто не ме заговаряйте!
    – О, но аз не ви критикувах – той направи още една стъпка към нея – просто изказах наблюдение. – Засмя се и с жест обхвана стената от дъжд, изсипваща се пред стряхата. – Ще трябва да ме извините, но ще се наложи да се прислоня под заслона ви. В тази буря няма да стигна до никъде. – Килна глава и я удостои с усмивка, която сигурно целеше да й разтрепери коленете. Амилия само изсумтя. Той продължи да се усмихва. – Надявам се не възразявате срещу компанията ми?
    – Ако кажа „да”, ще си тръгнете ли?
    – Съмнявам се.
    – Тогава мислете каквото си щете!
    – Вие не сте лесна за съблазняване жена, нали?
    – Не виждам с какво ви касае това!
    – Може би си мислех да флиртувам с вас…
    – Може би ще е по-добре да си спестите времето и усилията! Не съм заинтересована!
    – Ох – той се престори, че го е заболяло, след което бръкна под палтото си и измъкна пакет цигари и кибрит. Постави една в устата си, запали я и предложи на Амилия. Тя изсумтя шумно. Той се изкиска и си прибра цигарите. Дръпна силно и издиша пръстенче дим. – Аз съм Абел, между другото. – Тя не го удостои с отговор. – Няма ли да чуя поне името ви, мис?
    – Не, но ако не ме оставиш на мира, Абел, ще ми видиш гърба!
    Той пак се изкиска, но вдигна ръце в жест, че се предава, и продължи да пуши в мълчание. Амилия се постара да не му обръща внимание. Нервно забарабани с крак по земята и започна да отброява минутите. Абел допуши цигарата си, хвърли я под дъжда и си запали нова. Бурята не намаляваше. Амилия го улови да я гледа с крайчеца на окото си и сви пръстите си в юмруци. Улиците на Северния квартал не са опасни, напомни си тя. А Абел беше само някакъв нещастник, имал неблагоразумието да тръгне пеш под дъжда. Също като нея. Въздъхна.
    – Като гледам, може да стоим тук цяла нощ.
    – О – възкликна престорено той – нима дамата най-после реши да ми говори?
    – Не, и ако ще се държиш самодоволно!
    – Моите извинения – леко й се поклони от кръста Абел, след което се приближи още малко. Цигарата му тъкмо бе догоряла, затова я хвърли под пороя. Измъкна пакета и кибрита от джоба си. Погледна невинно Амилия: – Ще желае ли, дамата?
    – Защо пък не – след кратко колебание реши тя. Така или иначе чакаше! Пое цигарата, която Абел й подаде, след това го остави да й я запали. Дръпна дълбоко и накара връхчето да просветне. Закашля се. Той я наблюдаваше изпод вежди. Тя дръпна още по-силно и глътна дима, за да му покаже, че не пуши за първи път. Устните му се разтеглиха в усмивка. Амилия опита да издиша, ала откри, че нямаше какво. Ръцете й се разтрепериха. Гърлото й се сви, главата й натежа. Погледът й се разми.
    – Какво… – Изпусна цигарата. Клепачите й тежаха като олово. Залитна. Абел я прихвана внимателно, притискайки я към гърдите си. Тя опита да го отблъсне, но беше твърде замаяна, за да се съпротивлява. Хрумна й да го изрита в чатала, но не можа да помръдне краката си. Понечи да изпищи, но той запуши устата й. Приближи лицето си до нейното. Дъхът му вонеше на цигари.
    – Не са ли те учили да не приемаш нищо от непознати, Амилия?
    Тя замига, за да запази очите си отворени, и го захапа за пръста. Откъде, по дяволите, знаеше името й? Абел се изсмя и се освободи от зъбите й. В устата й остана неприятният вкус на обработена кожа. В гърлото й се надигна нов вик, но така и не излезе. Дъждът плющеше като бесен. Часовникът на кулата оповести половин час след полунощ. Пред стряхата мина файтон и за миг Амилия изпита надежда. Абел впи устни в нейните, преструвайки се, че са любовници. Разтвори леко устата й и плъзна езика си между зъбите й. Тя даже не можа да го ухапе. Той пъхна ръката си под пелерината й, опипвайки я най-безсрамно. Очите й се оцъклиха. По бузите й рукнаха сълзи. Мръсникът стисна лявата й гърда, мачкайки я в дланта си. Нараняваше я. А целувката му я бе оставила без дъх. Дробовете й вече горяха за глътка въздух… Изкуси се да се отпусне в обятията на зовящия я мрак. Може би щеше да е по-добре да изгуби съзнание… Абел отлепи устните си от нейните и се облиза, докато срещаше погледа й. Сърцето на Амилия пропусна един удар.
    Ирисите на очите му бяха станали черни, а зениците му проблясваха като рубини.
    От мъгливия смут в главата й, изплува една мисъл – магия. Ето как я бе отровил със същите цигари, които самият той пушеше. Беше слушала да се говори за способности като неговите: за силата да отровиш нечие питие само с докосване, да упоиш някого с целувка. Повечето убийци притежаваха подобни таланти. И бяха насърчавани да ги развиват. Но… Абел не приличаше на убиец. Изглеждаше твърде… деликатен. И нямаше дамга на лицето. Нима инквизиторите на Кралицата бяха пропуснали да го жигосат? Как беше възможно?! Нали именно за да се избегнат кошмари като този, Короната бе наредила всички хора като него да бъдат обезобразени с дамга на бузата! Така нямаше да остане нито един скрит…
    – Сенкороден – отрони Амилия.
    Той се усмихна и прибра един червен кичур зад ухото й.
    – Време е да спиш, гълъбче.
    – Не…
    Абел заглуши протестите й с целувка. Устните му бяха отровни. Играта на котка и мишка бе свършила. Опиатът се пропи в плътта й, лиши я от воля за съпротива. Покори я.
    Когато Сенкороденият прекрати целувката им, Амилия бе изгубила съзнание.

***

    Настоятелното чукане по вратата се повтори, по-силно отпреди. Филип раздразнено остави доклада, който четеше, на лакираното си бюро и вдигна лице. Облегна се назад на стола си и рече с ясен глас:
    – Влез.
    Нахалникът не чака втора покана. Вратата се отвори със замах и госпожа Мейлин – семейната икономка – влетя в кабинета му, със зачервено лице и опулени очи зад кръглите очила, кацнали на върха на носа й. Черната й коса, леко посребряла по слепоочията, бе прибрана в стегнат кок, облеклото й бе безукорно. Изглеждаше толкова развълнувана, че сякаш всеки момент щеше да припадне или да получи удар. Филип се намръщи и си отбеляза наум да й потърси заместник. Ако старата жена умреше в дома му, щеше да му отвори излишна работа. Госпожа Мейлин заговори толкова бързо, че той едва я разбираше.
    – Простете, че прекъсвам работата ви, сър, но… – очите й заплашваха всеки миг да изхвръкнат от орбитите си – …госпожа Амилия… тя… – бърборенето й му напомни за бръмченето на досадна муха – …намерили са я!
    – Моля? – Филип примигна изненадано, след което бутна стола си назад и рязко се изправи. Приведе се напред: – сигурна ли си?
    – Да, сър! – Госпожа Мейлин внезапно си спомни с кого говореше, пое си дъх, и изправи снага. Покашля се, за да прочисти гърлото си. Стара сврака, не млъквай сега! – Тя е в дневната, сър. Замаяна и объркана е, но не изглежда пострадала…
    – Защо не каза веднага…
    – Доведе я един господин – прекъсна го посъвзелата се икономка. – Каза, че името му е Грейсън. Джонас Грейсън.
    Филип, който тъкмо бе заобиколил бюрото, спря насред крачка и зяпна госпожа Мейлин. Джонас Грейсън. Беше чувал това име, разбира се, но никога не бе срещал съответната личност очи в очи. През вълнението и безпокойството в него се надигна любопитство. Как бе станало така, че питомецът на Кралицата бе открил съпругата му? Не му се виждаше като случайност. Въпросът си заслужаваше да се проучи.
    Със замислено изражение и плътно свити устни, Филип внимателно пое ръката на старата икономка, придръпвайки жената към празния стол пред бюрото. Усмихна се, докато я слагаше да седне. Джонас Грейсън, значи…
    – Поседнете, докато пулсът ви се укроти, госпожо Мейлин, след това донесете чай за госта и съпругата ми…
    – Добре съм, сър…
    – Не, не сте – поправи я Филип, като положи голямата си длан на рамото й, натискайки я да стои в стола. Приведе се към лицето й. – поемете си дъх и след няколко минути сервирайте чая… Ясно?
    – Да, сър – облиза устни икономката. Филип стисна рамото й за миг, след което й обърна гръб и тръгна към дневната. Усети, че госпожа Мейлин го гледаше, докато излизаше от кабинета. Да, трябваше да влее малко свежа кръв в домакинството си.
    Всекидневната беше просторна стая с куполообразен изрисуван таван, високи двукрили прозорци и изящни позлатени мебели. В единия ъгъл имаше старинен скрин, в другия – бял роял, който не бе използван от години. Подът бе застлан със скъп килим, от Колониите на Короната, по стените висяха картини в резбовани рамки. В порцеланови вази бяха натопени елегантно аранжирани рози, чийто аромат се носеше из въздуха като лек дамски парфюм. Стаята беше светла и луксозно обзаведена, но не и уютна. От стените сякаш лъхаше хлад и неприветливост. Това обаче, изглежда не притесняваше високия жилест мъж, когото Филип завари във всекидневната с Амилия. Даже напротив. Грейсън стоеше спокойно, а от цялата му осанка лъхаше властност и величие – като кралски генерал, изправен пред подчинените си. Изглеждаше непоклатим като скала. Филип усети как по челото му избиха дребни капчици пот, а сърцето му ускори ритъма си. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се съвземе. Той беше господарят на този дом, в жилите му течеше синя кръв! Грейсън беше никой. Бе по-лесно да си го напомни, отколкото да го повярва.
    Амилия се бе вкопчила в лявата ръка на самоуверения мъж като дете и се оглеждаше боязливо. Едва стигаше до рамото на Грейсън. Косата й бе разбъркана и сплъстена, гримът – размазан. Беше изгубила шала и тъмнозелената си пелерина. Ноктите й бяха изпочупени, по кокалчетата на пръстите й имаше рани. Роклята й беше мръсна и увиснала на едното рамо. Филип никога не си бе представял, че ще я види толкова крехка и уязвима. Тайничко му хареса. Но се постара да не го издаде пред Грейсън. Вместо това си придаде искрено облекчено изражение, завтече се към съпругата си и я пое в обятията си. Тя неохотно се притисна към гърдите му, без да отвръща на прегръдката му. Не го обичаше и не го криеше. Беше свикнал с това. Зарови лице в косите й и прошепна:
    – О, Амилия, толкова се тревожех…
    Тя остана неподвижна в ръцете му. След около минута, Филип я пусна и приглади гънките по елегантния си жакет. Амилия се отдръпна от него и застана безмълвно до Грейсън. Високият мъж утешително положи длан на рамото й. Този жест подразни Филип, но той се постара да скрие недоволството си зад приятна усмивка. Насочи пълното си внимание към Грейсън и бързо го огледа от главата до петите. Имаше грубо лице, със скули толкова остри, че можеха да режат стъкло, светлосиви очи и сива коса, която едва-едва стигаше до раменете му. Носеше семпло палто, черни панталони и ботуши, и ръкавици без пръсти. На врата му висеше медальон с капаче, който за миг задържа вниманието на Филип. Беше гравиран с изящни листенца. Подарък от скъп на сърцето му човек, може би? Тъй като нямаше как да разбере, Филип се насили да срещне очите на Грейсън. Сивокосият мъж го гледаше като ястреб. Амилия все така не се откъсваше от него.
    – Господарю Грейсън – започна Филип с престорено любезен тон, умишлено наблягайки на неподходящата титла – думи нямам да опиша колко съм ви благодарен, че върнахте съпругата ми у дома…
    – Спестете си благодарностите – прекъсна го Грейсън със сух глас – не го направих заради вас.
    – О! – Това вече бе интригуващо. Нима Кралицата бе проявила личен интерес към изчезването на Амилия? А ако не беше тя, тогава кой се бе обърнал към Грейсън за помощ? – Бихте ли благоволили поне да ми споделите къде я открихте? Следователите на Короната вече трети ден не могат да намерят и следа от нея…
    – Защо не си спестим празните приказки и не ми зададете въпроса, който най-много ви мъчи?
    Тонът на Грейсън не се понрави на Филип, но той се постара да остане спокоен.
    – И кой е този въпрос, господин Грейсън?
    – Чудите се защо Хрътката на Нейно Величество души около изчезването на жена ви. – Очите му се присвиха едва забележимо. – не съм ли прав, граф Блекли?
    – Признавам, че ми мина през ума…
    – Кралицата ме помоли – последната дума произнесе с усмивка. – да помогна на стар неин приятел. Знаете ли кой е той? – Когато Филип не отвърна, усмивката на Грейсън се разшири. – Уорън ДеЛиър – Очите на събеседника му се ококориха. – братът на съпругата ви.
    – Сигурно се шегувате…
    – Защо? Нима мислехте, че понеже Домът ДеЛиър е претърпял сериозни финансови загуби през последните години, вече няма влияние? Груба грешка. Короната не забравя приятелите си.
    – Духовете да бдят над Кралицата ни – протоколно отвърна Филип. Мислите препускаха зад привидно спокойното му лице. Беше се научил отдавна да владее израза на лицето си, поведението си – и донякъде дори мимиката си. Грейсън го гледаше изпитателно. Дланите му започваха да се потят…
    – Изглеждате напрегнат, граф Блекли.
    – Изживях истински ужас, когато любимата ми изчезна – премерено грубо се сопна Филип и погледна към Амилия. Тя стоеше безмълвна и се взираше в пода. Котка ли й беше глътнала езика? – Извинете ме, ако не се владея добре, но… – поклати глава. – …страхувам се, че са й сторили нещо ужасно! Погледнете ръцете й само! Тя никога не е толкова мълчалива…
    – О, владеете се чудесно, граф Блекли – рече Грейсън, без да обръща внимание на последните думи на Филип, и направи стъпка към него. – Великолепен актьор сте, всъщност. Ако бях във вашето положение, аз едва ли щях да съм толкова спокоен…
    – Не мисля, че харесвам намеците ви, Джонас.
    – Тогава мога да мина направо на обвиненията, Филип.
    – Не забравяйте с кого говорите…
    Двукрилата врата на всекидневната се отвори и госпожа Мейлин влезе, понесла поднос в ръцете си. На него имаше чаши и каничка с чай, от който се издигаше пара. Очите й обходиха лицата на мъжете, застанали само на ръка разстояние един от друг и по гърба й полазиха тръпки. Напрежението в стаята беше осезаемо. Старата икономка облиза устни и побърза да остави подноса на ниската масичка за чай. Тъкмо щеше да попита Грейсън дали иска захар, когато Филип каза:
    – Не си правете труда да ни сервирате, госпожо Мейлин. – присви очи. – Не мисля, че гостът ни ще остане за чаша чай.
    – Няма нужда да ме изпращате, граф Блекли – бе краткият отговор на Грейсън. Внимателно се освободи от пръстите на Амилия, която все така стискаше ръкава на палтото му и поднесе дланта й към устните си. Целуна я съвсем леко, без да отмества очи от лицето й. – Погрижете се за себе си, госпожо. Вярвам, че една гореща вана ще ви накара да се почувствате по-добре. Също и малко почивка. Преди да усетите, случилото се ще бъде зад вас…
    – Джонас… – прошепна името му тя. Гледаше го с очакване. Той пусна ръката й и тръгна към вратата. Амилия нито помръдна от мястото си, нито се възпротиви, когато Филип обви кръста й с ръка и я придърпа към себе си. Съпругът й положи целувка на слепоочието й.
    – Много добре ще се погрижа за теб, скъпа, ще видиш.
    – Бъдете нежен, граф Блекли – рече Грейсън, без да се обръща – тя има нужда от утеха…
    – Довиждане, господин Грейсън – не го остави да довърши Филип. Сивокосият мъж не отвърна. Излезе от стаята, а госпожа Мейлин побърза след него. Амилия простена жално, отблъсна съпруга си и се настани на кушетката със зелена тапицерия. Започна да трепери. Филип я гледа безстрастно, без да си направи труда да седне до нея или да попита какво й е. Едва дочака госпожа Мейлин да се върне, за да й нареди:
    – Придружете съпругата ми до спалнята й и я сложете да си легне. След това й пригответе вана и елате да ме видите в кабинета ми. Ще ми трябва човек, който да отнесе едно съобщение.
    – Да, сър.
    Филип кимна отсечено, врътна се на пети и тръгна към кабинета си. На вратата спря.
    – Госпожо Мейлин – чу я как пристъпи към него. – погрижете се Джонас Грейсън повече да не припарва до къщата ми. Не го искам в дома си.
    След тези думи излезе, а Амилия се залюля напред-назад и тихичко си затананика.

***

    Целият мост Л’Акроа тънеше в мъгла и в мрак, с изключение на южната му страна, която отчасти се осветяваше от запалените улични фенери. Часовниковата кула тъкмо биеше един час след полунощ. На запад се трупаха облаци, понесли в себе си гръмотевици и мълнии. Скоро щеше да завали. Градът бе потънал в сън и в студена, пуста тишина.
    Файтонът спря в началото на моста, на края на Северния квартал и Филип погледна към Амилия, която седеше на седалката до него. През целия път не бе обелила нито дума. Погледът й се рееше в нищото, устните й бяха леко отворени. Дишаше леко и равномерно, като че ли бе наполовина заспала. Не реагираше, когато посегнеше да я докосне. Сякаш умът й бе някъде много далеч. Устата му се сви замислено. Амилия не беше на себе си.
    А трябваше да е мъртва.
    Конете пръхтяха и нервно пристъпваха на място. Филип се смъкна от файтона и грубо издърпа съпругата си след себе си. Тя неуверено стъпи на земята и се отскубна от него. Той изсумтя и се обърна към кочияша в черна ливрея, който го гледаше с очакване.
    – Чакай тук – отсече Филип, стисна Амилия за ръката, като без малко да й потроши пръстите, и я повлече след себе си. Тя се запрепъва след него, без да протестира.
    Чаткането на токовете им отекна в тишината. Никакви сенки не се помръдваха в мъглата, по моста нямаше жива душа. Мразовитият въздух хапеше жестоко. От далечината долетя трополене на колела и чаткане на конски копита. Филип погледна през рамо и му се стори, че различава силуета на приближаваща се карета в мъглата. Стисна ръката на Амилия още по-здраво. Тя изскимтя и измърмори заваляно под нос:
    – Нараняваш ме.
    Той се сепна и извърна глава към нея. Това бяха първите думи, които му бе казала, откакто Грейсън я беше довел следобед. Гласът й бе прегракнал, говорът – леко неясен. Лицето й не издаваше никакви емоции, когато очите им се срещнаха. По врата на Филип полази тръпка. Амилия го гледаше с празен поглед, без да мига. Не можеше да отгатне какви мисли се въртяха из ума й. Изражението й беше неутрално, загадъчно. Стряскащо.
    – Извинявай – измърмори той и отпусна хватката си около дланта й. Тя леко кимна – брадичка нагоре, брадичка надолу. Продължаваше да се взира немигащо в него. Филип се почувства неловко и отвърна лице. Ускори крачка. Черната карета с впряг от четири яки жребеца бавно ги застигаше.
    На средата на моста имаше фенер, който не беше запален. Филип спря под него и се огледа нетърпеливо. Амилия стоеше спокойно и се взираше на север. Реката течеше бавно и безшумно под тях, а мъглата се стелеше като кълба дим над тъмната й повърхност. Каретата все така се приближаваше. Филип си отбеляза наум, че скоро ще мине покрай тях, и се навъси недоволно. Кой глупак беше решил да се разхожда до Южния квартал по това време на нощта? Не му се искаше някой да разпознае него или съпругата му, и да започне да задава въпроси. Въпреки че, вероятно, беше достатъчно тъмно, за да останат анонимни.
    Придърпа Амилия към себе си и доближи лицето си до нейното. Скришом погледна към каретата – кочияшът ги гледаше от капрата. Ако съпругата му направеше сцена сега… Прогони тази неприятна мисъл. Тя щеше да мирува. Каквото и да бе сторил похитителят й с нея, бяха му я върнали нов човек. Цял ден се бе държала смирено и го бе слушала, без да спори и да протестира. Това му харесваше, но… Сделката не беше такава. Абел трябваше да убие Амилия, не да я превръща във вярното му кученце. Какво бе накарало убиеца да се отметне от първоначалната им уговорка? Филип искаше отговори. И щеше да ги получи още тази нощ…
    – Защо ме доведе тук? – вяло запита Амилия, откъсвайки го от мислите му. Каретата тъкмо ги бе достигнала. Ръката на Филип около кръста й, се стегна.
    – Не си добре, мила. Ще се срещнем с някой, който може да ти помогне да се оправиш.
    – Не се чувствам болна.
    – А какво изпитваш?
    – Нищо – отговори тя, без да се колебае. Примигна с очи: – това лошо ли е?
    – Не и докато ме слушаш.
    Амилия кимна, но дали в знак на съгласие или не, Филип не разбра. Нямаше значение. Важното бе, че каретата отмина, без да забави ход, а съпругата му не привлече излишно внимание. Той я пусна и леко се отдръпна от нея. Амилия бе присвила очи и се взираше в гъстата сивота, след каретата. В изражението й имаше нещо детински невинно.
    Часовниковата кула отмери един и половина след полунощ. Филип започваше да губи търпение…
    Силуетът изплува от мъглата, безшумен и забулен с качулка. Плъзна се към него като сянка и Филип инстинктивно пъхна ръка под плаща си. Стисна шестзарядния револвер, готов да го извади всеки миг. Амилия любопитно килна глава на една страна. Високият мъж в черно спря на място, когато видя червенокосата жена, и плавно смъкна качулата си. Стискаше запалена цигара между зъбите си. Зелените му очи пробягаха по лицето на Амилия и веждите му се извиха в дъга.
    – Я, какво имаме тук…
    Тя се взря в него, примигна няколко пъти, и внезапно го разпозна. Направи шокирана гримаса:
    – Абел…
    – Изглеждаш изненадващо добре, гълъбче – кимна й убиецът и хвърли цигарата си на земята. – съвсем жива…
    – Дължиш ми обяснение, Абел – изръмжа Филип с повишаващ се тон. Напомняше на скимтящо куче.
    – О, граф Блекли, боя се, че останах без думи!
    – Тогава аз ще обясня.
    Двамата мъже едновременно се обърнаха към Грейсън, който спокойно вървеше към тях, облечен от главата до петите в сиво. Беше като мрачно привидение, материализиращо се от мъглата. Лицето му бе безизразно, сякаш изсечено, очите – проницателни и студени. Стъпките му не се чуваха. Ръцете му бяха отпуснати край тялото, не изглеждаше въоръжен. Филип измъкна револвера и го насочи към него. По устните на сивокосия мъж пробяга съвсем слаб намек за язвителна развеселеност. В очите му проблесна тъмна искра.
    – На ваше място бих хвърлил оръжието, граф Блекли. Вече ви казах, че изпълнявам поръчение на Короната.
    – Още една стъпка и ще те застрелям като куче! – изръмжа Филип и за по-убедително стреля два пъти с револвера си нагоре. Амилия покри ушите си с ръце и се затресе. Грейсън спря невъзмутимо и го изгледа с хладно, неразгадаемо лице. Поведението му смути Филип и по неизвестни причини го накара да се почувства неспокоен. Абел се засмя тихо и направи стъпка напред.
    – Джонас Грейсън – произнесе името му с известна доза презрение. – нещата най-сетне започват да си идват по местата. – Без да отмества очи от застиналото лице на сивокосия мъж, каза на Филип:
    – Застреляй го.
    Стомахът на Филип се сви, а показалецът му замръзна на спусъка. Никога преди не беше убивал човек. Поколеба се. Очите на Грейсън смениха цвета си – черни ириси, рубинени зеници. Устните му ясно произнесоха:
    – Амилия.
    Червенокосата жена реагира със завидна бързина – хвърли се към съпруга си, който стреснато понечи да се обърне към нея… Юмрукът й се стовари върху носа му, чу се хрущене и шурна кръв. Филип изкрещя от болка и изненада. През сълзите, напълнили очите му, видя, че зениците на Амилия също сияеха рубинени. Машинално насочи револвера към нея и дръпна спусъка. Уцели я в корема и се облещи, когато огнестрелната рана дори не я забави. Стреля още веднъж. Роклята й почервеня от кръв. Лицето й остана безизразно. Филип изкрещя и изстреля последните два куршума. Патроните му свършиха. Амилия изби револвера от ръката му, след което впи пръсти в шията му. Стисна с невъзможна сила и Филип си помисли – наистина си помисли – че вече е мъртъв, преди да осъзнае, че сърцето му все още блъскаше в гърдите от ужас. Гласът на Грейсън стигна до слуха му, невъзмутим, сякаш от много далеч.
    – Достатъчно, Амилия, не го убивай. После ще реша какво да правя с него. Засега просто го дръж.
    – Джонас… – простена името му тя. Очите й не се откъсваха от окървавеното лице на Филип. Грейсън насочи вниманието си към Абел, който стоеше неподвижно и се подсмихваше.
    – На твое място не бих се забавлявал толкова, убиецо. Време е да платиш за греховете си.
    – Думи на истински инквизитор на Короната! – присмя му се Абел и пристъпи напред. Очите му промениха цвета си. Леко килна глава. – Но ти не си инквизитор, нали, Джонас? Как те наричаха събратята ни… – придаде си замислено изражение. – а-а, да! Хрътката на Нейно Величество – в ръцете му изникнаха ножове. – Сенкороденият, който лови други Сенкородени. Кучето на Кралицата. Единак, който няма място нито сред обикновените човеци, нито сред собствения си вид. Копеле.
    – Ако си свършил, ще се радвам да приключваме. Започвам да губя интерес.
    – Отегчавам ли те? – Абел се направи на шокиран. – Моля да ми простиш! Просто исках да си побъбрим…
    – Достатъчно приказки.
    – Да танцуваме, тогава!
    С тези думи, убиецът се понесе напред. Ухили се, когато забеляза, че Грейсън също бе измъкнал ножове от ръкавите на палтото си. Замахна към гърлото му, като в същото време се опита да го прониже в корема. Между остриетата им прехвърчаха искри. До слуха на Абел стигна конски тропот и трополене на колела. Каретата се връщаше. Нищо чудно, след като бяха чули изстрелите на Филип. Усмивката не слезе от устните му. Обсипа Грейсън с бързи, плавни удари, които другият мъж отби с лекота. Абел тихо подсвирна. Отдавна не беше срещал противник, който да му е равен по умения. Беше интригуващо. Направи лъжливо движение с дясната ръка, докато замахваше ниско с лявата, и преряза ръкава на палтото на Грейсън. Цъкна с език – бе използвал магията си, за да отрови остриетата на ножовете си. Щеше да е достатъчно да пореже Грейсън веднъж… Следващият път нямаше да пропусне.
    – Приятелчетата ти се връщат да ти помогнат, Джонас. Въпросът е, ще ги дочакаш ли?
    – Много говориш – сухо отвърна Грейсън и се впусна в контраатака. Засипа Абел с порой от удари, като в последния момент успя да нанесе рана на бедрото му. Усмихна се злокобно. – първата кръв е пролята.
    – Да, но музиката все още свири!
    Абел се стрелна като змия напред и замахна с ножовете си. Единият изсвистя край лицето на Грейсън. Другият се понесе към гърдите му. Джонас избегна и двата удара и го изрита в ребрата – чу се изпукване и Абел залитна настрани. Грейсън му се нахвърли. Стовари лакътя си в лицето му и заби коляното си в крема му. Вместо да падне, убиецът замахна към гръкляна му. Джонас изби ножа му, миг преди да чуе виковете на кочияша и дивото цвилене на конете. Реагира по инстинкт – хвърли се встрани от пътя им и се претърколи на земята. Абел отскочи назад и със задно салто стъпи на каменния парапет на моста. Взря се в кочияша, който тъкмо насочваше револвер към него. Ухили се и метна ножа си – острието разпори въздуха и се заби в окото на мъжа. За части от секундата премина през очната му ябълка и потъна чак до мозъка. Нещастникът не смогна дори да извика… В ушите на Абел изстрелът отекна като безкрайна поредица от гърмежи, след което куршумът разкъса плътта му, а от разцъфналата рана бликна кръв. Дъхът му секна. Залюля се и изгуби равновесие. Болка прониза гърдите му в момента, когато вторият куршум го отхвърли назад. Усети, че пада. След това студената вода го погълна.
    Грейсън се изправи, с револвер в ръка. Люто се кълнеше наум, задето бе позволил на омразата си към Абел да го заслепи. Ако беше гръмнал кучия син от самото начало, вместо да влиза в ръкопашна схватка с него, сега Лейси – кочияшът – още щеше да е жив. Мамка му!
    Вратата на каретата се отвори и Уорън скочи леко на земята. Лицето му побледня, когато погледна към мъртвеца на капрата. Добре обучените коне пръхтяха, цвилеха неспокойно и риеха с копита, подушили мириса на кръвта. Уорън отиде до тях, за да ги успокои. Целият трепереше. Обърна се към Грейсън:
    – Убиецът… той… той… – беше му трудно да мисли. Джонас тръгна към Филип и Амилия.
    – Веднага щом свърша тук, ще поискам тялото му да бъде издирено. Патрулните лодки ще го открият.
    Амилия все още стискаше Филип за гърлото. Джонас я докосна по рамото и промълви:
    – Пусни го на земята.
    Тя се подчини на мига. Филип падна на колене и започна да хленчи, да кашля и да трие кръвта от лицето си. Дулото на револвера, опряно в челото му, го накара да замълчи и да вдигне поглед към Грейсън. Ужаси се. В очите на сивокосия мъж нямаше и следа от милост.
    – По волята на Нейно Величество, извършителят и поръчителят на убийството на лейди Амилия ДеЛиър-Блекли са открити, а вината им бе доказана пред свидетел – протоколно издекламира Грейсън, като накрая кимна към Уорън. – Присъдата на Короната е смърт. – присви очи. – Но аз може да проявя милост, ако ми кажеш защо нае Абел да убие съпругата ти?
    – Но тя не е…
    – Няма да питам два пъти, граф Блекли.
    – Защото… – заекна Филип и по бузите му потекоха сълзи. Преглътна мъчително. Сетне усети да го изпълва гняв – …защото курвата си мислеше, че може да ме прави на глупак безнаказано! Че ще търпя да ми слага рога! Тъпа, арогантна пачавра…
    Изкрещя, когато Грейсън го фрасна в счупения нос. Сви се в краката му, а сивокосият мъж го изрита толкова силно, че Филип повърна жлъчка и кръв. Уорън не изпита жал към него. Джонас нареди на Амилия:
    – Изправи го на колене.
    Тя сграбчи съпруга си за косата и го стори без да трепне. Грейсън отново насочи дулото на револвера към Филип.
    – Ти си жалко подобие на мъж – с измамно спокоен глас рече той. – отвращаваш ме…
    – Въпреки това не можеш просто да ме застреляш! – дрезгаво го прекъсна коленичилият мъж. – Аз съм с благородно потекло! Имам право на съд… Кралицата… – в гласа му се прокрадваше истерия. – Уорън, не стой безучастно! Кажи му…
    – Дано душата ти вечно гори в ада, Филип.
    – Кралицата ще ви вземе главите и на двамата!
    – Съмнявам се – усмихна се мрачно Грейсън. – Нейно Величество винаги си е падала по бързите екзекуции. А аз съм човекът, който си цапа ръцете от Нейно име…
    – Ти не си човек… – през стиснати зъби процеди граф Блекли. Грейсън кимна снизходително.
    – Мисля, че си прав, Фил. – Пръсна му мозъка без да мигне и безстрастно се обърна към Уорън, който стоеше до черната карета и приглаждаше гривата на единия дорест жребец. – Последвай ме, Амилия.
    Тя се подчини и покорно тръгна след Грейсън, без да обръща внимание на кръвта по дрехите си. Брат й се взря в нея, облиза устни и несигурно пристъпи напред.
    – Тя наистина ли е…
    – Мъртва? – Грейсън кимна отсечено, но чертите му поомекнаха. – Съжалявам, Уорън. Това, което виждаш вече не е Амилия. Просто една празна черупка, движена от магията ми. Кукла на конци.
    Русокосият мъж кимна и направи плаха стъпка към сестра си. Посегна да я докосне, но се поколеба. Преглътна с усилие, и погали бузата й. Тя не реагира. Кожата й беше студена.
    – Когато дойде при мен, Джонас, и ми каза, че духът на сестра ми те е навестил и… – запъна се. – …и че тя е мъртва, наистина не исках да ти повярвам. Надявах се… не, молех се да грешиш. След това ти ми показа писмото на Кралицата… – затвори очи и вдиша дълбоко. – Как успя да убедиш Нейно Величество, че Амилия е била убита от Сенкороден?
    – Не съм я убеждавал. Просто й разказах какво ми каза духът на сестра ти. Кралицата ми има доверие, когато става дума за свръхестественото.
    – Но защо реши, че Филип е замесен?
    – Амилия го разобличи. Абел се бе погрижил да й предаде едно доста красноречиво послание от съпруга й, преди да я убие. Кралицата настоя да се убедя във вината на граф Блекли, преди да го екзекутирам. Затова ми трябваше свидетел…
    – Ще разкажа всичко, което видях – твърдо рече Уорън. Гледаше Амилия с тъга: – не можеш да я възкресиш, нали?
    – Аз съм Сенкороден, не съм Бог.
    – Знам, знам… съжалявам. – Плъзна пръстите си по скулата на сестра си. – Добре, че Филип не беше наясно със способностите ти…
    – Никой, освен Кралицата и най-приближените й, не е. А сега и ти. – Помълчаха за момент. Грейсън хвърли поглед към тялото на кочияша и въздъхна. – Трябва да известя Кралицата за смъртта на Лейси…
    – Ами сестра ми? Ще мога ли да остана насаме с нея, за последно?
    – Давам ти време до сутринта. Така или иначе ще се нуждая от няколко часа, за да организирам търсенето на трупа на Абел.
    – Благодаря ти. – Грейсън се обърна да върви, но спря, когато Уорън го повика по име:
    – Джонас? – погледна го през рамо. – Как стана така, че духът на сестра ми дойде при теб?
    Духовете винаги ме намират, Уорън – в гласа му се прокрадна някаква странна нотка. – особено тези, които искат възмездие или ме познават.

***

    Сутрешната мъгла се стелеше сред надгробните камъни. Един ангел с прекършено крило ги гледаше с празен поглед. Тревата беше висока, недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили криви дървета. По клоните им бяха накацали гарвани, във въздуха жужаха насекоми. Носеше се мирис на рози и разкопана пръст. По пътя между гробовете бяха нападали сухи съчки и пожълтели листа.
    Амилия вървеше до него, със смирено изражение и пуст поглед. През цялото време Грейсън поглеждаше скришом към нея, но не събираше смелост да я докосне. В главата му се гонеха множество най-различни мисли и нежелани спомени. Амилия се смее от сърце. Амилия прокарва пръсти през косата му, след което го разрошва закачливо. Амилия притиска устни в неговите, сякаш щеше да го изяде от устата надолу. Амилия лежи в мрака…
    Джонас си пое дъх, за да успокои пулса си. Искаше да пропъди спомените. Трябваше да се отърве от тях, да ги унищожи, за да не могат да се върнат никога. Но как? Чувството за вина го измъчваше. Беше се провалил да опази Амилия. Ако бе сторил нещо по-различно…
    Въздъхна и отказа да бъде жертва на сърдечните угризения, които не можеше да прогони. Погледът му се втвърди. Лицето му стана сурово и мрачно. Хвана Амилия за ръката и я поведе към мястото, където бе избрал да я погребе. Беше под едно старо дърво с виснали клони и тънки като коприна, огнени листенца. Никъде другаде не бе виждал такова. Тя щеше да го хареса.
    Спряха под клоните на дървото и Джонас нежно я завъртя към себе си. Пое лицето й в шепи и се вгледа за последно в прелестните й зелени очи. След това, воден от внезапен порив, се приведе и покри устните й със своите. Тя не отвърна на целувката му. И последното късче от личността й бе напуснало телесната й обвивка. Вече не беше нищо повече от марионетка.
    Грейсън я пусна и отстъпи назад. Докосна влажната земя под краката си, със силата си.
    – Връщам ти това, което по право ти принадлежи – прошепна той, свивайки пръсти в юмруци. Земята се разтвори и като зловеща паст погълна тялото на Амилия. Купчината пръст върху гроба изглеждаше непокътната. Джонас смъкна медальона от шията си и отвори капачето му. Вътре имаше миниатюрен портрет на Амилия. Той го гледа за момент, след което дланта му се сви в юмрук. Прошепна:
    – Сбогом…
    Косъмчетата на тила му настръхнаха. Внезапно изпита увереност, че го наблюдават. Понечи да се обърне… Изстрелът отекна като топовен гърмеж. Куршумът го прониза в рамото. Джонас залитна и коленете му поддадоха. Рухна на земята. Знаеше, че не беше смъртно ранен, но… Мускулите му бяха парализирани и крайниците му категорично отказваха да се мърдат. Отрова. Или нещо много по-лошо: магия на Сенкороден.
    Някой се приближи до него, стисна го за кървящото рамо и го обърна по гръб. Надвеси се над него. Зелените му очи проблясваха, също като връхчето на цигарата му.
    – Много нехайно от твоя страна, Джонас – шеговито му се скара Абел, докато хвърляше револвера си на земята. – Толкова се беше залисал по гълъбчето, че въобще не ме усети. Разочарован съм. – Изтръска пепелта от цигарата си. – А и тази последна целувка – изцъка с език. – твърде мелодраматично. Но поне научих нещо ново за теб: зад стоманената ти обвивка се крие нежно сърце. Очарователно. – Хвърли догорелия фас върху гроба. – Сега сигурно се питаш, какво ще правя с теб? Дали ще ти резна гърлото? – Засмя се и потупа връхчето на носа му с показалец. – Не бой се, приятел. Не възнамерявам да те убивам. Твърде много ми хареса да танцувам с теб. Просто исках… – приведе се към лицето на Грейсън. – …да сме на чисто. Ти ме простреля, а сега аз – теб. Квит сме. И следващият път можем да започнем нов танц. – Докосна устните на Джонас. – Да-а, ще го чакам с нетърпение… – наведе се за целувка. – а сега си подремни…
    Покри устата на другия мъж със своята. Магията му остави Грейсън без дъх и мракът се спусна бързо над него, като падаща черна завеса. Изгуби съзнание. Когато се свести, след незнайно колко време, всяко мускулче по тялото му беше схванато. От гърлото му се изтръгна разтърсващ стон, който разпиля мъглата в съзнанието му. Джонас си пое дъх и мигом се подпря да седне. Огледа се – от Абел нямаше и следа. Изруга. Рамото му сякаш гореше. Стисна зъби до болка и сви пръсти в юмруци… Застина. След това опипа земята около себе си. Нямаше нищо.
    Медальонът с лика на Амилия бе изчезнал.