Кутията

Режисьор: Ричард Кели
В ролите: Камерън Диаз, Джеймс Марсдън, Франк Ланджела, Джилиън Джейкъбс


Автор: Вивиан

     Сценаристът/режисьор Ричард Кели ме кара да изпитвам противоречиви чувства почти всеки път, когато се сблъскам с негова продукция, и в случая Кутията не прави изключение. Позоваващ се на разказа Button, Button на Ричард Матисън (Аз съм легенда), както и на филмираната му версия в телевизионен вид, Кели доразтегля и доразвива концепцията и вмъква излишна доза религиозни алюзии в сценария.

     Именно сценарият и твърде зле подбраният каст (предимно съпружеската двойка Диаз/Марсдън) увреждат филм, който вероятно иначе би се получил при други обстоятелства (основното, от които – различен режисьор). Кутията започва действието си нейде през 70-те години, когато средностатистическо американско семейство, Норма и Артър (съответно Камерън Диаз и Джеймс Марсдън), получава чудновата и доста зловеща пратка – спретната кутия с огромен бутон за натискане. В случай, че някой от двамата натисне бутона, напълно непознат човек някъде по света ще умре, а те ще се сдобият със значителна сума пари. Това потенциално не би стояло като примамлива оферта за семейството, ако тъкмо в този момент те не са изпаднали във финансово неудобство... Прибавете към кутийката нелицеприятно полуобезобразен Франк Лангела, приел присърце уведомяването на семейството относно природата на кутията и кое как действа с целия процес, както и няколко злостно изглеждащи мутри във филма, чиято функция е предимно да се цъклят страховито срещу Диаз или Марсдън, и горе-долу ще придобиете добра представа за съдържанието на психологическия трилър на Кели.
     Описан вкратце, сюжетът звучи приемлив и дори достатъчно съспенс-зареден, но реализацията му на голям екран е незадоволителна и репликите ужасно често увисват. Може би дупките в литературната част не биха зеели тъй ожесточено, ако не беше прекомерно неподходящо избраната Камерън Диаз в ролята на Норма, която просто  трябва да спре да играе майка! Ама наистина! Марсдън е не толкова лош като игра, колкото по-скоро отегчен и отегчителен, а единственото адекватно актьорско изпълнение в Кутията можем да открием в лицето на сина на Норма и Артър, изигран от някакво ужасно красиво момченце.
     С лека ръка бих отписала филма като по-скоро "лош", ако той не съдържаше и някои твърде прилични и добри елементи. Прекрасната ноар-атмосфера, вкарана почти насилствено от Кели в Кутията, работи истински силно, гарнирана с леко параноидния подход при операторската работа, а монтажът е радващ с безупречността си.
     За съжаление, музиката не притежава необходимия заряд, за да породи някакво въздействие, а финалът на самия филм оставя зрителя с впечатление за леко нескопосана бърканица. Ако човек дръзне да изгледа Кутията втори път обаче, ще забележи, че филмът е причудливо държелив на няколко гледания, а и потенциално ще съумее да прозре творческите цели, които Кели вероятно си е поставил, когато е започнал работа по проекта. Лошото е, че първият сблъсък с точно тази продукция се преглъща трудно и не подтиква към по-нататъшни срещи с нея.

Оценка: 5.5/10