Пърси Джаксън и така нататък е един от онези злощастни филми-адаптации, които е много малко вероятно да допаднат на хората, които не са чели книгите, със сигурност ще бъдат мразени от поне половината им фенове и при голям късмет ще се харесат евентуално на другата половина. По някакво неясно стечение на обстоятелствата обаче аз спадам към тази съмнителна една четвърт, така че вместо лют хейт, ви очаква Обективно Ревю или каквото там минава за такова при мен. Историята с няколко думи. Младият Пърси Джаксън е доста нервен и разсеян тийн, играещ класическата роля на загубеняк-аутсайдер в нюйоркско училище. Един ден, при посещение в MET (разкошен музей, впрочем, и приятно безплатен, та препоръчвам горещо, ако някога посещавате Ню Йорк), учителката му по математика се превръща във Фурия и се опитва да го утрепе, най-добрият му приятел Гроувър се оказва сатир, назначен за негов пазител, а майка му бива пречукана от минотавър, докато се опитва да го завлече в някакъв лагер, забутан в горите около Лонг Айлънд. Тази плавна прелюдия води до разкритието, че Пърси е полу-бог – син на Олимпиеца Посейдон и един от стотици хлапета с подобен произход (макар и единствен в това поколение с толкова знатен баща), които се обучават във въпросния лагер. Защо разнообразни митологични чудовища се опитват да го убият? Защото Зевс е убеден, че Пърси му е откраднал Мълнията. И момъкът има две седмици да му я върне, или ще последва апокалиптична война между Гръмовержеца и баща му. Междувременно, като всеки тийн-герой, Пърси изобщо не го бъркат тия глупости, а потегля към царството на мъртвите, където Хадес държи майка му заложник с надеждата той да прибара Мълнията и да си го върне на братята си.
Проблемът на Пърси е, че е немарливо направен. Сценарият му следва хлабаво рамката на романа, но изпуска един куп важни моменти и променя няколко ключови други, с които не че чак си отрязва пътя за продължения, но го затруднява. За разлика от Хари Потър филмите (да, впрочем, забравих да те предупредя, че това сравнение ще изскача от всеки абзац), този не си прави труда да те запознае със света, като вместо това те хвърля заедно с бедния Пърси в мелето. И съответно зрителят е оставен да се чуди защо в горите около Ню Йорк има лагер, където тийнейджъри се опитват да се избият в древногръцка версия на "Capture the Flag", защо Олимп се намира над Емпайър Стейт Билдинг и защо, за бога, Розарио Доусън носи ТАЗИ ужасяваща рокля!!
...да, на последното и книгата не отговаря...
Както и да е. Поради нежеланието на сценария да развие като хората света си, хората, непрочели книгата, са оставени в състояние на леко раздразнено объркване. Немалка част от челите я пък с пълно основание биха се подразнили на сценарните глупости и ненужните промени на оригинала. Аз обаче спадам към древната китайска школа мистици, които, преодолели преградите на времето, пространството и съзнанието, са открили Едната Истина на Всемира, а именно – ако една адаптация следва духа на произведението и сюжетната му рамка, не е нужно да следва дословно събитията от оригинала! Съответно си допълвах информацията, която сценаристите не са счели за нужно да ми споделят, и се забавлявах доста добре с Пърси Джаксън.
Понеже при все явните си и неоспорими сценарни дефекти, това всъщност е един много приятен YA филм и нещо повече – той е уловил до съвършенство атмосферата на романа, дори да не следва историята му плътно. Основният и огромен плюс са актьорите. Докато Даниел Радклийф ни предлага Хари Потър, на когото аз поне изпитвам постоянното желание да счупя очилата, докато му се хиля гадно, Логан Лерман (Геймър) е по-готин Пърси дори от оригиналния, който вече е доста по-читав с леко нахалния си сарказъм от британското си аверче с мълнията на челото. Лерман съумява чудесно да балансира между саркастична нахаканост, стаена
агресия и ококорено объркване, с което печели симпатиите на зрителя от първия до последния кадър на филма. Брендан Джаксън (Тропическа мълния) пък, при все, че е Ненужната Негърска Промяна (what do you mean "you people"?!) в каста и всъщност няма нищо общо с първообраза си, пак е чудесен като сатира Гроувър и внася нишка цинична отраканост в туийни духа на филма. Най-спорният образ е този на Анабет – дъщерята на Атина. Александра Дадарио не прилича визуално на литературното си алтер-его, но по-странното е, че ролята й е като че ли смесена с тази на "Драко Малфой" героинята от романа – Кларис, дъщеря на Арес (напълно отсъстваща, со се татко си и цялата му сюжетна линия, от филма). Вместо да е интелигентна и с вкус към стратегията, Анабет на Дадарио е агресивна мадама, която никой в лагера не може да победи в двубой, и като цяло се проявява повече като амазонка (при все, че лъковете пък съвсем не са в домейна на Атина, но да не издребняваме), отколкото като стратег. При все това, ако се абстрахираме от несъответствията, във филма тази Анабет работи доста успешно и между нея и Пърси има достатъчно химия, за да се получава добър екип. Ако в младия каст има слабо попадение, то това е Джейк Ейбъл като Люк, но тя и ролята му е малка и тъпо развита, та вината не е особено негова вероятно.В бекграунда, също както е и при Потърите, са големите имена. Шон Бийн е сравнително безличен Зевс, а Пиърс Броснан е също толкова противен Хирон, колкото е противен като каквото и да е. Кевин МакКид (Рим) обаче е великолепен в ролята на Посейдон и в малкото сцени с негово участие определено успява да открадне вниманието на зрителя. Ума Търман е – лично мнение – в пъти по-готина Медуза от описаната в книгата, при все, че е тотална промяна на образа. Великолепният британец Стийв Куган е доста... странен Хадес, отново нямащ нищо общо с оригиналния образ (както и цялото му царство, което обаче е убийствено красиво направено във филма), но лично за мен работи доста добре. Розарио Доусън като Персефона си играе обичайната похотлива курветина, която играе по принцип, та там изненади няма, ако изключим кошмарната рокля. За сравнение не може да се говори, доколкото Персефона не присъства в първата книга.
На ниво динамика и ефекти Пърси Джаксън не предлага нищо отвяващо, но всички сцени с ефекти са си съвсем на ниво и радват. Финалната битка е малко невпечатляваща и три идеи по-кратка, отколкото е нужна, но предвид дължината на филма (плътни два часа куестене), може би не са можели да си позволят по-дълга. Не мога да не отбележа и колко по-радваща е цялата линия с Казино Лотус от версията си в книгата. Ако има нещо, което подчертано да ме радва в това отношение, то е, че докато Потър и компания вечно треперят пред всякаква форма на закон и авторитет, и от всяко нарушаване на правилата се прави егати и въпросът, Пърси, Анабет и Гроувър РИТАТ ЗАДНИЦИ и нанасят ТЕЖКИ ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ без изобщо да им мигне окото. Разбира се, филмът е идеално скроен за невръстни дечица, но нивото на агресия пак е многократно по-високо от това в Хари Потър филмите.В крайна сметка истината остава по средата. Пърси Джаксън и дългото заглавие е филм с подчертани проблеми – невпечатляваща (ако и грамотна) визия, недоизпипан сценарий, който сякаш е направен с идеята, че "така и така няма да докараме приходи като за продължение, се тая е как ще ги сучем", и свят, който е твърде слабо обяснен и твърде сходен с нашия (малкото сцени в лагера са напълно недостатъчни, за да изградят атмосферата на скрит магически свят, която лъха от Хогуортс да речем), за да грабне въображението.
Същевременно обаче филмът по някакъв начин съумява да улови перфектно духа на книгите, а при все, че са с пет години по-големи, отколкото трябва (което слава богу тук, за разлика от книгите на Роулинг, не е от съществено значение), тримата главни млади актьори са разкошно попадение, особено Логан Лерман, на когото стискам палци да грабне ролята на Питър Паркър в рестарта на Спайдър-мен, за която е просто съвършен. Така че, въпреки че не е на нивото на качествените Потъри, според мен Пърси Джаксън и Боговете на Олимп: Похитителят на мълнии (не очаквахте да го изпиша цялото до края на ревюто, нали? Няняняня!) си струва гледането и ако сте чели книгата и подходите непредубедено, вярвам, че по-скоро ще ви хареса. Ако не сте я чели, пак има шанс да ви допадне, ако и по-малък. А може и просто да я прочетете. Струва си.