герой – Травис Бикъл, както и очевидно идеята му за успешно сваляне на жени, като така спомогнал впоследствие Шофьор на такси да се превърне в един от малкото филми прожектирани неколкократно по време на съдебен процес; нещо, с което твърде малко класики могат да се похвалят. Благодарение на цялата суматоха в медиите и анализите на специалисти пък, Шофьор на такси се сдобил с ореола, красящ друго произведение, много любимо на Хинкли, както и на човекът, убил Джон Ленън, а и на доста други хора, занимаващи се с покушения над публични личности – романа на Селинджър Спасителят в ръжта. Смея да твърдя, че допирни точки между двете съществуват (въпреки че хората предпочитат да го сравняват с Престъпление и наказание), тъй като по доста подобен начин третират една от най-значимите теми в изкуството: самотен отчужден човек, намиращ се на ръба. Именно поради това, може да се смята, че Шофьор на такси е един от малкото филми, към които бихте изпитали дълбоко чувство на асоциация, съпричастност, разбиране. Може да не се случи при всяко гледане (ако го гледате повече от веднъж, макар че това е продукция, която най-вероятно ще имате желание да видите поне два пъти), но идеята, че филмът ви е близък и дръпва някаква вътрешна струна ще е осезаема и въпреки че изначално може да ви стресне – Травис е един от героите, в които най-малко човек може да очаква да се припознае, то е нещо нормално и естествено. Дълбокото чувство на самота и изолираност е нещо, което всеки от нас е изпитвал, независимо дали за години, месец, седмица, 15 минути. То е нещо универсално и изконно и това е, което спомага съдържанието на сценария на филма да не старее и да запазва емоционалния си заряд. Рано или късно всеки се е чувствал като Травис и е бил на крачка да; просто сме успявали да се преборим с това навреме.
Есенцията на Шофьор на такси е идеята да бъде разгледан като серии опити на главния герой да осъществи някакъв сорт контакт със средата, в която се намира, да се "свърже" със заобикалящото го общество, с града, който той нарича
"измет", с боклуците, които мрази и презира тъй вербално изразено, че ни кара да мислим, че се дължи просто на невъзможността му да бъде един от тях. Тези серии опити дават един доста наситен, незабравим, брилянтен портрет на вътрешния ад на човек, който вече няма за какво да се хване в живота си. Портретът е изваян така съвършен предимно заради съчетаването на трите основни таланта, служещи за градивни елементи на продукцията – актьорския талант на Робърт де Ниро, писателския на Пол Шрейдър и режисьорския на Мартин Скорсезе. Сценарият на Шрейдър (който към момента на продаването му вече е бил установено име в Холивуд) претендира да е доста личен, основан на собствения му период на отчуждение, самота и горчивина в Ню Йорк. До колко доза истина се съдържа в това не е напълно ясно (защото подобни техники все пак спомагат за промотирането на един филм), но едно е напълно очевидно – сценарият съдържа един от най-прекрасните, иконични антигерои, от чиято уста се сипят превъзходни реплики, цитирани до ден днешен; с две думи –постижението на Шрейдър е безспорно. Възприел формата на изследване на образа на ветерана от Виетнам – Травис Бикъл (Робърт де Ниро), сценарият превежда през съзнанието на болен човек, като си позволява нещо, което обожавам и което винаги съм смятала, че заслужава възхита: нито за миг зрителят не успява да улови какво точно е мнението на авторите и екипа на филма относно Травис. Нито за момент не става ясно дали от нас се очаква да го мразим, обичаме, да му съчувстваме или да се надяваме, че ще бъде унищожен. Сценарият така и не се ангажира с морално правилната позиция, която да размахва
пред зрителите по нравоучителен начин, а това е твърде трудно, гениално и вдъхновяващо, когато се срещне при социално-ангажиран филм. Накратко: пропагандата ни е спестена и можем да се наслаждаваме на художествените качества и истинските послания, закодирани във филма необезпокоявани. От първия момент, в който зърнете Травис, е очевидно, че той е ходеща тик-такаща бомба със закъснител. Самотник, страдащ от безсъние, прекарващ нощите си в шофиране на такси из най-съмнителните и мрачни квартали на Ню Йорк, Травис осъзнава, че е различен и това го изпълва с презрение и ненавист към "боклука" бродещ из улиците, които е убеден, че един ден ще бъдат измити от мръсотията. Ежедневието му бива променено от две срещи. Бетси (Сибил Шепърд), която работи за президентски кандидат Чарлс Палънтайн (Ленърд Харис) се запознава с Травис, който избързва да я постави на пиедестал, а тя на свой ред избързва да го намери за интересен и да се съгласи да я изведе на среща, която приключва катастрофално. След нея Травис се запознава с Айрис (Джоди Фостър) – 12-годишна проститутка, от чийто мърляв сводник Спорт (Харви Кайтъл) Травис решава, че трябва да я "спаси" (след провален опит за атентат на вече споменатия президентски кандидат). Целият този кръстоносен поход приключва с много кръв, но за края на филма ще си говорим малко по-надолу, тъй като той е твърде значим, за да бъде подминат с няколко думи.
Написан така, сценарият поставя изключителен акцент върху фигурата на Травис, който е буквално във всяка сцена. Ако със задачата се беше захванал някой друг, а не де Ниро, не съм убедена, че резултатът щеше да е на същото ниво, но
слава богу Дъстин Хофмън и Джеф Бриджес са отказали ролята. Де факто, Шофьор на такси е Робърт де Ниро, а също така е и продукцията превърнала Робърт де Ниро в просто "де Ниро", запечатвайки го като филмова легенда. Каквито и думи да се изприкажат за изпълнението му, те ще са твърде недостатъчни и оскъдни за работата му, така че тук просто ще кажа, че трябва да се види и ще се почувства; тръпки (от неистов кеф) ще пропълзят по гръбначния ви стълб, когато стигнете до момента с евъргрийн репликата (импровизирана от де Ниро, впрочем) "Are you talkin' to me?". Уникалността на Шофьор на такси, обаче, никога нямаше да бъде постигната ако не беше визията и ненадминатия подход на Скорсезе. Надграждайки напрежението по бавен, но осезаем начин, Скорсезе създава единствен по рода си психо филм – такъв, в който протагонистът се явява безкомпромисен психар, който е дотолкова обречен, че извиква съчувствие, а антагонистът като че ли е самият Ню Йорк с цялата кондензирана, мизерна, сивкава, мръсна, неонова енергия, с която притиска Травис ежедневно. Представен от Скорсезе, Ню Йорк е буквално ад на земята, годен да смачка всичко човешко и да изтрие нормалността от лицето на обществото. Застрашителната визия на мегаполиса е доставена и благодарение на удивителния оператор Майкъл Чапмън, който влага експресионистични, мрачни цветове, създаващи доста тягостно усещане за вечно дебнеща опасност. Тези цветове също така си кореспондират доста добре със символа на водата, налаган в множество сцени от Скорсезе; вода под формата на пара, мъгла, дъжд, онази вода, която се очаква да прочисти улиците на града. Други много удачни визуални решения използвани за внушение са позиционирането на де Ниро сам в кадър; тоест, когато камерата се спира на Травис, тя рядко обхваща друг образ. По такъв начин не само Травис ни казва постоянно, че е сам (посредством гласа зад кадър), но и ни бива директно демонстрирано, че той буквално е изолиран.
Спирайки се върху любими сцени, веднага се сещам за онази, в която Травис звъни по телефона на Бетси след катастрофално завършилата среща. Тя придава по твърде точен, пестелив начин празнотата в живота на Травис и е една от най-наситените в емоционално отношение, като привидно дори не се опитва да е такава. Сцените, които са най-
любопитни, обаче, си остават онези, формиращи края. Отхвърлен двукратно, Травис наистина осъществява планираното "спасение" на Айрис, окъпано в изключително кърваво клане, което дори по днешни стандарти си е внушително и стряскащо. След клането, Травис се опитва да се самоубие, но го спасява липсата на куршуми в оръжието му и той сяда спокойно в стаята на Айрис. Полицията пристига на местопрестъплението и той опира пръст в слепоочието си, "изстрелвайки" три въображаеми куршума. И тук е мястото, където филмът се превръща в любопитен от дискусионна гледна точка; тук нещата вземат рязък завой и разделят публиката на две отделни групи. Първата разглежда края по по-конвенционален начин, зареден с доза ирония, докато втората се стреми да търси под вола теле. За края си сценаристът Шрейдър твърди: "Смятам, че краят е тематично съвършен и поетично удовлетворителен". А аз смятам, че каквото и да решите за себе си, то е също толкова валидно и "вярно" като възприятие, колкото и мнението на противоположната група, а това бележи Шофьор на такси като онези специални филми, които не толкова изискват зрителски прочит, колкото те "четат" зрителя. По своята същност финалът е израз на вероятно една от най-любимите и почти вечно присъстващи теми във филмите на Скорсезе, а именно основната християнска тема за опрощението. Филмът директно кара зрителя да свери чувството си и готовността си за прощаване. Липсата на каквито и да е грешни ходове при създаването на Шофьор на такси го е направило в един от най-култовите и най-значими американски филми на всички времена. Филм, без който нямаше да имаме Глутница кучета, Боен клуб, Убийци по рождение, Диво сърце.
Оценка: 10/10