Пандора не съществува. Ама наистина и никъде. Не в Нова Зеландия, не по поречието на Амазонка, никъде в Южна Америка и никъде в Азия. Пандора съществува само в умовете на титаничния екип, събран под знамето на Камерън и вече – в сърцата на зрителите.
Преди да гледам филма, съзнателно се носех по повърхността на океана от хайп и технически детайли около филма – нищо не разбирам от тия неща. Но ето един простичък факт: цялата природа на екрана пред вас – огромните количества флора и фауна – е изкуствено създадена. Не е трудно човек да го разбере, когато срещу него се носи шесткрако пантероподобно създание с размерите на три кадилака, качени един върху друг, или когато пред него засвети флуоресцентно най-красивата гора, която е виждал някога. Но самата мисъл! Каква амбиция! Какъв успех!
Парализираният пехотинец Джейк Съли (Сам Уъртингтън) има съмнителния късмет да е брат-близнак на един от малкото земни учени, подготвени за работа в условията на крайно враждебната, ала обитаема Пандора. Брат му умира преди да замине, но за щастие той и Джейк споделят идентично ДНК. А това е важно, понеже работата на починалия учен е да "управлява" аватар – отгледано в човешки лаборатории тяло на представител на разумната местна раса На'ви с щипка
човешки генетичен материал, за да бъде възможно трансферирането на съзнание между оператора и аватара. Когато процесът приключи, си имаме триметрови, опашати и сини копия на Джейк и ръководителката на проекта "Аватар", д-р Грейс Огъстайн (Сигорни Уийвър) (първият е донякъде хубавеляк, а Уийвър прилича на изправена на задни лапи котка...). А, да, и на някакъв полустатист-колега на Огъстайн, който отлично изигра ходещ декор с няколко реплики. Изключителното само по себе си научно постижение обаче се губи в сянката на целите, които човечеството преследва на Пандора – учените-аватари са не много повече от импотентни мисионери на фона на бойните флотилии, вдигнали дамоклев меч над главите на На'ви. Причината? Безумно скъпият минерал необтаний (недостижимий), чието име е безкомпромисна и директна подигравка с вечните и неуспешни амбиции на "цивилизацията" да си спечели малко време чрез поредното завоевание, плащайки за това си "право" с реки от чужда кръв. Не по-малко безкомпромисна подигравка са и "лошите":
Паркър Селфридж (Джовани Рибизи) е невротичен, избухлив, самоволно ослепил се за това, което се прави на Пандора (в една от сцените с него, д-р Огъстайн му дава доста точно научно обяснение защо операцията на Пандора е една голяма свинщина. Неувереният му, но за сметка на това гръмогласен отговор е (цитирам по памет): "Ти кво си пушила, ма?!"). Опитът му да се оперира от съвест обаче не е съвсем успешен и на няколко пъти вината изплува за кратко в погледа му.
Полковник Майлс Куорич (Стивън Ланг) е огромно франкенщайново чудовище от всички противни военни хора-валяци, които сме гледали в киното, начело с полковник Бил Килгор от Апокалипсис сега. И наистина – кажи-речи всяка реплика на този човек-машина (в повече от един смисъл на думата) е като подадена на конвейер вариация на "Обичам миризмата на напалм сутрин!"
Едно от малкото зъбчати колелета, непасващи в теранската военна машина, е Труди Чакон (Мишел Родригез), пилот на "скорпион" (някакъв сорт самолетохеликоптер), която е един от малкото човеци, достатъчно разумни, за да усетят какво трябва да се стори.
Съли и д-р Огъстайн са част от разузнавачески екип аватари, които – след провала на мисионерските усилия на учените – трябва да намерят мирен начин да "преместят" на'вийското племе Оматикая от древния им дом, защото под него е едно от най-големите находища на необтаний на Пандора. Отначало Съли, верен на пехотинските си корени, сключва сделка с Куорич да извършва и тактическо разузнаване за евентуална атака над Дървото-майка (да, древният дом на Оматикая е дърво, пред което това на Галадриел в Лотлориен би развило цял вагон фалически комплекси). Все тъй верен на пехотинските си корени, Съли нахлува в извънземните джунгли като военен крайцер в стъкларски магазин и скоропостижно бива подгонен от гореспоменатата шесткрака квазипантера, при което губи контакт с останалите аватари, но пък в нощ, изпълнена с преследващи го хищници, се среща с Нейтири (Зоуи Салдана), принцесата на Оматикая, която го отвежда при племето си.
Нейтири е най-прелестното и живо творение на компютърните ефекти на всички времена. Джаксъновият Ам-гъл е безспорно също някъде там, но карикатурната му същност и контрастът с останалите герои го поставя под Нейтири, която успява да излъчи целия спектър човешки емоции по начин, който не оставя съмнение, че тя не е човек. От леко хищната игрива усмивка, през яростното изсъскване, когато е гневна, до оголена, плашеща скръб, та чак отвъд до реално осезаем сексапил (!). На лицето на Нейтири всяка емоция е по-силна, по-явна, отколкото на човешкото, и това е удивително. Още по-удивително е, че тя блести сред каст от десетки други На'ви, които са не по-малко прелестни, страховити и въздействащо нечовешки. В края на дългите им плитки се намират снопчета нерви, чрез които На'ви осъществяват контакт на неврологично ниво с кое да е живо създание на Пандора, опитомяват "конете" си и
величествените си летящи зверове. Прегръщането на дървета (и животни) този път не цели просто да ни умили – то е практическа необходимост.От момента, в който Джейк се набутва сред местното население, ни е е ясно какво ще се случи. Знаем за историята на Покахонтас, знаем какво се случва в Танцуващия с вълци, в Последния самурай и в още куп подобни филми. Единението с природата и съществуването в съвършена ацивилизационна невинност обаче тук са показани по незабравим начин, което напълно компенсира елементарността на политико-социалното послание на филма.
Абсурдното име на тъй ценния (незнайно защо) минерал, липсата на каквато и да било информация за състоянието на Земята, освен че в общи линии умира, отсъствието на каквито и да било детайли относно икономическите процеси, свързани с тоя минерал (и дали те са "оправдани", или не), почти пълната идеализация на На'ви (истинските "девствени" цивилизации не са били чак толкова съвършени, при все, че тук има добра причина – гушави дървета и прочие...) – всичко това, без да сме гледали филма, принизява концепцията на Аватар до тази на Огън в дълбините със Стивън Сегал. Докато не видиш – усетиш – полета с икрам и не видиш нощните гори на Пандора. Или видиш небето, изпълнено от гигантския ефирен полукръг на синия газов гигант, чийто сателит е Пандора.
Тъй че посланието на филма се свежда до следното (не понасям думичката "послание", но все пак):
You don't destroy nature, because it's politically incorrect in any of a million ways. You don't destroy it BECAUSE IT'S FUCKING GLORIOUS and you're a part of it, you skxawng!