Колелото на времето явно отказва да умре преди историята да е разказана докрай. Както повечето от вас вероятно знаят, създателят на поредицата Робърт Джордан почина през 2007 и остави сагата недовършена. Разбира се, когато става въпрос за много пари, опцията за изоставяне на култовия франчайз едва ли е била разгледана особено сериозно от наследниците и издателите му, особено като се има предвид, че човекът изрично бил пожелал някой да довърши работата му като използва обширните бележки, оставени за тази цел.Този някой се казва Брандън Сандерсън. Лично аз нито го бях чувал, когато научих, че ще поема щафетата, нито пък бях чел и ред, написан от него, преди дванадесети том да ми попадне в ръчичките. Споменавам тази подробност, за да е ясно, че нямах никакви особени очаквания от книгата – нито положителни, нито отрицателни. За щастие Сандерсън се е справил чудесно – не искам да гадая доколко това се е случило защото RJ най-накрая е осъзнал, че не може да протака повече, и е оставил бележки без така дразнещите дузини от безумно скучни третостепенни сюжетни линии, или защото Сандерсън просто си разбира от работата, но поне за мен резултатът е най-добрата книга от поредицата от шеста насам. С чиста съвест мога да простя разцепването на "последния" том от Колелото на три части.
Основната история вече е до болка позната на феновете – Ранд се мъчи да обедини народите преди Последната Битка, Егвийн пък с пот на челото и белези от чехъл по задника се бъхти да помири двете фракции в бялата кула. Мат и Перин пътешестват със скоростта на охлюви, защото главният сюжет май нещо няма много нужда от тях за момента. Да, и на мен не ми звучеше много вълнуващо, но 766 страници по-късно можех с чиста съвест да кажа, че поредицата се е възродила – като феникс. Или като Прероденият Дракон, ако щете.
Плюсове:
+ Изумително (особено за ниските стандарти на поредицата) развитие на Ранд. За пръв път аз поне успях да "вляза в главата му", да разбера наистина мотивацията му, да го мразя на моменти и да ми е жал за него в други сцени. От персонаж, който просто влачи сюжета на гърба си, Ранд ал-Тор се превръща в наистина пълнокръвен образ, който аха-аха да стане и антигерой. И всичко това без усещането, че прави каквото и да е, защото чавка му е изпила акъла или защото Боби Джордан трябва да си върже сюжета – нещо, което беше повече от нормално за предишните томове.
+ Егвийн започна да използва мозъка си. Да, знам, че това може да шокира доста хора и идва малко като гръм от ясно небе, но е факт.
+ Подобаващо мрачна атмосфера. Знаците, че Тармон Гайдон идва, тук не са просто удобен начин за запълване на страници, а са наистина злокобни и на място.
+ Както вече стана дума, второ- и третостепенните сюжетни линии са намалени до санитарния минимум, с някои забележими изключения, на които ще обърна внимание при минусите.
+ Почти пълна липса на предълги празнословни описания на вече многократно описани обекти като Бялата Кула или главните герои. Да, в началото на книгата си има леки рекап елементи – примерно героят X вижда героя Y и следва един кратък пасаж с цел припомняне кой е Y и за какво се бори. Но ако не сте болни фенове на поредицата, това си е повече
улеснение отколкото пречка, защото за разлика от да речем Малазанската книга на мъртвите тук липсва така полезният списък с героите. Вярно, че по този начин се спестяват сигурно 20 страници, но пък вече и най-големите фенове не могат да запомнят и половината назовани по име герои, нали...+ Героите най-накрая взеха да се държат като големи хора, а не като разглезени дечица-идиотчета. Това е огромно подобрение спрямо предишните томове, особено последните два, и като цяло огромно облекчение за читателите – друго си е да прочете човек книгата, без десетки пъти да му иде да напсува малоумните персонажи. Но ако сте се затъжили за кретении, все още може да разчитате на птичия акъл на средностатистическата Айез Седай, така че спокойно, има за всекиго по нещо.
+ Тъмният взе да показва признаци на хитроумие. Да си призная, бях шокиран. Мислех, че главният лошковец е с интелекта на овца с Алцхаймер, а каква стана тя – изведнъж пробва наистина хитър план! Също така получаваме известни обяснения защо точно Отстъпниците са толкова неефективни.
+ Като стана дума за Отстъпниците, има доста сблъсъци с тях, че и някои си го отнасят здраво, както си му е редът.
+ Макар че лично за мен акцентът в книгата пада на развитието на героите, това далеч не значи, че не се случват много и важни неща. Случват се и още как.
+ Стилът на Сандерсън не е имитация на този на Джордан, това го казва самият той в предговора. По-директен е, по-суров, ако мога така да се изразя. Това може да си го броите и за минус, ако смятате, че строгото придържане към предишния стил е жизненоважно за запазване духа на поредицата. За протокола – не искам да обиждам мъртвите, но няма да си кривя душата – според мен Сандерсън е докарал духа на Колелото много по-добре от последните три-четири опита на Джордан, изключая Нова Пролет.
+ Сеанчанците все още са пичове, голяма заплаха и неизвестна величина, напук на усилията на Семирага, Ранд и кой ли още не.
+ Главите с Мат са пълни с качествен хумор...