Може би греша (и честно казано по-скоро ще се радвам, ако е така), но имам усещането, че Тарантино бавно започва да се превръща в същия вид напълно еднотипов и дълбоко култов режисьор, какъвто стана през последните години Тим Бъртън – човек, който прави един и същи филм с различни дрешки, но с напълно еднакви идеи и похвати отдолу (а в случая с Бъртън – и актьори).Започвам по този средно тенденциозен начин не защото планирам да хейтя по филма (кълна се, че се размазах от кеф, докато го гледах), а тъй като Гадни копилета ме остави с едно такова усещане за непълноценност – сякаш не просто вече съм го гледал преди, но и по някаква причина тогава ми е харесал повече.
Историята е типичен Тарантиновски абсурдизъм – група евреи, събрани от правителството на САЩ, са пратени в окупирана от нацистите Франция, където да всяват страх и ужас. Тези "Гадни копилета" са най-побърканата пасмина психопати, която бедният Ханс е виждал, и ги
води кръвожаден южняшки селтак на име Алдо Рейн (Брад Пит), който освен с обратната си захапка (инспирирана от облика на самия Тарантино), плаши и с огромния си ловджийски нож, с който има навика да дълбае свастики в челата на нацистите, които не убива. В паралелна сюжетна линия ставаме свидетели на убийството на цяло еврейско семейство от гениалния нацистки полковник Ханс Ланда (Кристоф Валц). Оцелява само дъщерята Шошана (Мелани Лорен), която години по-късно се оказва въвлечена във върхушката на нацисткия елит.
Изненадващото в случая е, че Копилетата почти не участват във филма. Той е разделен на пет сегмента, всеки от които завършва с някаква форма на брутално насилие. Историята подскача от една линия на друга и всъщност не можеш да прецениш какво точно се опитва да ти разкаже Гадни копилета, докато не достигнеш до абсурдния и напълно скаран с всякакви представи за историческа достоверност финал.
Всичко, което може да се очаква от произведение на Тарантино, си е на мястото - брилянтната режисура, феноменалната актьорска игра (Пит е абсолютна нинджа, а Валц буквално изнася лентата), но при все това нещо не
работи съвсем както трябва. На първо място, Гадни копилета е неприятно и неочаквано предвидим. Филмът едва ли не ти бута в лицето моментите, в които си казваш "напълно нелепо е да се случи това, но тъй като става дума за този режисьор, явно ще стане". И то става. Винаги.Другият проблем е в самата есенция на цялостното творчество на Тарантино. Съзнавам, че тук вече опираме до доста лични пристрастия и се отклоняваме от погледа върху филма като средство за забавление. Става въпрос за пълното незачитане на човешкия живот, което лъха от Гадни копилета. Лентата крещи "Вижте колко не ми пука кви зверства мога да си причиня на героите, ей така, за кеф" и те оставя с усещането, че режисьорът й е гениален десетгодишен, който си е направил идеалната играчка и сега я блъска в стената, за да види накъде ще се разлетят парчетата. И тази показна аморалност започва да дотежава все повече с всеки следващ филм на Тарантино.
Или пък не почва – в крайна сметка вкусове всякакви, разбирания също. Да не си кривим душата – Гадни копилета е майсторски филм напълно в духа на предшествениците си и обречен на култова класичност. Куентин Тарантино го направи отново, за добро или лошо. И гледането си заслужава, независимо от негативите.