Произведението на известния режисьор на музикални видеоклипове Марк Уеб има за цел по приятен и много музикален начин да разкаже историята на една връзка, в която момче се влюбва в момиче, което не е напълно сигурно, че истинска любов съществува. Момчето, Том, се играе от перфектния Джоузеф Гордън-Левит, а момичето, Съмър – от сладката Зоуи Дешанел. На практика причините, поради които филмът работи толкова идеално са три – много добрите режисьорски попадения на Уеб (най-вече доста разкошен монтаж), възхитителната химия между Левит и Дешанел и саундтрака.
Сценарият изобилства от остроумни размени на реплики и закачки, но ръка за ръка с тях присъства и значително количество гийки романтика, която често граничи със сантименталност. Отчасти подобна комбинация има потенциала да е катастрофална, но авторите са напипали дозировката и са я инжектирали във вероятно един от любимите ми сценарии за годината.
Сценарият обаче би бил просто много добър, а не отличен, ако не беше поднасянето му от Уеб. Идеята за
представянето на 500-те дни на връзката между Том и Съмър в нехронологична форма не е нестандартна, но е рядко използвана в подобен сорт филми, а още по-рядко се случва въпросната липса на хронология да води след себе си много причудлива и осезаема градация с развръзка. Другата огромна заслуга на Уеб за съвършенството на 500 дни се корени в присъствието на Лос Анжелес почти като действащо лице във филма. Интелектуалните романтични комедии почти винаги са имали за място на действието Ню Йорк, тъй като той просто е по-...интелектуален от Ел Ей. Но Ел Ей на Уеб е на светлинни години от града, който обикновено сме свикнали да ни показват, и от имиджа, който самия град проектира в медийното пространство. Този, по-различният Ел Ей, всъщност е градът, който получавате, ако сте живели там достатъчно дълго и сте го обикнали; това на практика е сърцето и душата на мегаполиса зад фалшивостта, демонстрирана от опаковката му.
Основната сила откъм актьорска игра в 500 дни е демонстрирана предимно от Гордън-Левит, който доказва с това си изпълнение, че на практика може всичко. Емоционалната нюансираност на изпълнението му гарантира, че бъдещето му в актьорската професия ще бъде подпечатано с успех. Като неизлечимия романтик Том, Левит успява да разсмее без да пристъпва в графата на фарса, да разплаче без да насилва към съжаление, да провокира екзистенциални размишления без патос. Чудесно допълване към него се явява Дешанел, в поредната роля, която изисква от нея да бъде себе си, но личността й е така фриволно сладка, а химията между нея и Левит толкова наситена, че човек не може да си представи Съмър изиграна от друга актриса.Усещането за индивидуалност в продукцията е значително подсилено от саундтрак, който ще провокира у вас закупуването си с излизането от киносалона (или даунлоудването му, евентуално), и от... гардероба на Съмър. Колкото и странно да звучи, подборът на дрехите й прави впечатление и е нещо, което ще остане с вас в седмиците след изглеждането на 500 дни и то не заради някаква особена бляскавост на дрехите, а по-скоро заради духа и съдържателността, скрити в тях. Те са неразривна част от образа на Съмър и есенциално блокче от идеологичната стилова схема на продукцията.
500 дни със Съмър не е гениален филм, а също не може да се нарече и "шедьовър". Развръзката му не би се харесала на всекиго, а не съм истински убедена и че подобен сорт на изказ е за широк кръг зрители. Случи се така, че хората, работили в екипа му, сякаш са били на моята вълна и признавам, че ревюто ми е съвсем леко субективно оцветено. Това, за което мога да гарантирам, обаче е, че 500 дни е доста модерно звучащ, интелигентен филм в традицията на Уди Алън и Джеймс Л. Брукс и успява да е различна романтична (или по-скоро анти-романтична) комедия, предлагаща кофи много добро, пърхащо настроение, стига да й дадете шанс.