по-скоро отидох с негативно очакване, което се дължеше на набор факти. Обожавам Майкъл Мен; за мен той е един от рядко страхотните режисьори, който може с лекота да бъде идеален творец и все пак да не забравя, че служи и на масовата публика. Харесва ми как е сивкаво сдържан и пестелив доста често, както и че рядко прибягва до захарност в изказ и сцени. Лошото е, че човекът притежава кофти тенденцията помежду страхотните си филми да спуска по един дълбоко разочароващ такъв. Предпоследната му продукция, Маями Вайс, беше дълбока, дълбока дупка, която при все чудесния стил и няколкото превъзходни сцени ме накара да се замисля дали потенциално не трябва коренно да преосмисля мнението си за Мен. Друг плашещ аспект се съдържаше в простичкия факт, че Обществени врагове е планиран да наподобява доста на Жега, който помоему е един от най-добре изпипаните филми на 90-те и идеята да му се прави префасониране, при все в ретро вид, е леко… неразумна. Третият ужасяващ лъч беше скрит в сценария на Враговете, който бях изчела преди около година (поне работния му вид) и той беше покъртително банален и грозно клиширан.Сценарият като такъв не е оправен главоломно. По-скоро от него са премахнати части, които твърде преидеализираха образа на Джон Дилинджър (Джони Деп), както и някои от исторически важните моменти,
свързани с Депресията в САЩ през 30-те. Това го е трансформирало в ясен, концентриран разказ със стабилен наратив, който не казва нищо ново, но знае какво иска да разкаже, което пък винаги е огромен плюс. Именно този добър фокус върху знаенето какво и как да бъде разказано е нещото, което ме спечели мигновено. Годината е 1933 и в САЩ цари пълен хаос, породен от Голямата депресия. Група престъпници, водени от Джон Дилинджър, безчинстват, ограбвайки банки, докато ФБР агентът Мелвин Първис (Крисчън Бейл) е плътно по петите им, залавяйки (или очиствайки) ги един по един.Обществени врагове не е един от онези филми, които мога страстно да заобичам (такива птици рядко се пръкват и без това), а е по-скоро в сферата на чудесните продукции, които ме карат да се възхитя по естетически начин. Истината е, че аз съм сравнително праволинеен човек, когато се отнася до представяне на редно/нередно в художествената литература и киното и рядко гангстерски филм успява да ме хване на къси, тъй че да се чувствам съпричастна и развълнувана относно съдбата на големия лош гангстер, който в крайна сметка се оказва някакъв сладък пич. Твърде рядко ми влизат такива неща. Обществени врагове ме спечелва с това, че въпросното иконизиране на Дилинджър се случва извънредно заобиколно и не се акцентира толкова върху него. Макар той да е централната фигура, около която действието се върти, основната идея на сценария е да разкаже нормална екшън история, а не да претвори сантиментално мегаломанска биография.
Причината, поради която Обществени врагове работи, е режисурата. Някои от най-добре пресметнатите и интересни сцени (заслуга, дължаща се и на разкошния оператор – Данте Спиноти, снабден с разкошна филмография), които могат да се видят на голям екран това лято, принадлежат на този филм, като потенциално някои от тях могат да еволюират по-късно и в класики (първият подобен пример ми хрумва относно сцената, в
която Дилинджър се намира в киносалон, в който прожектират снимката му като топ издирвания престъпник). Мен знае отлично как да не губи контрол над дирижираната от него продукция и нито за секунда не успява да изпусне темпото, превеждайки зрителите през няколко обира, преследвания и дуела на волята, ескалиращи в свръх-разкошната кулминация.Всичко това не би трябвало да е изненада за хора, запознати с предишната му работа (Съучастникът, Жега, Вътрешен човек), изненадата във Враговете идва от друго място – Джони Деп. Очаквах от Деп да прибегне до естествения си чар и харизма в изобразяването на Дилинджър и да се плъзне по повърхността на образа му, отдавайки си на маниерничене. Стъписана се оказах, когато изпълнението му се оказа съблечено от претенции, зряло, съсредоточено, хладно, на моменти дори безкомпромисно. Вместо да проектира романтичност в стил рок-звезда, той избира да покаже, че Дилинджър фактически е престъпник, който на моменти се държи пренебрежително, калташки, дори злостно, ако се наложи. Ведно с някои добри качества, в характера му присъстват и изконно лошите, които няма да го направят твърде симпатичен. С тази си роля Джони Деп наистина напомня какъв калибър актьор е.
Останалите изпълнения са любопитни и силни, като тези на Марион Котиярд като любимата на Дилинджър –
Били Фрешет, която истински блести в една въпросна сцена, в която е разпитвана в полицейския участък; Крисчън Бейл, който е редовното си аз, но тук изважда от себе си завидно приличен южняшки акцент и има удивителна сцена с Деп; и Стивън Греъм в ролята на доста опасния гангстер Baby Face Nelson. Редом до тях се пръкват много и все познати физиономии, които допринасят качествено за усещането, че Врагове е ансамблов филм, в който зад ролята и присъствието на всеки е помислено много.
В техническо отношение Врагове е възхитителен и доставя огромна наслада с гледането си. Освен вече споменатата операторска работа, костюмите и декорите са приказни и създават осезаемо усещане за автентичност и плътност. Единственото разочароващо нещо е музиката на Елиът Голдентал, която някак си минава покрай същината на сцените и е твърде лишена от индивидуалност.
Ходенето на Обществени врагове се препоръчва само на хора, чиято нагласа не е, че това ще е един от онези филми, в които ще се изживее мелодраматичен катарзис с главно "К". Този подход би довел до масивно разочарование. Занасянето към киносалона трябва да стане в присъствието на идеята, че ще изгледат продукция, която е хладна, сивкава, сдържана, почти хирургически контролирана и трезва. И доста кефеща.