по своята същност" и те смятали, че така ще си подсигурят две поредни лета най-големите блокбастъри в САЩ. Въпросното изказване го сметнах още миналата година за неадекватно и твърде пресилено, предимно защото при все мрачнотията, лъхаща от промо материалите на Потър, режисьорът Йейтс е твърде далеч от Кристофър Нолън. Не ме разбирайте погрешно, Нечистокръвният принц е добро забавление и прилично убиване на 2 часа и половина в летните жеги, съдържащо някои истински яки, кефо-извличащи сцени. Лошото е, че Принцът като цяло е маркиран от конвенционалност, прилежност, скованост и забравимост.На мен лично идеята да положа основната вина вместо върху режисьора, върху Дж. К
. Роулинг, този път ми допада. Може да се каже, че съм фен на поредицата в книжния й вид, а може също така да се каже, че изпитвам добра доза уважение и разбиране към Роулинг, но смятам, че за един автор е непростимо да постъпи с произведението (и феновете си) по начина, по който постъпва тя. А именно, пренебрегвайки факта, че щом поредицата вече е закупена от филмово студио, то тя ще трябва да се огъне и пречупи по начин, който да я напасне към нов медиум, което пък от своя страна ще означава, че човекът, който коли и беси, вече няма да е авторът, а режисьорът. На Роулинг това дълбоко не й се понрави с Куарон, който режисира третия Потър (който се пада най-добрият и най-гледаемият от всички досега), тъй като двамата имаха значително количество разногласия, и оттам-нататък тя предпочете да се занимава с режисьори, чиято визия и характер подлежат на добро манипулиране от нейна страна, като по този начин задочно да дърпа юздитена продукциите. Осъзнавам авторовата привързаност към материала, но режисьор като 
Йейтс само и единствено вреди на заряда, закодиран във франчайза.Бидейки предимно телевизионен режисьор, на Йейтс му липсват размах и собствена идейност; той просто все още не е готов за калибъра продукция, която Потър филмите са. Вече го доказа с Орденът на Феникса и в Нечистокръвният принц е все така сляпо отдаден на литературния материал, без да се възползва от влагането на разчупване там, където то е необходимо, защото това все пак е приказен филм. Хубавото в случая е, че за разлика от Орденът, в Принцът има няколко ужасно ефективни сцени, които са се получили в голяма степен предимно поради стратегическото им присъствие в самата книга и поради доста идеалния технически екип, начело с великолепния Бруно Делбонел, чиято операторска работа заслужава поредната му номинация за Оскар. Ужасно превъзходна и възхитителна атмосфера (нека благодарим и на художника-сценограф!) лъсва в отделни епизоди от Принца, но тя остава
бързо погълната от плявата, която блика от продукцията като цяло.С радост може да се отбележи, че актьорските проявления на основните хлапета (те всъщност май вече не трябва да бъдат наричани хлапета, а по-скоро... млади актьори?) са се подобрили видимо, а Радклиф успява да демонстрира дори някакви зачатъци на диапазон (може би играта му на Бродуейска сцена все пак е оказала някакво влияние). Цялата сюрия известни имена прави същото, както в предходните филми – мотае се и си показва физиономията, когато е нужно, без да прави кой знае какво впечатление. И тук вече се корени един от допълнителните значителни проблеми, развалящи Принца. Докато в първите няколко части второстепенните герои наистина служеха предимно за катализатор на действието, то в последните части от поредицата Роулинг се беше старала да вложи някаква многопластовост в тях, която напълно се губи във филмовия им израз. Факт е, че не може да бъде сложено ВСИЧКО от съответната Потър-част, но за мен едно запазване на иносказателност на нечии действия е далеч по-важно, отколкото да видя за не-знам-кой-пореден път куидич мач или да чакам 6 минути Потър да си получи целувката.
Като цяло Нечистокръвният принц прави впечатление на леко избързан, задъхан филм, който се е постарал да излезе нещо повече от предшественика си и частично успява да е такова нещо. Гадното е, че той би могъл да е нещо далеч по-внушително и въздействащо от крайния, доста забравим резултат.