смущава, докато се вихря сред читателско-зрителските реалии. Не е вече нито модерно, нито оригинално да се говори как хората са спрели да четат стойностни книги (че и книги въобще), как не гледат сериозно кино и изобщо колко никой няма интерес към нищо. Това е стар проблем. Наболял, но познат.Доколко обаче ние, като читатели и зрители, сме в състояние да възприемем сериозните, пък и не чак толкова сериозни книги, филми и сериали, които ни се предлагат? Или с две думи – умеем ли да четем и гледаме?
Ще си кажете "естествено, имам работещи очни нерви и познавам буквите", но очевидно щом съм седнал да пиша претенциозна критическа статия, имам нещо повече наум. Тук ще разгледам няколко неща, които през последните месеци ми се оформят като конкретни проблеми на съвременния потребител на литература и филмово изкуство. Предварително правя няколко уговорки:
1. Говоря само за литература, филми и сериали не защото само там виждам проблеми, а защото само от тях разбирам малко повече от... ъм... никак.
2. Да, инспирирал съм се от конкретни хора за конкретни проблеми, които описвам тук. Надявам се, че с времето и много терапия ще ми простят, пък от своя страна ще гледам да съм културен и свестен.
3. Целта на този материал не е толкова назидателна, колкото мрънкаща. Дори на моменти да изглежда сякаш поучавам или давам акъл, знайте, че нямам подобни претенции.
Чета за забавление, не ме закачай!
Това е най-малкият и същевременно най-голям проблем, за който ще отворя дума в този материал, и съответно ще му обърна най-малко внимание (да, знам, това ме прави готин, различен и желан). Нека бъдем честни – четенето на книги е по-трудоемко и времеотнемащо занимание от всяко друго развлекателно забавление. Комикси, игри, филми, сериали – всичко това е по-лесно, по-бързо и изисква много по-малко въображение от страна на консуматора. Защо тогава, пита се, ми е да чета една книга само за кеф? О, не споря, че понякога дори най-ревностният читател има нужда от безмозъчна дъвка, или дори мозъчна дъвка, нещо леко, което не ангажира твърде много сиво вещество. Но ако ще четем без претенции, без желание да развиваме нещо в себе си – морал, духовност, психология, култура, познание или дори просто умението си да виждаме градивните частици на писането – защо изобщо си даваме зор? Литературата е нещо невъобразимо сложно. Няма да правя снобарски аналогии с други изкуства, но мамка й – доста е сложна! Да напишеш една добра история е нещо неизмеримо по-многостранно и трудно като процес, отколкото повечето хора си представят. С две думи – литературата е не просто полет на въображението, но и наука. Занаят. Професия. А всяка наука, всяка професия може да бъде оценена най-добре, когато разбираш поне малко от нея.
Когато си активен читател. Участвал съм в разни спорове по тази тема. Какво представлява активният читател? Това е читателят, който не чете просто за да му върви някакъв писмен филм пред погледа, а който се опитва да прониква по-дълбоко в произведението. Който може би се интересува от подтекста на книгата, който евентуално търси символиката в нея. Или пък съпътстващи написването фактори като личността на автора, течението, към което спада, епохата, в която е написана. Може би се вълнува как ефектът Х или емоцията У са постигнати чисто технически. Не за да анализира сухарски, а просто защото иска да е в състояние да ги отличи и другаде. Защото иска да е не просто пасивен приемник, а участник в творческия процес. Това не е Формула-за-Правилно-Четене, не е дори Препоръка. Всеки сам решава как да чете, всеки сам решава колко да се задълбочи. Не всяко произведение предполага задълбочаване, не всяко го заслужава. Но пък ако ще четем само такива произведения, ако ще четем само незаслужаващи задълбочаване книги, ако искаме просто да минава времето... защо просто не си купим PSP или Xbox?
Ей, аз само мигнах, а те го убили!
Тук вече ще включа и киното и сериалите. Нека си зададем един прост въпрос – кога една история е добра и кога е лоша? Най-просто казано, добра е историята, която поддържа интереса ти и е логична. Лоша е онази, която не го прави и не е.
Кога обаче една история поддържа интереса ти и е логична? Когато в нея са налични всички необходими за жанра и целите й брънки, които да преведат сюжета от точка А до точка Щ.
Са ли тези брънки задължително явни и очевидни? Не, не са.
И именно тук се появява следният проблем: Съвременният читател/зрител е невнимателен. Той е твърде много привикнал нещата да са прости, смилаеми и пуканкови и когато се изправи пред произведение, което изисква не просто интереса, но и вниманието му, се оказва неспособен да следи нюансите на историята. Разбира се, не говоря в абсолютни стойности, предполагам, че внимателните и наблюдателни читатели/зрители могат да изпълнят средно голям остров, ако стоят неподвижни и плътно събрани един до друг, но процентът бледнее пред огромното количество консуматори, неспособни да задържат интереса си достатъчно дълго, за да схванат какво се опитва да им каже авторът/режисьорът/сценаристът. Не става дума, също така, само за Дълбоки и Сложни произведения, говоря за просто не съвсем буквални или еднолинейни неща. За бога, един Умирай трудно би могъл да се вписва в тази графа!
Най-високото ниво тук са послания, подтекст и символика, разбира се, но подобни неща и един внимателен читател/зрител би могъл да пропусне, те подлежат на анализи, различни гледни точки, лична нагласа и разбирания и какво ли не още. Затова с настоящата част от материала си всъщност визирам средното ниво – сюжета. Изненадващо е по доста болезнен начин колко много представители на младото поколение (към което все още се числя) не са в състояние да внимават достатъчно и за най-елементарни неща. Отношения межди персонажи, податки за предстоящи събития, сексуалната ориентация на главни герои – това са неща, които трябва да бъдат очевидни.
И все пак мнозина ги пропускат. Игнорират ги просто защото подсъзнателно не им се занимава да си дават зор. Далеч съм от мисълта (по-скоро отказвам да си я позволя), че младите са по някакъв странен и биологично-мистичен начин по-глупави от предни поколения, та са изгубили възможността да внимават в това, което четат/гледат. Но започвам да се притеснявам, че малко по малко губят умението да го правят. А в крайна сметка за това не се иска много. Няколко прости начина човек да схване онова, което гледа/чете:
1. Когато става дума за филм или сериал – коментарите пречат. Както на околните, така и на теб. Докато плямпаш, е много вероятно да плямпат и героите на екрана. Още по-вероятно е да казват нещо важно, иначе сигурно щяха да си мълчат. Разбира се, не трябва да ставаме и фанатици и да не си отваряме устата, пък и нека сме честни – по съвременните филми/сериали често говорят глупости. Но не е и само до говоренето, нали? Погледи, изражения, жестове. Осветление, ракурс на камерата и какво ли още не. Това не са неща, които човек осъзнава на съзнателно ниво (освен ако не му е цел или професия естествено), но са неща, които все пак възприема. И които влияят на усещанията му за произведението.
2. Моткането в интернет всъщност е лошо нещо, когато четеш/гледаш. Да, наясно съм, че всички сме изтрещели тотално вече и сме физически зависими от форуми, блогове и чат-клиенти (прочее, подозирам силно, че броят на самоубийствата ще скочи десеторно, ако премахнат бутона F5 от клавиатурата. Знам, че аз ще посегна треперливо към бръснача...). И все пак 40 минути за един епизод, 2 часа за филм или колкото-там-време-прекарваш-като-седнеш-да-почетеш не са Краят на Дните, нали? Защо не ги прекараме само в четене/гледане? Току виж не сме изпуснали оня невероятен кадър от първи епизод на Firefly, който показва, че Инара таи в себе си някаква тайна от миналото си, но не би я разкрила дори с поглед.
3. Направи си труда да се запознаеш предварително с произведението. Може това запознаване да е петминутно – едно ревю някъде (в ShadowDance, хехе), нечие мнение, нещо, което да ти помогне да разбереш какво ще гледаш/четеш. Понеже "Ама аз мислех, че то е твърда фантастика, пък се оказа, че не било и съм разочарован!" не е проблем на произведението, а на твоята незапознатост, когато си го почнал.
Или, за да обобщя, за да е добра една история, не е достатъчно тя да има всички брънки от А до Щ. Нужно е и ние да не блеем, когато ни се показват.
Ама това не е логично!
В предната част споменах също така, че за да е добра една история, тя трябва да е интересна и логична. Установихме, че за да ти е интересна, трябва не просто да има пиу-пиу-лазери, но и да си в състояние да я следиш. Какво можем да кажем обаче за логиката?
Много, оказва се.
Водил съм най-различни спорове за най-различни произведения – книги, филм и сериали – с най-различни хора. С помощта на колегата Трип в последно време успях да идентифицирам разковничето на проблема ми с възмущението "Това не е логично!" и то може да се синтезира в един прост въпрос: "Не е логично спрямо...?"
Защото, оказва се, такъв съсел като "абсолютна и обективна логика" не съществува. Няма логика, по която да можеш да премериш всичко, което четеш/гледаш. ВСЯКО произведение има собствена, уникална логика. Логика, подчинена на сюжета, света, мисленето на персонажите, но най-вече на художествените цели на създателя си. Не произведението, в което се случва нещо, което не би се случило в реалния свят или човек от реалния свят не би направил, е нелогично. Нелогично е единствено произведението, в което събитията не отговарят логически на предхождащите ги събития спрямо призмата на създателя. Понякога авторът/сценаристът/режисьорът може да има за цел максимален реализъм. Но дори тогава логиката, която следва творчеството му, ще бъде тази на художествено произведение, целящо максимален реализъм, а НЕ логиката на максималния реализъм.
Има дори екстремисти, които отказват не просто да приемат нещо, което не би се случило с реални хора в реалния свят, а всичко, което не би се случило лично с тях самите.
Пресен пример за този тип мислене – отношението на Бъфи и компания към вампира Спайк след четвърти сезон на Buffy the Vampire Slayer. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че Бъфи е убийца на вампири, Спайк е вампир и Бъфи не убива Спайк, при все, че има множество поводи и възможности да го направи. Присъдата: НЕЛОГИЧНО! Да, но Джос Уидън използва и Бъфи, и Спайк като сечива не просто за разказване, но и за казване на разни работи. Това са колкото герои, толкова и концепции. Техните действия са колкото реални, толкова и символични. Ситуациите, в които изпадат, са колкото конкретни, толкова и алегории. Няма значение дали в реалния свят Бъфи би пречукала Спайк на минутата. Значение има само дали в художествената логика на сериала концепцията това да не стане е приемлива.
Дали ще се съгласите, че тя е такава, или не е, е ваш избор. Какъвто е и за всяко друго произведение. Въпросът обаче не е в това, а по-скоро дали наистина виждате вътрешната художествена логика, или мерите с личния си аршин. Понеже личният аршин неизбежно е счупен, опре ли до логиката в изкуството.
Е да, ама аз знаех вече...
Нещото, което може би най-силно и интензивно ме дразни, е само-оспойлването. Т.е. не мога да преживея факта, че има хора, които не просто не умеят да се пазят от това да им се разкрият събития, до които не са стигнали в книгата/сериала/филма, но и умишлено търсят да ги разберат предварително. Отваряне на последните страници, влизане по форуми и още куп други средства са били измислени през вековете за постигане на тази мерзост.
Която е нужна кому?
Интересен парадокс е, че най-различни и разнообразни хора ми дават все един и същ отговор на отчаяния въпрос "Защо бе, мамка му?!", а именно: "Мен не ми е важно какво става, а как ще се случи." Което е биволски продукт в големи количества, ако ми простите френския. Не е ли странна една толкова унифицирана реакция? Моето обяснение е следното: дори когато подобно нещо е вярно, тази мисъл най-често е оправдание (нерядко дори пред самия себе си) за един доста простичък и лесно разпознаваем грях – нетърпението. За някои хора е лесно да се удържат да не скочат по-напред, отколкото нормалното темпо на произведението или личното им свободно време позволяват. За други не е. За някои е дори невъзможно.
Но аз съм твърд привърженик на добрата спойлерна хигиена. Логиката ми не е нито сложна, нито особено оригинална. Всяко произведение има Х на брой средства да предизвика у теб – зрителя/читателя – реакцията, която си е поставило за цел. Може и да успее, може и да не успее. Факт е обаче, че всеки брой средства < Х вече осакатява способността на произведението да успее да предизвика тази реакция. Ще си пуснеш ли филм без звук? Ще махнеш ли цветовете от монитора? Ще притвориш ли книгата, така че да не виждаш последната дума от всеки ред на страницата?
Не?
А защо тогава да отнемаме на романа/сериала/филма способността да ни изненада? Ще кажете: "Не навсякъде има изненади, не всяка изненада е неочаквана." И е така, и не е. Като цяло, нещо, което е изцяло лишено от изненади, всъщност е доста боклучаво. Дори най-модернистичните и екзистенциално-битови произведения, където главният герой стои самотно и си чопли носа в своя прогнил апартамент, съдържат някаква форма на изненада, пък била тя и липсата на такава. Единственият плюс на подобни експериментални произведения е, че за тях по-трудно се спойлиш.
Мисълта ми, както вероятно е станало ясно, е че изненадите са част от средствата, също както са клифхенгърите например. Лишиш ли се от възможността да бъдеш изненадан от книгата/филма/сериала, ти се лишаваш от възможността тази изненада да ти въздейства. И никакво количество "как се случва"-ния няма да компенсира това. Ако изненадите бяха маловажни, ако беше важно само как се стига до тях, те щяха да са сложени в началото на произведението, а не да се случват на неочаквани места из него. Разбира се, има случаи, когато те се случват в началото, но това пак е с цел игра с очакванията на читателя/зрителя. Пак с цел изненада. Просто друга. Неочаквана.
Но не и ако си се информирал предварително да я очакваш...
Хаха, аз да не съм балък, че ще давам пари!
Не мисля, че тук има много за писане, но една мрънкаща статия за долнопробния начин на възприемане на изкуствата не е мрънкаща статия за долнопробния начин на възприемане на изкуствата, ако й липсва графа за СКАПАНИТЕ СКРИЙНЪРИ!
СКАПАНИТЕ СКРИЙНЪРИ! са един много противен феномен, присъщ главно на страни като България и почти напълно непознат на Западна Европа и Северна Америка например. Психологията, стояща зад гледането на СКАПАНИ СКРИЙНЪРИ!, бива най-често два вида:
1. Липса на търпение.
2. Криво разбрана спестовност и/или тарикатщина.
Първото мога да го разбера. От пиедестала на зашеметяващата си и космическа воля го презирам добродушно, естествено, но го разбирам. Второто обаче ме отвращава. И не само заради това, че вреди на индустрията. Тя индустрията точно в България подчертано си го проси, но не е това въпросът и не е това темата на материала.
Проблемът и в двата случая идва от фактора "първо впечатление". Киното е предвидено за голям екран. Първия път. Разбира се това е най-очевидно при блокбъстъри с много ефекти, но дори най-интровертната драма или непретенциозна комедия въздействат много по-силно на големия екран. Размерът има значение. Тъмнината има значение. Звукът има значение. И околната тишина би имала значение, ако българският зрител не беше толкова нискокултурен, че да е органически неспособен да я осигурява на околните.
При все това факторът "първо впечатление" е ужасно важен. Нерядко е бивал, поне за мен, разликата между доброто и кошмарното впечатление от филми, които са били в точно обратния край на спектъра. На кино гледах Флиртология и Бедствие и други катастрофи и ми ХАРЕСАХА, за бога! (основно защото бях в настроение за фъшкии де, но все пак...) Същевременно не е имало един случай, в който да съм си пуснал СКАПАН СКРИЙНЪР! и да не съм съжалявал. Примерите са малко, но болезнени, включително, апропо, Епизод I, който при всичките си дефекти е един много приятен и зверски красив и зрелищен Дисниевски филм и просто не заслужаваше почти чернобялата бегло озвучена версия, която гледах...
Има го разбира се моментът с парите и за него ми е трудно да се правя на морално извисен. Факт е, че не всеки може да си позволи да гледа всичко, което иска, на кино. Не е и като в България всеки град изобщо да разполага с филмите. При все това СКАПАНИЯТ СКРИЙНЪР! осакатява преживяването многократно повече дори от спойлерите. Ако човек има нужната воля, една доста по-смислена тактика е да изчаква DVD-риповете, излизащи няколко месеца след премиерата. Тогава поне картината и звукът ще са предвидените от създателите на филма, ако не мащабите им...
Епизодче по епизодче – много епизодчета!
В тази графа ще става въпрос за сериали и за моя личен вкус. Тук не претендирам за правота (което иде да намекне, че на останалите места претендирам, да), а за лични наблюдения както над собствените ми реакции, така и на тези на познати. Става въпрос за следното – да гледаш ли един сериал, докато излиза, по епизод на седмица, или да изчакваш сезонът (или дори целият сериал) да бъде завършен и после да го изядеш концентрирано?
Повечето хора избират първото. Нетърпение? Най-вероятно. И нищо чак толкова лошо, в крайна сметка това е начинът, по който им се предлага произведението, логично е да се очаква, че така е предвидено да се гледа.
За мен обаче това е грешен избор. Ето ги и някои причините:
1. Клифхенгърите. Порочна и дразнеща практика, но са житейски факт. А истината е, че в последвалите ги епизоди рядко се случва нещо наистина светоизменящо. Какво става обаче, ако гледаш от седмица на седмица? Имаш седем дена да си гризеш ноктите какво ще се случи. Да си измисляш теории. Да четеш теории (виж следващата графа). С две думи, да трупаш очаквания. Много малко вероятно е резултатът да отговори на тези очаквания. Затова пък никак не е малко вероятно да те подразни. Или още по-лошо – да те вбеси, предвид, че нерядко се случва точно след брутален клифхенгър да последва някаква съвсем различна история и да те оставят да висиш още една седмица, докато разбереш какво ще се случи. Или две. Или пет, ако се намираме в пети сезон на Buffy. Което води към...
2. Различните видове епизоди. Очакваш екшън. Очакваш го седем дена. Получаваш три лелки, които си говорят, докато плетат. Очакваш любов. Получаваш кръв. Не виждаш логиката. И как да я видиш, като гледането ти се разпилява в нерядко тридесет седмици? Докато ако гледаш сериала/сезона цялостно (доколкото ти позволява времето), първо ще знаеш, че след дразнещия те епизод можеш веднага да видиш следващия, който потенциално да е по-добър, и второ би бил в състояние да го поставиш концептуално в рамката на цялото и по този начин евентуално да прецениш, че не те дразни.
3. Много сериали едновременно. Немалко хора си харесват няколко излизащи в момента неща и ги следят ежеседмично. Два, три, пет, осем сериала. Накуп. Какъв е разултатът? Манджа с грозде. Личното ми светоусещане е, че едно произведение, пък било то и сериал, изисква някаква доза посвещаване. В крайна сметка всяко нещо има своя атмосфера, свои взаимоотношения, а в по-добрите случаи и свои идеи, послания, емоции. Да смесиш това с още примерно четири други произведения води не просто до смесване, а буквално до анулиране на усещанията, които всяко от тях би могло да ти донесе. Лично мнение, но веднага давам пример (отново с Уидън, простете): Сериалите Buffy the Vampire Slayer и Angel са излизали паралелно в един период. Става дума за B4-A1 и така до B7-А4, когато първият свършва и вторият остава да излъчи последния си сезон сам. Не един и двама души са се излъгали да гледат сериалите паралелно, в реда, в който епизодите са били излъчвани. ГРУБА грешка! Защото те имат адски различни концепции, при все, че споделят свят, различни послания и различни средства за постигането им. Смесването им води до неспособност за отличаване на двата сериала един от друг и резултатът е плачевен. Доказан от практиката факт.
Разбира се има сериали, които търпят епизодично гледане повече от други. При някои стенд-алоун епизодите са мнозинство, понякога стопроцентово. Там не е такава драма да чакаш, защото всяка серия е завършено произведение. И все пак за себе си отдавна съм открил, че неизбежно съжалявам, когато гледам нещо по този начин. А не е като да няма стотици вече готови сериали, че да не ни се налага да гризем нокти от седмица на седмица с новите, нали?
Свръхдоза анализи, мнения и теории! Набор за торакотомия!
Любимата ми тема, макар и докато пиша това изречение, да не съм сигурен, че имам Бог знае колко за казване по нея. То е функция на спойленето, най-често, но не винаги. Става въпрос за синдрома "ще вляза в интернет да видя какво казват хората за книгата/епизода/сериала/филма Х". Дори изцяло да се абстрахираме от факта, че подобни места рядко са прочистени от спойлери, остава не по-малкият проблем с предозирането на чужди позиции, мнения, усещания и анализи.
Резултатът, какъвто съм го виждал неколкократно, е някаква своеобразна комбинация от няколко от гореизброените проблеми, но най-вече в един момент започваш да възприемаш не произведението-както-е-написано, а произведението-както-е-разгледано-от-тоя-или-оня. Започваш да виждаш не нещата, които сам би видял, а нещата, които други са видели.
Започваш да теоретизираш.
Не, нека си отделя нов абзац за теоретизирането. Малко неща будят по-силно презрение у мен от тази именно рожба на сериалите и многотомните фентъзи саги. Да спекулираш какво следва е едно. Да си изграждаш теории – нещо съвсем друго, и доста смешно, ако човек се замисли на каква база се гради всичко това – на художествено произведение, чиито правила са изцяло в ума на един единствен човек. В ума му. За разлика от теб – потребителя – който не си в ума му. Какъв смисъл имат теориите, когато създателят винаги може да промени самите правила, на които почива историята му?
Веднага отговарям – негативен. Много, при това. Теоретизирането има явни и доста тежки минуси:
1. Води до задръстване на ума с варианти, до степен всяко нещо, което всъщност се случи, да не може наистина да те задоволи, защото вече си чел потенциално по-добри идеи.
2. Често де факто разваля изненадата, доколкото една логично протичаща история няма безброй алтернативни развития и когато една голяма група гийкове седне да си измисля теории, шансът е, че ще стигне баш до това, което е хрумнало и на автора/сценариста/режисьора.
3. Най-отвратителният минус – ситуациите, в които авторът всъщност следи дискусиите и види, че някой му е разконспирирал сюжета. Това го изправя пред избора или да си промени историята поради външна принуда, което смърди, или да я напише както я е планирал и да не изненада никого, което също смърди. И в двата случая както творецът, така и потребителят са прецакани.
Да не говорим, разбира се, че никой форум не може да се похвали с мнозинство от турбо интелигентни хора (освен този на ShadowDance, хехе), което значи, че една голяма част от нещата, които ще прочетеш за произведението Х, най-вероятно ще са пълна глупост. Което отново влияе на усещанията ти към него. Колкото и да си мислим, че чуждите мнения не ни влияят, това не е процес, който можем да осъзнаем, че да се предпазим от него. Нито можем да гледаме/прочетем два пъти едно нещо за първи път, че да проверим по кой от двата начина (с ровене или без) би ни харесало повече. И когато гледаш филм/сериал или четеш книга и си зареден с десетки негативни мнения на Мунчовци, няма никакво значение, че си даваш сметка, че това са Мунчовци и вероятно нямат грам идея къде зимуват еднорозите. Фактът е, че подсъзнанието ти е приучено да търси негативните неща, които те са видели.
И най-често ще ги намери.
И тъй, като че ли изчерпах всички теми, по които възнамерявах да дудна. Нито една от горните графи не е някаква вселенска истина, но за повечето считам, че са правилни в една или друга степен за всеки. Това не са някакви категорични присъди, нито съм привърженик на аскетизма и влизането във фанатични крайности. И съм чел/писал теории, и съм се спойлил (макар и най-често несъзнателно), и съм зяпал сериали, докато върша сто други неща. Нормално е. Случва се. Въпросът е коства ли ти много да проявиш малко воля и да не го правиш в името пак на своя си личен кеф?
Разбира се, хора всякакви, усещания всякакви и нищо чудно на друг гледането на сериали накуп да му разваля удоволствието от тях, а теоретизирането да е единственият начин истински да се наслади на дадено произведение. И все пак, независимо дали ще се съгласите с едно, две или дори всички теми, не мисля, че някой може да отрече, че проблем има. И той се корени основно в това, че за 99.9% от хората един много прост факт все още тъне в мистерия: както писането на книга или сценарий е изкуство, така е изкуство четенето и гледането на готовия продукт. Макар и да няма професия читател или зрител, това не са категории, в които влизаш просто защото знаеш да четеш и не си сляп. Това са изключително многообразни състояния с най-различни нива на сложност и задълбоченост. Състояния, в които човек може да не влезе през целия си живот, ако ще да е изчел десет библиотеки и да е изгледал де що има филм и сериал на планетата. По простата причина, че клишето "не е важно колко, а как" е нещо чудесно, но докато не вложиш конкретика зад него, си обречен да не го разбираш истински.