Фантастика 2009. Человек из Армагеддона

Автор: Роумър

     И само някой да посмее да каже "На източния фронт нищо ново!" Един поглед върху този сборник разкази е достатъчен, за да осъзнае човек, че в Русия нови неща се случват, и някои от тях дори са свързани с фантастиката ;) Дори и само имената на Святослав Логинов, Евгений Малинин и Владимир Михайлов (лека му пръст!) биха били достатъчни — а на всичкото отгоре в края на сборника ни чака и изненада — непубликуван цикъл разкази на Кир Буличов. Заслужава си да хвърли човек един поглед…
     Горе-долу това ми минаваше през ума, когато подхванах сборника Фантастика 2009. Очаквах интересни неща, очаквах нови гледни точки, очаквах различни тълкувания на познати теми — и ги намерих, и още как :)

     Началото беше малко странно. Първият разказ, Теоретикът, ме накара да повдигна вежди; психолози, пациенти, конспиративни теории — това не сме ли го виждали вече? Леко мрачното извъртане накрая спаси нещата донякъде — и на следващата страница видях заглавието на следващия, Погребението на крокодила. А сега де! :)

     Тогава не го осъзнавах, но прочетеното вече беше успяло да ме настрои на правилната вълна за сборника. Във всеки от разказите и повестите има фантастичен елемент, но ударението никога не пада върху него; той е минималният необходим щрих, капка контрастен цвят, с който авторите дорисуват съдбата на героите си. Дорисуват дребните ежедневни случки (търговски пътник влиза да изпие една бира в бара на космодрума, боклуджия прерязва оптичен кабел и оставя къща без достъп до Интернет, журналистка обърква Колумб с Магелан), дорисуват изненади, които ще объркат живота на кого ли не (една проста кражба на кола подпалва всенародно въстание, изпотрошен човешки боен робот помага да бъде намерена нова разумна раса), дорисуват радост, доверие, страх, гняв, подозрителност, обич, всеотдайност, безсилие, целеустременост — ами викат му живот.

     Разкази:

• Теоретикът, Людмила Макарова — малко предвидима история за тих луд и екипажа на звездолет. Мрачни философски размишления за бъдещето на човешката раса, но все пак по-свежи, по-малко безнадеждни от депресията на Стивън Ериксън.
• Погребението на крокодила, Александър Зорич — почти забавна почти романтична почти комедия. Мдам, от онези, при които в първите десет минути цялата зала се смее с глас, а после полека-лека хората притихват и накрая всички гледат укоризнено двамата, които и в последните минути още не са схванали, че подхилкването е неуместно. Крокодилът, който умира насред универсалния магазин, все пак помага за известно разведряване до самия край.
• Краката на Ед Лимонов, Александър Зорич — още една наглед простичка завръзка, този път по-скоро забавна през цялото време. На коледното парти на фирмата в Москва изпиваш едно питие с красиво момиче от офиса в Харков, тя си тръгва, след няколко дена ти щуква да пропътуваш хиляда и петстотин километра и да се помотаеш няколко дена из непознат град, за да я видиш пак — простичка история, но поднесена добре.
• Не очаквайте отговор, Василий Головачев — е, време си беше за извънземната цивилизация :) Звезда си променя орбитата, набързо изпратената експедиция намира руини на няколкостотин години… и още нещо. Почти изцяло пропит с тъга и капка безнадеждност разказ, който прочетох на един дъх.
• Тест за подлост, Александър Малинин — почти актуално — по време на избори за президент на света кандидатите биват подложени на изцяло научен, безпристрастен тест за алтруизъм. Единият кандидат се чуди доколко е безпристрастен тестът и дали старата му любов, ръководителката на лабораторията, не може да му помогне. Представете си срещата с гадже, което сте изоставили преди години, и после оставете емоциите наистина да се разбушуват — но не по начина, по който си мислите :) Тц, и по този не… просто го прочетете :)
• Кражбата, Святослав Логинов — археолог вика милиция за обир по време на разкопки. През цялото време ми се струваше, че чета съвсем обикновен криминален разказ, докато накрая не осъзнах, че през цялото време неусетно е ставало ясно какво не му е наред на това престъпление.
• Офлайн, адажио, Александър Трофимов — цяло денонощие без виртуалния свят, който всеки, по своя начин, създава за другите? Цяло денонощие без компютърните системи, които реагират на всяко помръдване, на всяка мисъл? Цяло денонощие само с двамата ти най-добри приятели, и то на повърхността на Земята? Звучи ужасно, звучи поетично, звучи досадно, звучи като сън…
• Новият град, Алексей Корепанов — кратък разказ с неочакван край за един прост работник, който закъснява за работа, минава пеша през лошите, изоставени квартали и вместо да стигне до големите строежи на края на града, осъзнава горчивата, смешната, откачената истина за живота, Вселената и всичко останало. Девет страници, пет минути, после още веднъж и още веднъж — трудно ми беше да спра да го препрочитам.
• Човекът от Армагедон, Алексей Молокин — добре, че все пак успях да спра да препрочитам предишния! Това е разказът, който е дал подзаглавието на целия сборник. Това е разказът, който събира шумен и циничен журналист, благонравен и отдаден на дълга си свещеник и експерт, който е прекалено осведомен, за да може да ги води спокойно — трима души, изпратени да посетят лудия учен, отшелника, който продължава да разработва оръжията си години след като армията го е отхвърлила. Е, събират се, хапват, пийват… и по-нататъшното развитие на разказа ме остави няколко минути ей така, да седя и да гледам празната половина на последната страница, без да искам да продължа със следващия и без да искам да се върна да препрочета този и без да искам да оставя книгата и без да искам да мисля и без да искам да спирам да мисля. Но май е време да спра да говоря за този разказ :)
• Оловният ковчег, Драко Локхард — мрачна военна антиутопия за хора, мутанти, полуразумни влечуги, радиация, автономни бойни единици и роботи-бавачки. Мрачна социална антиутопия за приятелството и предателството, за Нас и Тях, за враждебността на по-светлозелените към по-тъмнозелените — не, не става дума за расови гонения, по-просто е, по-разбираемо, по-въздействащо.
• Черната кутия от Рудерога, Владимир Михайлов — една от последните творби на човек, който успяваше да пише все така хубава, все така актуална, все така неочаквана, все така жива фантастика, независимо какво се случваше със света около него през всичките тези десетилетия. Съвсем обикновена история, може да се случи на всеки — жената в командировка, аха да отида и аз, ама космическият кораб нещо се счупи, спряхме за момент на една такава никаква планета, пък там като се почна една мистика, ум да ти зайде. Хем ти се иска да питаш автора откъде я е намерил тая трева, хем усмивката не ти слиза от лицето и отгръщаш страниците една след друга, хем нещо те стяга отвътре и те е страх да разбереш как всъщност ще свърши цялата тая история — е, заслужаваше си.

     Повести:

Генерал Зима, Александър Тюрин — е, тук просто не знам какво да кажа. Ако и тук ви заговоря за прочитане на един дъх, сигурно вече ще започна да се повтарям. Тази повест е нещо средно между киберпънк, технотрилър, екшън-тупалка, алтернативна история, магическа мистика и Портокал с часовников механизъм. На всичкото отгоре е по-откачено, отколкото го описвам, и в същото време по-свързано и увлекателно, отколкото изобщо мога да изразя. Ако киберпънкът е умрял, то тази повест е зомби, ама толкова успешно и жизнеспособно, че да може да създаде поколение.
• Откриването на Америка или преносът на Коровушкин, Владимир Малов — още по-особена повест :) Ако предишната беше кръстоска между Невромантик, Ловът на Червения октомври и Портокал с часовников механизъм, тази пък е я коктейл, я шейк, я чиста проба борщ с въображението на Жул Верн, мрачния цинизъм на Реймънд Чандлър и безгрижното веселие на Джон Стайнбек, това от Благодатния четвъртък и Тортила Флет де. Изобретил си машина на времето и даваш пресконференция? На ти журналистка, която мисли, че Колумб е бил португалец! Отиваш да проследиш пътуването му към Америка и да се върнеш, за да си получиш Нобеловата награда? Ами да си беше инсталирал климатик в машината на времето, че да не се изпържиш, докато си мушиш главата из телесата на безплътните за теб жени, за да видиш дали и за тях си толкова безплътен! Мислиш да се разходиш по палубата на "Санта Мария" и да видиш какво е писал Колумб в дневника си след бунта в Саргасово море? Не, мой човек, тая няма да я бъде, ама няма да я бъде по толкова неочакван начин, че цял живот няма да го забравиш… май :)
• Лазерен вихър, Алексей Талан — мдааа, таман като си мислех, че по-хубаво от това няма накъде, и… Случвало ли ви се е да се смеете на весела история над не знам вече колко чаши бира в кръчмата, пък току да осъзнаете, че това, което звъни, е вашият телефон, вашият шеф, и набързо-набързо да се изстреляте към офиса в един часа през нощта? Е, горе-долу такъв мокър юрган (хич не беше парцал) ми се стовари върху мозъка на третата страница на Лазерния вихър след Колумб. Първото убийство се случва във второто изречение. Първият конфликт между дълг и съвест — във втория абзац. Първото разкриване на свръхчовешки способности — на втората страница. Нататък историята тръгва почти предсказуемо, след всеки обрат си казваш "е така де, така, естествено, че това трябваше да очаквам", ама не си го очаквал съвсем, след всяка страница историята те стиска още по-силно за гърлото, героите губят измамната си, но толкова правдоподобна, първоначална черно-бялост и все повече стават човешки същества, а толкова не ти се иска, толкова ти се иска да продължи да бъде плоският уестърн, който ти се струваше, че е, в първите изречения, ама дори тогава не беше това, дори тогава беше толкова истинско…

     Кир Буличов

     На края на сборника има три непубликувани досега разказа на Кир Буличов, в които той се е опитал — съвсем успешно! — да създаде руски еквивалент на мис Марпъл: Зоя Платоновна, една обикновена женица, която дотолкова познава обикновения живот на обикновените хора, че все успява да се забърква в някоя определено доста необикновена история, да я разнищи до последното конче и да помогне на хората да си ушият елече от него. В тези разкази всъщност няма нищо фантастично, цялата мистика читателят си я създава сам — и остава ухилен до уши.

• Петелът се успива — на старицата, у която Зоя е отседнала в селото, в което е за пръв път, й открадват петела. Открадват ли казах? Всъщност го подменят с друг, по-млад петел, който е боядисан досущ като нейния! И оттам тръгва една история…
• Гибелта на поета — глупава млада жена е изнесла тайно и продала на безценица старите книги и семейни албуми на доста по-възрастния си приятел-поет. Докато той я заплашва, че ще я убие, в окръжния вестник някой редува убийствено бездарни поетически плагиатствания с нежни, докосващи душата стихове. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда, а статуите в парка стряскат хората в дъжда.
• Изстрелът на купидон; — какво общо може да има между мъжа, който преди тридесет години е тръпнал от страх да не мине някой съсед, докато той заравя кладенеца с всичко в него, и жената, която се изсипва в квартирата на Зоя като да си е у дома, за да търси сестра си, с която не си е писала от години? Е, ясно ви е какво, ама я да ви видя как ще го докажете! Ще го докажете, ама друг път, щото хич не ви е ясно :)

     Оценка: 8/10 — добре де, има един-два разказа, без които можеше да се мине, но пък има и брилянти.