Сниман в рамките на 40 дни в началото на миналата година и изпъстрен с много сцени на импровизация, Кечистът разказва обикновената история на Ранди Робинсън (Мики Рурк) – професионален кечист и звезда от 80-те години, който се опитва да намери мястото си в свят, който вече му е пообърнал гръб. Ежедневието му е изтъкано от наниз от събития, прилични на дребни "борби", повечето от които далеч по-сурови от онези, които занаятът му е сервирал. Ранди се бори да се адаптира към нова професия, бори се да завърже връзка, бори се да подобри отношенията с отчуждената си дъщеря. Бори се да се опита да си представи целия си живот по един съвсем нов начин. Това, което сащисва в сценария, е отсъствието на каквито и да е зачатъци на мелодрама, патос, както и на намеци за изкупление. Вместо да се изсипват дълги екзистенциални словоизлияния на тема "Животът е гаден", зрителят се натъква на малки винетки от диалог, обикновено само между двама души, на почти злободневни теми. Дори в най-емоционално заредените моменти, сценаристът Робърт Сийгъл не се поддава на манипулативни пориви, насочени към разчувстване на публиката чрез сълзливост.Поради минимализма си, Кечистът не толкова разказва и проблематизира диалогично, колкото показва (и съзерцава) и именно това превръща режисурата (заедно с актьорските изпълнения) в така жизненоважно звено. Противно на предходните си технически заигравания, тук режисурата на Арънофски е съблечена от претенциозност и остроумничене. За първи път в творчеството си той не се крие зад натруфен диалог, трескав монтаж, чудновата операторска работа, MTV саундтрак. В Кечистът той е успял да подчини тези елементи на себе си по такъв маниер, че те да са на второ място и да подкрепят визията му, а не да я замъгляват и претрупват. Накратко: с този продукт Арънофски доказва, не просто, че би могъл, а че на практика може.
Актьорските изпълнения в Кечистът са три: това на Мики Рурк, на Мариса Томей и на Евън Рейчъл Ууд. С радост отбелязвам, че и трите са изумителни попадения. Колкото и клиширано да звучи на този етап, Мики Рурк
наистина прави завръщането си чрез тази роля. Изпълнението му е рядко явление – съсредоточено, лишено от его, живо и пулсиращо по много осезаем начин, който оставя тръпчив вкус в устата след излизането от киносалона (ще го разберете, щом се насладите на края). Той пресъздава болка, без да хленчи, екзалтираност без да преиграва, разбиране без да драматизира, съчувствие без фалш. Имам особено и по-специално отношение към сцени в киното, в които родител, изоставил детето си, го увещава, че съжалява дълбоко и проси втори шанс. Тези едни моменти винаги, неизменно не работят при мен и свършвам с потенциално намразване на героя-родител. Някак си Мики Рурк ме накара да му повярвам, да му се вържа, да ме заболи. Постигна го без жестикулиране, без едностраничен монолог, без падане на колене и струи от капещи сълзи. И така спечели едно кратко, искрено "Уау" от мен. Томей успява ефективно да изтръгне дълбоко клиширания образ на стриптийзьорката със златно сърце от лапите на посредствеността и да впечатли значително, а ролята на Ууд е сякаш писана за самата нея.Другият ми много любим аспект в продукцията е саундтракът. Ако си падате по Брус Спрингстийн (написал страхотна песен за филма) и 80-тарски рок, ще ви бъде приятно да се наслаждавате на музикалния фон, докато текат сцените.
За да добиете пълнокръвна представа от мнението ми за филма, вероятно ще се получи най-удачно, ако откриете плаката в Гугъл и го разгледате. Композицията е на пръв поглед обикновена – самотна фигура на Мики Рурк, окъпана в приглушена мека, златиста светлина. Погледайте го няколко секунди, после махнете Гугъл и след около 5 минути затворете очи... Образът някак се е набил в главата ви, нали? И вие знаете, че ще остане с вас за доста дълъг период от време, в продължение на години; много дълбок, твърде разтърсващ образ на самота и горчиво величие. И знаете, че сте станали свидетели на нещо почти иконично.