катастрофално, когато първата част е била умерено приятна в най-добрия случай. Разбира се, едва ли някой зрител очаква Черният рицар, когато посети Нощ в Музея 2. По-възможно е да поддържа очаквания за някакви комични моменти, навързани в нещо като сюжет с няколко леки, ненатоварващи визуални ефекта тук-там. Истината е, че няма да получи това и вината е предимно на сценаристите и на продуцентите.Онова, което правеше първата част почти смешно изживяване за мен, беше фактът, че Бен Стилър е неудачник, който яде добро количество бой и страда от номерата на чудновато държащи се оживели артефакти. Подобно на тривиално анимационно филмче от ерата на златните класики на Дисни, примерно, съществуваше някаква доза елемент на мистерия и магийк
а, което беше заложено в самата градация на сценария. Малко или много, любопитно беше защо по дяволите артефактите оживяват и нашият човек ще може ли да се оправи с тях, колкото и да е смотльо. В Нощ в Музея 2 градация липсва. Смотльовският елемент у Бен Стилър също липсва (Боже мой, той е дори готин!). Това, което е заложено като основен сценарен конфликт, е някакъв двубой между групата артефакти от предходната част (към които впоследствие се присъединяват и няколко нови) и малцина злодеи от друг музей (в случая, Смитсониън). А да, Бен Стилър, подобно на Супермен, трябва да им се притече на помощ и да... спаси горките предмети...Смея да кажа, че повече екшън и смях падаше от Играта на Играчките, а повече емоция и жизненост лъха от Малките войници, което вече е обезпокояващо. Освен на отчайващия сценарий, аз отдавам несполучливия резултат и на продуцентите (както и частично на режисьора, защото това все пак е негова визия), както вече споменах. Понесени на бял кон от неимоверния триумф по отношение на приходи от предходната част, те са се домогнали до по-солидни средства за продължението, което на свой ред е дало израз в излишни сцени с нови и нови артефакти, имащи за цел да демонстрират уменията на техническия екип във филма (а и вероятно, живеещи с илюзията, че така добавят нещо към филма). Демек: твърде малко история е затрупана от твърде разнообразни сцени с визуални ефекти и докато това някак си върви при глуповат летен екшън, то в мило детско филмче е твърде кухо и неинспириращо.
Не мога да твърдя с чиста съвест, че който и да е актьор от екипа оставя трайно впечатление у зрителя. Бен Стилър никога не ми е бил достатъчно по сърце, за да съм щедра при оценяването на поредното му леко посредствено изпълнение, а тук той прави това, което най-вече ме кара да не го харесвам – не знае до какви граници се простират способностите му. Като актьор той никога не се е задоволявал с факта, че излъчването,
външният вид и талантът му предполагат да е комик в чист, недоукрасен вид. Напротив – при първи сгоден случай гледа в рамките на нещо, наричащо се комедия, да изплете ореол около себе си и на адски куул любовник, и на екшън герой, а това е зверски... неприятно. Именно с това винаги ми е биел леко на Адам Сандлър. Оуен Уилсън също ми попада в графата "Актьори, които някак ме дразнят", макар че хубавото тук е, че ролята му като че ли е по-свита в сравнение с предходната част. Ханк Азария успява да разсмее (частично) с кретенски акцент, а Ейми Адъмс е лице, което не ми се искаше да виждам в точно тази продукция. Надявам се да е получила добра заплата, защото във всеки случай не беше дарена с кой знае колко стойностни реплики. Единственият свеж момент, който ми подейства достатъчно, беше кратък вербален сблъсък между Бен Стилър и Джона Хил (който регистрира чудесна поява), в който комичният потенциал и на двамата беше експлоатиран на макс.Едно от по-любопитните звена в Нощ в Музея 2, което задържа зрителско внимание, е работата на сценографите, възпроизвели мини-модели на различни музейни експонати и на отделни кътчета из Смитсониън. Това на свой ред компенсира за леко тривиалната операторска работа, както и за мързеливата употреба на музикални теми предимно от предходната част.
Приходите от премиерния уикенд на Нощ в Музея 2 доказаха, че успехът на първата част не е бил случаен, както и че хората винаги ще обичат мозъчната им кора да е леко гъделичкана от малоумни сюжети, разигравани от познати физиономии. И да се смеят. Аз не се смях. Поне не достатъчно. Но пък аз съм човек, който трудно се смее.