Може да се каже, че Филип Дик е първият американски фантастичен автор, който не си поставя за цел да ни изуми със замаскираните си като история познания и предвиждания за този или онзи клон на технологичното развитие, нито да ни направи емоционално съпричастни със случващото се в историята му. Книгите му се опитват да постигнат един единствен ефект – да ни накарат да се почувстваме все едно живеем върху нарисувано платно, чиито цветове бледнеят, менят се и изчезват, а самото платно се изтърква или дори прокъсва.
Спомням си завършека на Човекът във високия замък. Точно когато си бях помислил, че съм схванал каквото има за схващане в тази книга – алтернативния свят, мистериозният "Човек във високия замък", който е единственият способен да види "истинската", нашата реалност – стана ясно, в типичен постмодернистичен тематичен обрат, че дори той вижда не нашата, а друга, трета реалност, като по този начин Дик унищожава простото противопоставяне "истинско-реално". Нищо не е истинско – или всичко, а "всичкото" е много повече, отколкото можем да си представим.
С Юбик Дик завърта главите ни още по-убедително. Така нареченият сюжет се върти около компания, предлагаща особен тип услуги – неутрализиране на псионични сили. В първите десет страници експозиция (доста тромава, трябва да призная) Дик успява на нахвърля на две на три идеите в Юбик. Те, само между другото, биха могли да захранят творчеството на кой да е друг фантастичен автор за десет години. Та, ето какво представлява светът, в който ни захвърля Дик:Човечеството живее в комерсиална антиутопия, в която човек плаща на собствената си входна врата, за да се отвори, а тя го заплашва със съд, ако не си плати. В този свят всичко е копие на копие и се счита за безумна и идиотска екстравагантност човек да си купи истинско кафе, а всеки един оригинален продукт се споменава специално като такъв, така както бихме обърнали внимание на диамантено украшение. В този свят съществуват т.нар "таланти" – телепати, ясновидци, телекинетици, дори "съживители" – и съответните на тях "антиталанти", които ги държат под контрол. Онези от тях, работещи за гореупоменатата компания, получават специална мисия, начело с шефа си Глен Рънситър. Те са наети от безумно богат предприемач да неутрализират талантите, плъзнали по един от най-новите му тайни строителни обекти на Луната. В групичката на Рънситър са и неговият помощник Джо Чип (който е от онези нещастни и несправящи се с живота хора, които се напиват, купуват си истинско кафе и след това не могат да платят на вратата си да ги пусне в или извън апартамента им), както и Пат Конли – млада и привлекателна жена, притежаваща уникален талант: тя може да се връща в миналото и да го променя.
Да не забравяме и "универсалния продукт" Юбик, който си има по един пасаж в началото на всяка глава. Понякога той е храна, понякога самобръсначка, понякога битов електроуред. Начинът, по който "Юбик" е всичко и всичко е "Юбик", е още един типичен постмодернистичен похват. След Книга на Новото Слънце, Юбик е втората творба, която твърдо ме убеждава, че мястото на подобни похвати е най-вече във фантастиката.
За сюжета на Юбик, уви, повече не бих могъл да ви кажа, но повече не ви е и нужно, защото той далеч не е от първостепенно значение. Не съм на "ти" с много от написаното от Дик, но от няколкото му разказа и двата му романа, които съм чел, оставам с впечатлението, че гениалният и луд американец се е интересувал по-малко от историите си като "просто добри истории" и повече от тях като отражение на връзката между собствения си фрагментиран ум, този на читателя и самите му творби, представляващи (както всички книги) отделни реалности сами по себе си. Би било комплимент за всяка книга да кажа, че е залепила погледа ми за страниците си. За Юбик е комплимент да кажа, че на моменти ме накара да се огледам около себе си с подозрителен поглед и да се втренча в собствената си ръка, очаквайки всеки момент да мога да видя през нея. Признавам, че Юбик от време на време ме караше да поглеждам нагоре и защото по отношение на чисто словесно майсторство Дик е доста по-близо до последното, отколкото до първото място сред събратята си фантасти. Урсула ле Гуин, която е голяма негова почитателка, казва, че той успява да си играе с усещането ни за реалност само с прост английски език. Е, прост е... Някои от изреченията в Юбик звучат като бизон, дъвчещ стружки. Елегантното вмъкване на информация за света също е пратено да пасе, а ние трябва да преглъщаме буци обяснителност в яко дървените на места реплики на героите. Колкото и да е странно обаче, тази стилова нескопосаност някак се вписва по един странен и ефектен начин в странните вселени на Дик. Неговите хора са като мацнати върху платно, вместо изваяни от мрамор, но струва ми се, че точно такава е и целта – реалността е илюзия.
Да, признавам, измъкнах се тънко с това обобщение, но ще видите, че след като прочетете Юбик, сами ще си кажете: "Реалността е илюзия, мамицата му!" – пък ако ще и в следващия миг да се върнете обратно в нея.
В крайна сметка, в Юбик и останалите си творби Дик ни разказва не толкова за героите си, колкото за себе си. В един скорошен спор във форума ни се пенявих за това колко е важно читателят да чете книгата, без да обръща внимание на историята, ума и характера на автора й. Е, в случая с Дик това е невъзможно, и може би така е по-добре. Да прочетеш и думичка от него, значи да погледнеш възможно най-отблизо в ума на параноичен шизофреник и да оцелееш с непокътнато съзнание. Опитайте.
Роланд
Към днешна дата Юбик е най-добрата книга на Филип Дик, която съм чел. А това говори доста, предвид, че сред нещата, които съм му чел, фигурират Човекът във високия замък, Сънуват ли роботите електроовце, Камера помътняла и Flow My Tears, The Policeman Said, всяка от които е един изкристализирал шедьовър. Нищо обаче не може да се мери с богатството на идеи и психози, с които е наблъскан Юбик. И по-добре, че иначе и читателите на Дик щяха като него да си говорят с могъщи съзнания от космоса накрая...
Дик вкарва в историята медиуми, телепати, телекинетици, мъртъвци, които запазват "полу-живот", за да могат живите им роднини да комуникират с тях, роботизирани домове, които ти искат пари буквално за да ти отворят входната врата, колонизиране на слънчевата система и времеви парадокси. Всичко това е в първите десет страници. После започва действието...Въпросното се развива в Америка от близкото бъдеще. Глен Рънситър е собственик на компания за защита от хора със свръхсили. С развитието на специалните умения, са се развили и индивиди, чиято способност е да зануляват тези умения, и съответно на организациите, които предлагат както едните, така и другите срещу заплащане. Така ако човек има проблем с телепат в корпорацията си (айде измисли закон срещу мисловното подслушване де!), той се обръща към една от тези компании за защита и те изпращат inertial (не зная как е преведено на бг.) с умението анти-телепатия, което ще попречи на инфилтратора да чува мислите на околните. Ако телепатът е много силен, ще са нужни повече от един антителепата. Или пък ако срещу себе си имаш човек, който вижда в бъдещето, един анти-преког ще му попречи да осъзнае кой от възможните варианти е реалният. И т.н.
Само че Глен Рънситър е мъртъв. Убит при атака от конкуренцията, толкова мъртъв, че дори не успяват да събудят полу-живот у него. Което би било тъжно само по себе си, но малко по малко подчинените му започват да получават съобщения от него по телевизия, радио и върху опаковки на стоки. Лицето му започва да се появява по банкноти и монети. А същевременно реалността започва да регресира към по-ранни епохи. Коя реалност е истинска? Мъртъв ли е Глен Рънситър? Ако не, какво се е случило? Какво се е случило в действителност? И какво за бога е Юбик?!
Юбик е просто влудяващо силна книга. Всяка глава започва с реклама за "новия Юбик", който прави тази или онази WS Teleshop глупост, "ако се използва според предписанията", но до самия край на романа не ти става ясно какво всъщност представлява проклетото нещо. Думата е дериватив на "ubiquitous" – вездесъщ, повсеместен и т.н. Играта на реалности, която Дик си играе с героите и читателя, е просто безумна. Романът е наблъскан с привидно невъзможно количество различни фантастични идеи, около всяка от които, както казва Майкъл Маршал Смит в предговора към моето издание, някой по-обикновен автор би изградил отделна книга. Същевременно на Дик сякаш не му пука съществено за нито една от тях, а вместо това си поставя за цел тотално да побърка героите си и да се изгаври с тях на всяко едно ниво, допустимо от човешкото въображение.
И най-впечатляващото е не това, че в Юбик има толкова много идеи, макар и да е немалко постижение. Най-уникален е фактът, че Дик си играе с такова майсторство с тях, че и за миг не може да ти мине мисълта, че те не си пасват една с друга. Книгата е едно хомогенно цяло, от което не стърчат ръбове. Езикът, на който е написана, е задъхан и енергичен, без излишна описателност или прекалено много разсъждения. Всъщност Юбик е почти екшън, но това по никакъв начин не я прави елементарна или глупава.
С което май ми свършиха суперлативите и ми остава горещо, нажежено да я препоръчам, защото ако има книга, която да е истински символ на това, че пред въображението на фантастичния жанр граници няма, то това е именно Юбик.
Рандъм
Юбик трябва да е една от най-гениалните книги на Филип Дик. Не съм чел кой знае колко много от тях, а те са доста, но тази конкретно е несъмнено една от най-добрите фантастики изобщо. Не мога да реша дали е по-добра от Трите стигми на Палмър Елдрич, тъй като втората съм чел преди няколко години, но е много сходна като усещане и със сигурност не й отстъпва по идеен интензитет и по успеха, с който оплита различните реалности и задъхва съзнанието.
Историята никога не е толкова важна в книгите на Дик. Важни са вътрешните й измерения и подробностите, белязани с онази есенция, която не присъства в творбите на нито един друг фантаст. Има ги обичайните телепати и медиуми, абсурдното и клаустрофобично общество на бъдещето, дори героите са донякъде типични за Дик типажи, те и без това никога не са се славели с ярки индивидуалности. Главният герой, Джо Чип, е съвсем обикновен човек, вкопчил се в ежедневните си борби със системата, като в началото на книгата най-голямото препятствие пред него е да убеди говорещата врата на дома си да го пусне навън, макар и той да не може да й плати нужните за това пет цента… Тази нишка на абсурда пронизва целия роман, показана в какви ли ни ужасяващи пропорции и в какви ли не реалности, докато героите се опитват да избистрят какво по дяволите се случва в техния бъдещо-минал свят. Дали живеят в трагедия? Или в комедия? Дали са мъртви, или живи? Има ли смисъл да си задават такива въпроси и доколко изобщо реалността може да бъде разграничена от илюзията?В увода към едно от английските издания Майкъл Маршал Смит нарича книгите на Дик "трилъри на идеите". Наистина, в Юбик изстрели и преследвания почти няма, но въпреки това книгата е способна да изкара всеки на края на собствените му възможности да понася изненадите и неочакваните обрати. "Метафизичният съспенс", който блика от Юбик, е във всяка една идея на книгата, мутирайки в нови форми буквално през страница. Дик дори за миг не забавя темпото и не пази жокерите си за края, а вместо това постоянно засилва скоростното влакче, докато сетивата, логиката и въображението не грохнат изтощени, разтреперани и малко уплашени. Истината е, че Юбик е колкото трагедия, толкова и комедия, а и книга на ужасите, при това вероятно една от най-ефективните такива. Единствено абсурдността на случващото се и комичността на диалозите не позволяват на книгата да придобие съвсем черна окраска и по този начин, съчетавайки смешното и страшното, я правят още по-добра.
Подобно емоционално опосредствяване на идеите е съвсем на място и дори наложително за възприемането им, защото те наистина са толкова много. От най-стандартните за Дик като развитието на паранормални способности, полу-дистопичните му визии за бъдещето, подивялото консуматорско общество и т.н., до завоалирани и дълбоки предположения за същността на живота, реалността, вярата, дори божествената сила. Да, в Юбик определено присъства онази искрица на интерес към Бога, също както и в Трите стигми на Палмър Елдрич. Само с няколко енергични винетки Дик успява да изрисува изключително сериозни и естетически издържани предположения за божественото и това показва колко важен писател е, далеч не само във фантастичния жанр. Да не говорим за останалите големи идеи в книгата, в които предполагаемо се криел генезисът на Матрицата. "Всичко изглежда като копие на копието на копието на копието..." И така до безкрай. Изход изглежда няма... освен чрез Юбик. Каквото и да значи това.